Кристен Ашли
Ново начало (26)

Глава 25
Късметът на ирландеца

Късно на следващата сутрин почуках на стаята на Ашлин.

— Да? — обади се тя.

Отворих вратата и надникнах вътре. Заварих я да седи на леглото, със слушалки в ушите и книга пред себе си, все още облечена в безформената си пижама, което означаваше, че не беше взела душ.

След като баща й я беше повикал за закуска, тя се бе показала, нахранила се бе заедно с нас и отново се бе затворила в стаята си.

Погледнах към книгата й и видях, че това не е лъжа.

— Окей, цветенце. Но когато я свършиш, ела при нас, ако си в настроение.

— Окей, Ейми. Ако съм в настроение.

Нямаше да дойде.

— Е, добре. Надявам се да те видя отвън.

Аш не отговори.

— Приятно четене.

Тя кимна, докосна айфона си, вероятно за да си пусне отново музика, и сведе поглед към книгата си.

Преди да затворя вратата, аз отново обходих стаята й с поглед и изведнъж ме осени една мисъл.

Моята дъщеря също бе имала очарователната стая на малко момиченце (нейната беше издържана в прасковено и розово).

Още щом навърши единайсет години, тя започна да ни моли за промяна и тъй като аз си бях аз, но най-вече защото по онова време бяхме в първоначалните спазми на развода, докато тя стане на дванайсет, вече бях отстъпила.

С тази мисъл поех по коридора и почуках на открехнатата врата на Килиън. Когато не получих отговор, надникнах вътре.

Виждах стаята му за първи път и веднага разбрах, че очевидно бе имал склонност към опасностите още преди „Топ Гън“ — личеше си по самолетите по тапетите му.

Ала това бяха детски самолетчета за малко момченце. Не бяха готини. Бяха рисувани и пъстри.

Неговата стая също беше разхвърляна, но изобщо не можеше да се сравнява с бъркотията в тази на сестра му.

Продължих надолу по коридора, към задната стая, където Мики стоеше зад големия диван със суитчъра на Магдалийнската пожарна, готов да излезе да играем фризби, ала приковал очи във футболния мач по телевизията.

— Хей, къде е Кил? — попитах го.

Той вдигна очи към мен.

— В банята. Аш ще дойде ли?

Поклатих глава и красивото му лице придоби разтревожено изражение, очите му се насочиха към коридора.

— Преди Кил да се е върнал, може ли да те помоля за нещо? — казах, идвайки по-близо.

— Давай.

— Ще те помоля за нещо голямо, миличък — казах, идвайки още по-близо. — И можеш да ми откажеш.

— За Аш ли става дума?

Аз кимнах.

— Давай тогава.

Да, беше разтревожен.

Но толкова добър баща.

Кимнах отново и започнах:

— Когато отидох да говоря с нея, забелязах, че под цялата бъркотия стаята й все още е украсена в стил „Ашлин като малко момиченце“. И си спомних, че когато стана на единайсет, Олимпия поиска нещо като за по-голямо момиче. Така че си помислих дали не ти се намира някоя заделена сумичка — вдигнах палец и показалец, за да покажа точно колко малка, — която бихме могли да използваме, за да освежим стаята й. Да отидем в магазина. Да й купим нови завивки. Може би една-две лампи. Да вземем малко боя и може би двете с нея бихме могли да пребоядисаме стените. Нищо екстравагантно, просто нещо ново.

— Мислиш, че мрази стаята си? — попита Мики.

— Мисля, че пораства и би било хубаво да знае, че си съгласен да го направиш за нея. Ала най-вече ми се иска да видя дали бих могла да събудя интереса й с нещо.

За миг Мики изглеждаше страшно навит на тази идея, но после то се отцеди от лицето му.

— Ако го направя за едното дете, бейби, трябва да го направя и за другото. Мога да намеря пари за Аш, но с всичко, което се случва тези дни, не съм сигурен, че ще успея да го повторя.

— Съгласна съм. Но ако Аш се съгласи и Кил поиска същото, можеш да му кажеш, че ще го получи, когато стане на нейните години.

— Добър план — кимна Мики.

— Е, мога ли да го предложа? Ти ще ни кажеш с каква сума разполагаме.

Мики погледна към коридора и отново към мен.

— Да, Ейми. Добра идея. Давай.

Усмихнах му се, а той обви ръка около шията ми и се наведе, за да докосне устните ми със своите.

След това се отдръпна съвсем малко и попита:

— Ще си вземеш ли якето?

— Да.

— Върви — нареди той.

Тъй като се беше съгласил да ми позволи да се заема с преобзавеждането, реших да не го скастря за заповедническото му отношение и отидох да си взема якето.

* * *

По-късно този следобед, след като Аш не се появи, за да поиграе с нас, отново почуках на вратата й.

— Да? — извика тя отвътре.

Аз надникнах.

— Здравей. Свърши ли си книгата?

Очевидно я беше свършила или се беше отказала. Сега лежеше по корем на леглото, все още по пижама, а малкият телевизор на стойката беше сложен на пауза.

— Аха.

— Хубава ли беше? — попитах.

— Аха.

Пристъпих в спалнята и обявих:

— Слушай, баща ти и Кил извадиха грила на верандата. Отидоха да вземат дърва, а после ще минат през хранителния магазин. Моята мисия е да се заловя с приготвянето на вечерята. По-късно ще хапнем навън и ще си направим сморс^[1].

— Звучи добре.

Е, поне това беше нещо.

Наклоних глава на една страна и предложих:

— Какво ще кажеш да ми помогнеш за вечерята?

— По средата на филма съм.

Исках да настоя.

Но не го направих.

— Окей, миличка. — След това се огледах наоколо, уж нехайно, и я закачих: — Под цялата тази бъркотия стаята ти е сладка.

Тя сви рамене.

Аз разместих няколко дрехи, за да докосна една ваденка с маргаритка на стената, и продължих в същия шеговит дух:

— Не съм сигурна, че „Imagine Dragon“^[2] си пасват особено с маргаритки.

— Ами да — бе единственият й отговор.

— Хей! — възкликнах аз, сякаш току-що ми беше хрумнала идея. — Обзалагам се, че ще успеем да убедим баща ти да поосвежим това място. Почти приключих с обзавеждането на моята къща и с удоволствие ще ти помогна. Можем да пребоядисаме. Да обиколим магазините и да вземем една-две нови лампи. Да направим тази стая достойна за „Imagine Dragons“.

Аш с нищо не показа, че намира идеята за вълнуваща.

— Не съм сигурна, че татко ще се съгласи.

Аз дойдох малко по-близо до нея.

— Той страшно те обича, цветенце. Знае, че порастваш, защото разчита на теб да се грижиш за Килиън, когато него го няма. Обзалагам се, че ще го направи на драго сърце.

— Изглежда ми като много работа и пари, при положение че изобщо не ме е грижа за маргаритките.

Вгледах се в нея, чудейки се дали пък украсата на стаята не й напомня за майка й, или пък се притеснява за финансите на баща си и колко ще му струва да направи това за нея.

Не видях никаква емоция върху лицето й — неудобство, болка, нито дори колебание.

Просто не я интересуваше.

Кое момиче не го е грижа за стаята му?

— Може ли все пак да попитам баща ти? — помолих я.

Тя погледна към телевизора и отново към мен — безмълвен намек, че иска да се върне към филма си — и отговори:

— Окей. Но тези неща не ме интересуват особено.

Искаше ми се да знам кои бяха нещата, които я интересуват особено, извън това, да потъва в книги, филми и музика.

Не че в това имаше нещо лошо или необикновено за момиче на нейните години.

Просто не можех да го използвам, за да се докосна до нея.

Хрумна ми нова идея и аз се приближих до тоалетката й. Прокарах пръст покрай едно паднало шишенце, оставяйки диря в прахта.

След това отново я погледнах и се усмихнах.

— Виждам, че не си падаш особено и по гримовете.

— Каква полза? — попита тя.

— Имаш право. Ти си толкова хубава, че изобщо нямаш нужда от грим.

Очите й рязко се върнаха на мен.

Красноречиви.

Красноречиви и тъжни.

Господи, трябваше да открия начин!

Хвърлих бърз поглед към тоалетката и отново го вдигнах към нея.

— Имаш доста гримове, при положение че не си падаш по тях.

— Мама направи голяма работа от това, когато навърших четиринайсет — обясни тя. — С татко се съгласиха, че може да си слагам грим, така че отидохме заедно на пазар и тя ми накупи сума неща, а после покани нейни приятелки и те ми показаха как да се гримирам, стана цяло парти.

— Звучи много мило — меко казах аз и действително беше така. Рианон се беше справила много добре.

Ашлин отново сви рамене.

— Гримираш ли се, когато си при майка си? — попитах я.

— Не бих казала.

Не ми даваше нищо и аз започвах да се чувствам така, сякаш се натрапвам, така че се отправих към вратата.

— Е, добре, стига толкова приказки, трябва да се залавям с вечерята. — Поспрях с ръка на вратата и я погледнах. — Догледай си филма, миличка, вземи си един душ и се облечи, за да ти е топло, когато дойде време да си направим сморс. Надявам се, че филмът ще свърши скоро. Много често готвя сама. Приятно ми е да имам компания.

Аз бях майка. Имах деца. Отлично владеех деликатното майчино вменяване на вина.

— Окей, ще дойда, ако свърши по-рано — обеща Аш.

Нямаше да се появи, преди да дойде време за вечеря. Знаех си го.

Беше недосегаема дори за опитите ми да я накарам да се почувства виновна.

Това беше лошо.

Потиснах разочарованата си въздишка и се усмихнах.

— Добре, цветенце. Приятно гледане на филма.

Тя кимна и обърна очи към телевизора.

Ала нали си беше Аш, не го пусна, докато не затворих вратата.

* * *

Час и половина по-късно, след като Мики се провикна, че вечерята е готова, и отново излезе навън, където с Килиън се грижеха за огъня, Ашлин се показа от стаята си.

Не беше по пижама, но все още не си беше взела душ.

Усмихнах й се широко, без да го споменавам.

— Страхотна новина!

Тя ме погледна с искрици в очите и потръпващи устни, виждайки моето вълнение, и попита:

— Каква?

— Баща ти каза, че можем да преобзаведем стаята ти. Не разполагаме с огромен бюджет, но съм сигурна, че ще успеем да купим боя, нови завивки за леглото, може би дори едно-две килимчета за пода. Не че имам представа дали имаш килимчета на пода, тъй като не мога да го видя — подкачих я аз.

Искриците в очите й угаснаха и като се покачи на един от високите столове, тя отвърна без капчица ентусиазъм:

— Страхотно.

— Е, когато се върнеш от майка ти, искаш ли да излезем заедно?

— Може би. Ще се разберем нещо.

— Аш… — започнах аз, ала бях прекъсната от Килиън, който се появи, говорейки още от вратата.

Или по-точно — викайки.

— Тя е жива!

Аш и на това не реагира особено, дори не отвърна на закачката на брат си.

— Изпусна фризбито — информира я той и отиде право при своя стол.

— Ти си кралят на фризбито, Кил — отвърна сестра му. — Аз съм кралицата на филмите.

— Все тая — измърмори той и ме погледна. — Вечерята готова ли е, Ейми?

— Да, хлапе. — Преместих поглед между тях. — Ще ми помогнете ли с чиниите и приборите?

— Много ясно — отвърна Кил.

Ашлин не каза нищо, но стана от стола.

— Аз ще изям моята край огъня — оповести Килиън.

— Навън е страшно студено, миличък. Ще изстине — отвърнах.

— Ще ям бързо.

Изобщо не се съмнявах в това.

Плъзгащата се врата отново се отвори, за да пропусне Мики.

Той премести очи от мен към Аш и обратно към мен, а после повдигна вежди.

Аз поклатих глава.

Притеснение пробяга по лицето му, но той бързо го скри.

Вечеряхме заедно пред телевизора (с изключение на Кил, който изяде своята вечеря отвън до огъня) и този път Мики седеше близо до дъщеря си, не до мен. През цялото време се закачаше с нея, като побутваше крака й със своя или я мушкаше с лакът, докато тя не изкрещя по начин, който не мислеше наистина:

— Стига вече, татко!

— С кое? — отвърна той с престорена невинност.

Аш му отговори с физиономия и усмивка, която се опита, но не успя да скрие, и когато Мики продължи в същия дух, тя взе да въздиша тежко, но не каза нищо повече.

Беше сладко.

Но не подейства.

След като се навечеряхме, разчистихме, облякохме си якета, омотахме се в шалове и излязохме да си направим сморс.

Ашли изяде три.

След което се върна в стаята си, за да гледа филм.

* * *

Лежах гола във ваната, облегната на Мики, който, очевидно, също беше гол. Ръцете му бяха обвити около мен, коленете му — свити от двете ми страни, докато аз с длани раздвижвах покритата с мехурчета вода и се взирах в морето навън.

Беше неделя. Неделя, в която надеждата ми да опитам нещо друго с Ашлин се беше провалила, когато тя още на закуска оповести, че с няколко приятелки искали да отидат на кино, а после да се поразмотаят и че една от майките на приятелките й се била съгласила да ги вземе с колата си. Мики я бе пуснал да отиде.

Добрата новина бе, че се бе изкъпала, преди да излезе.

Лошата — че нямаше да имам възможност да пусна в действие някой от новите си кроежи.

Малко след това Килиън ни бе съобщил, че един от приятелите му го поканил да прекара деня у тях, за да играят видео игри, и че майката на приятеля му щяла да го вземе и да го върне вкъщи.

Мики се бе съгласил и с това, но при условие че и двете му деца се приберат за вечеря, за да се увери, че са си написали домашните и са готови за училище през следващата седмица. Предположих, че го беше направил и защото щеше да ги изгуби за цяла седмица и искаше да са си у дома за една последна вечеря.

Междувременно моите деца ми бяха пуснали съобщение, за да ме уведомят, че ще дойдат, за да вечерят и да преспят при мен, а Одън беше добавил: Ще останем до сряда, ако си съгласна.

Естествено, че бях съгласна!

Ето как най-неочаквано двамата с Мики бяхме получили цял ден, в който да бъдем заедно.

Аз бях тази, която предложи да го прекараме у нас и да го прекараме голи.

Изобщо не се наложи да го увещавам.

— Адски странно, сякаш се носим по водата — промърмори той, галейки ме успокояващо.

— Невероятно, нали?

— Онзи тип, Камерън, е знаел какво прави.

Така беше, което мъничко ме натъжи, защото всичко навеждаше на обнадеждаващия, прекрасен извод, че двамата имаме бъдеще заедно.

Ала това означаваше, че ще изгубя „Синята скала“, а аз толкова я обичах.

И все пак обичах Мики повече от къщата, така че щях да се откажа от нея.

— Благодаря ти, че се опитваш с момичето ми — каза той в ухото ми; ръката му се плъзна по корема му и отново се върна около кръста ми.

— Не се учудвам, че не ми разкри душата си, когато проявих интерес към гримовете й. Ще отнеме време. Просто ми е неприятно. Започнах тъкмо когато трябва да се върне при майка си.

— Може би Рианон ще я убеди да сподели.

— Може би.

И наистина се надявах да стане така. Ако Рианон наистина се опитваше да се вземе в ръце, трима възрастни, които обичаха Ашлин и се грижеха за нея, бяха далеч по-добре от един, който, при това бе баща й и макар да я обичаше, бе мъж и не бе сигурен какво прави.

— Искам да говоря с теб за нещо — заяви Мики.

Съзерцавах деня отвън, който сякаш не можеше да реши дали иска да е сив, или слънчев и затова редуваше и двете на всеки половин час (в момента беше сив).

Тонът му беше сериозен. Спокоен, но сериозен.

А аз нямах представа какво да очаквам от Мики Донован, когато беше спокоен и сериозен.

Осъзнавайки, че не бях отговорила, аз го подканих:

— Давай.

— Миналата седмица ми се обадиха нашите.

Това не беше кой знае какво откровение. Мики често говореше за родителите си. Те имаха чудесна връзка. Обожаваха внуците си. Дори и надалеч, очевидно искаха да знаят какво се случва със сина им и децата му, но не бяха натрапчиви. Обаждаха му се редовно, винаги когато децата бяха при него и винаги вечер, за да могат да се чуят с всички.

— Окей — насърчих го, чудейки се дали не им беше разказал за мен и надявайки се, че ако го беше сторил, им е обяснил, че нещата са сериозни, поради което сега те искаха да дойдат и да се запознаят с мен.

А после вече не се надявах да е така, защото това означаваше да се запозная с тях, а те и Мики бяха толкова близки, че на всяка цена трябваше да им направя добро впечатление. И дори ако те също бяха фрашкани с пари, се притеснявах, че съседката наследница може и да не им се хареса особено.

— Споделих плановете си с баща ми — продължи Мики.

— Плановете ти?

— Да напусна Ралф и да започна свой бизнес.

— О.

— Страшно му хареса.

Аз се усмихнах.

— Нищо чудно. То си е вълнуващо.

— Иска да инвестира.

Извърнах глава, за да го погледна, и Мики се раздвижи, за да улови очите ми.

— Наистина ли?

— Аха — отвърна той.

— Ами… това… — Поклатих лекичко глава. — Какво мислиш ти?

— Татко прекара почти целия си живот тук, преди да се премести във Флорида. Все още познава на практика целия град. Те с мама са дружелюбни, често си идват, виждат се с хората, а докато ги няма, поддържат връзка. Знаят каква слава се носи на Ралф, и то не само от моите оплаквания, че от петнайсет години работя за него.

— Окей — казах, когато той замълча.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че е чувал и други да се оплакват от Ралф. Смята, че ако започна свой собствен бизнес, той ще се развие по-бързо, отколкото предполагам.

— Това е страхотно — отбелязах.

— Освен това все още е член на „Клуба“. Знае как да ги убеди да ме наемат и дори смята, че може да ги накара да ме изберат за предприемач на целия им проект. Комплекс с игрище за голф.

Усетих, че ме обзема въодушевление.

Което бързо се изпари.

— Неприятно ми е да го спомена, но нали Бостън Стоун също е член на този клуб? — напомних му.

— Така е, бейби, но в клуба миналото е страшно важно. Те може и да са расисти и семейство Стоун може и да живеят в града от доста време, но родът Донован е тук от шест поколения.

— Което не му попречи да ги накара да подпишат онези документи за Общинския съвет — отбелязах аз.

— Едва ли им е обяснил, че е било, защото аз те отнех от него. Ако го беше направил, щяха да му се изсмеят в лицето.

Вероятно беше прав.

— Не съм сигурен дали бих могъл да се нагърбя с толкова голям проект от самото начало — продължи той. — Но си мисля, че бих могъл да поема поне част от работата. Най-малкото да правя покривите. Може би и някои други неща. Знаеш, че няма да ми е трудно да събера бригада. Ако напусна Ралф по-скоро, ако изпълня няколко поръчки и започна да си създавам репутация, може и да стане.

Отново започнах да се въодушевявам.

— Би било прекрасно — казах тихичко и той се усмихна.

— Така е.

— А ти… съгласен ли си да приемеш пари от баща си? — попитах предпазливо.

— Като инвестиция, да. В началото ми обясни, че ще ми даде остатъка от наследството ми предварително, пари в брой, които казва, че са си мои. Каза, че няма нищо против да види как правя нещо с тях, как ги използвам, докато все още е жив. На мен ми се стори като подаяние и му отказах. Ако инвестира, ще има дял в компанията, ще го уредим така, че да го изкупя, когато мога да си го позволя, и това може и да се получи.

Извъртях се, за да мога да го видя по-добре.

— Какво означава това?

— Означава, че имам мангизите в банката, за да мога да напусна и да се заловя за работа. Ти вече подаде документите. За което, между другото, съм ти наистина благодарен, бейби — довърши той меко и ме дари със сладка, непринудена усмивка.

— Няма защо, Мики — казах, надявайки се, че на свой ред също му отвръщам със сладка, непринудена усмивка.

И наистина нямаше за какво да ми благодари — за него бих отишла на края на света.

Ръцете му ме прегърнаха малко по-силно, преди да продължи:

— Със застраховките почти се оправихме. Трябва само да регистрирам официално компанията и да решим точно коя застраховка ще изберем. Да си отпечатаме формуляра с логото на компанията и визитни картички. Финансов софтуер. Наръчник за служителите. Да дам обяви за работа. Да се огледам за поръчки. Да си събера бригада. Доста неща има за вършене, но сега, когато имам мангизи в банката, с които да се погрижа за семейството си, мога да напусна и всичко ще стане много по-бързо.

— Аз също мога да помогна с всичко, което поискаш.

— Би било страхотно, Ейми — прошепна той.

— Това е наистина прекрасно — казах аз.

Мики ме притегли към себе си.

— Да. Рианон като че ли най-сетне започва да се взема в ръце. Много скоро в Пожарната ще назначим човек на пълен работен ден, което ме доближава до това, да стана командир, което пък означава допълнителни доходи, докато бизнесът ми потръгне. — Гласът му стана по-нисък. — Имам теб.

Аз се разтопих в него, а той продължи:

— Ако не се брои онова, което не е наред с малкото ми момиченце, и това, че всеки ден трябва да ходя на работа, която мразя, останалата част от живота е хубава.

Останалата част от живота е хубава.

Трябваше да измъкнем Мики от онази работа, както и да открием какво тревожи Ашлин и да го оправим.

И тогава целият живот на Мики щеше да бъде хубав.

Защото именно такъв живот заслужаваше мъж като Мики.

Хубав.

— Мисля, че трябва да го направиш — казах.

— Дори и с първоначален капитал, пак е рисковано.

— Да. Сигурна съм, че е така. И несъмнено те очакват тревожни дни. Но аз вярвам в теб. Въпреки че все още нямаш собствена фирма, всички тези хора, които ти се обаждат за ремонти, вярват в теб. Имаш всички връзки, от които се нуждаеш. Имаш предложение за финансовата подкрепа, от която се нуждаеш. Всичко сочи, че трябва да опиташ, миличък. Според мен трябва да се вслушаш в това, което светът ти казва, и да го направиш.

— Ако се проваля, няма да има към какво да се върна, Ейми. Ралф е, общо взето, единственият, който се занимава с това в града, и няма как да не е забелязал всички поръчки, които изпълнявам сам. Засега не е казал нищо, но ако нещата продължат в същия дух и започнат да се разрастват, той здравата ще се ядоса. Никак няма да му хареса, ако напусна и му стана конкуренция, и ако се проваля, никога няма да ме вземе обратно.

— Дори и ако просто изпълняваш случайни поръчки и изпълняваш длъжността на командир, пак е за предпочитане пред това, да прекараш следващите петнайсет години, ходейки на работа, която мразиш.

Очите му се зареяха към гледката навън и аз плъзнах ръка по мокрите му гърди, по шията му, за да уловя лицето му в длани и да привлека вниманието му.

— Освен това няма да се провалиш — заявих твърдо. — Няма да го допуснеш. Това е важно за теб. А аз съм забелязала, Мики Донован, че ако нещо е важно за теб, ти даваш всичко от себе си. Никакъв страх.

Очите му се спряха върху устата ми.

— Всичко от себе си.

Аз се наместих в него и повторих:

— Всичко от себе си.

— Никакъв страх — измърмори той.

— Никакъв страх — натъртих аз и на свой ред вдигнах очи към устните му, надявайки се да ме целуне.

Той не го направи.

Вместо това се раздвижи, така че гърбът ми отново се долепи до гърдите му.

А после ръцете му се раздвижиха.

С устни до ухото ми, той каза:

— Моята наследница трябва да си наточи организационните умения. Трябва да положа основите, преди да покажа среден пръст на Ралф, и помощта ти ще ми бъде полезна.

Ако бях готова да отида накрай света заради него, със сигурност бях готова да му намеря и счетоводен софтуер.

Не го изрекох на глас обаче, защото не бях в състояние да се съсредоточа достатъчно, за да го направя (не че според мен връзката ни беше достигнала фазата, в която бих могла да споделя нещо такова).

— Както ти казах — започнах задъхано, защото ръцете му все още се движеха, този път с определена цел, — всичко каквото поискаш.

— Каквото поискам… — промълви той.

Едната му ръка се спусна ниско долу, а другата се вдигна нагоре.

— Мики — изскимтях аз.

— Искам моята наследница да свърши за мен в невероятната си вана.

— Мисля… че мога… да го направя — заекнах аз, притискайки хълбоци в ръката му.

Пръстът му подразни клитора ми, а после се плъзна надолу и ме изпълни.

Главата ми се отпусна върху рамото му.

Пръстите на другата му ръка подръпнаха зърното ми.

Аз изохках.

Мики започна да ме чука с пръст.

О, господи.

Беше прекрасно.

— Ами ти? — прошепнах.

— Ще ми духаш в леглото, след като излезем от ваната.

Щях да го направя, и още как.

Ала първо беше мой ред.

Мики не ме разочарова. Докато ме чукаше с пръст, свободната му ръка подръпваше, въртеше и мачкаше зърното ми, а после се премести върху другото. Пръстите му отново намериха клитора ми, а устните му се впиха в шията ми.

Аз се гърчех и се търках в него, скимтяща, извила гръб в дъга, вкопчена в бедрата му, докато топлата вода се вълнуваше около нас. Красивата гледка навън беше напълно забравена.

— Така… продължавай… точно така — започнах да го умолявам, когато той усили натиска, подръпвайки зърното ми.

— Бейби, искам да свърша в устата ти, стига си се размотавала — подразни се той, заровил лице в шията ми, ала гласът му беше гърлен и аз усещах коравината му до гърба си.

Мисълта за това, съчетана с всичко, което изпитвах, ме изстреля до върха и с едно задавено „О, господи!“ аз полетях в облаците.

Едва успях да се върна на земята, преди водата да се надигне, когато Мики издърпа и двама ни от ваната. Попи ме набързо с една хавлия, а после направи същото и със себе си, след което ме завлече в стаята ми.

Без да губи никакво време, освен, за да запали огъня в камината, той ме издърпа върху леглото.

Изпъна се по гръб, подпрял глава и рамене на таблата. Коленете му бяха разтворени, красивият му пенис — корав, дълъг и дебел — лежеше върху плоския му корем и аз почувствах как при вида на цялата тази сила и красота пред мен по тялото ми пробягва тръпка, подобна на мини оргазъм.

Насладих му се за миг, а после престанах „да се размотавам“, сгуших се между краката му, обвих ръка около пениса му и го повдигнах към устните си.

Очите ми откриха неговите.

Разгорещени.

Нетърпеливи.

Жадни.

Този поглед в красивите му очи бе само за мен.

Поех го дълбоко в устата си и изгубих очите му, защото той ги затвори. Видях как притисна глава в таблата на леглото, стиснал челюсти, мускулите на врата му се напрегнаха, вените му изскочиха, а краката му от двете ми страни се обтегнаха.

Господи, толкова беше красив.

След всичко, което ми беше дал във ваната, сега ми даваше и това.

Така че аз му отвърнах с още повече.

И нямах нищо против, когато ръцете му, които бяха вдигнали косата ми нагоре, за да може да вижда лицето ми, уловиха главата ми и ме натиснаха надолу, за да го поема още по-дълбоко, а после го чух да простенва и усетих как се изля в гърлото ми.

Когато ръцете му се отпуснаха, аз го помилвах с устни, облизах и последните капчици, след което го освободих и се плъзнах нагоре, оставяйки пътечка от целувки по тялото му.

Той ме прегърна, претърколи ни настрани и ме покри с тялото си.

След това повдигна глава и погледна в очите ми.

— Искаш ли обяд? — попитах го.

— Все още си гладна след това?

Усмихнах се широко и го целунах.

Той отвърна на целувката ми, отначало сладко, но постепенно по-дълбоко, докато не сложи край и не ми отговори със закъснение:

— Определено бих хапнал нещо.

— С пръсти — прошепнах аз.

— Какво?

Аз хвърлих поглед към часовника зад него.

— Разполагаме с четири часа, преди децата ми да дойдат, горе-долу по същото време, когато ще се приберат и твоите. Ще хапнем нещо, което можем да ядем в леглото, с пръсти. Никакво приготвяне. Никакво разчистване. Така че да имаме повече време, само ти и аз. Не е ловджийска хижа — усмихнах се широко, — но ще свърши работа.

Очите му се спряха върху мен.

— Звучи съвършено, бейби.

Наистина беше съвършено.

Надигнах се, за да докосна устните му със своите, а когато се отдръпнах, се изправи и улови ръката ми, за да ми помогне да стана от леглото.

Той си обу дънките, аз се наметнах с халат и заедно двамата отидохме да претършуваме кухнята. Върнахме се в спалнята, натоварени с бисквити и сирене, чипс и салса, грозде, газирани напитки и салфетки. Съблякохме се и се пъхнахме под завивките, където похапвахме, целувахме се, опипвахме се, отпивахме и си приказвахме, а после оставихме храната настрани и продължихме да си приказваме, но този път то беше придружено с повече опипване и целуване, докато отново правехме любов.

А когато свършихме, оплетени един в друг, започнахме да шепнем.

Мики и аз, цял ден голи в леглото — нямаше нищо, което да искам по-силно.

А от начина, по който той се държеше, усещах, че изпитва същото.

Проблясък на щастие за мен, траял цял ден.

Но разбира се, с Мики аз не получавах просто проблясъци на щастие.

Той ми ги даваше непрекъснато.

* * *

— Е, добре, това място е доста страшничко, но тези хамбургери са невероятни — заяви Пипа.

Беше вторник вечерта и двамата с Мики бяхме в „Тинк“ заедно с децата ми.

Идеята беше на Мики и когато те дойдоха в неделя, аз им казах, че Мики ни е поканил да вечеряме заедно и иска да ни заведе на място, което децата му много харесват.

За моя огромна радост, те се бяха съгласили. И двамата бяха чували за „Тинк“, но не бяха ходили там (в което нямаше нищо чудно — не беше от местата, които Конрад посещаваше, макар че Одън би могъл да отиде и сам, тъй като имаше кола, но все още не го беше направил).

Така че сега бяхме в „Тинк“.

Вечерта беше минала страхотно. Децата бяха много дружелюбни с Мики, разговорът течеше гладко, най-вече защото той се интересуваше от всичко, което те казваха, а на свой ред Одън живо се интересуваше от пожара на кея (нещо, което на мен не ми беше приятно да обсъждаме, но не го показах). Пипа също се интересуваше от това, но най-вече искаше да знае кога според Мики щяха отново да отворят магазините.

Или по-точно, всичко беше минало страхотно… до този момент.

— Да му се не види, Пип, не може ли поне веднъж да помислиш, преди да си отвориш устата? — укори я Одън, очевидно приемайки забележката на сестра си като обида към любимото заведение на семейството на Мики.

— Не исках да кажа нищо лошо — озъби му се тя в отговор, но аз видях, че бузите й порозовяха.

Беше се засрамила.

— Деца… — започнах, но Пипа ме прекъсна, обръщайки се разпалено към Мики:

— Хамбургерите наистина са хубави. Най-готините, които съм опитвала някога.

— Радвам се, че ти харесват, миличка — отвърна Мики най-спокойно, след което вдигна хамбургера си и заби зъби в него, показвайки, че изобщо не се беше засегнал.

Пипа хвърли на брат си поглед, който красноречиво казваше: „Видя ли?“.

Когато неговото лице стана кораво, аз го сритах лекичко под масата, за да привлека вниманието му, и оформих безмълвно:

— Всичко е наред. Не се притеснявай.

Той си пое рязко дъх и погледна към Мики.

— Ъъъ… Мики?

Мики преглътна и го погледна.

— Да, приятелче?

— С Джо си говорехме и нали се сещаш, понеже и двамата знаем, че ти излизаш с мама, стана дума колко е готино, че се срещате.

Алилуя.

Не нададох тържествуващото си възклицание на глас, защото синът ми все още не беше свършил (а и по други причини).

— И се чудехме дали, няма проблем, ако не може, но си мислехме, че би било адски готино, ако някоя вечер може да останем с теб в Пожарната. А ако получите обаждане, и аз не знам, да дойдем с вас.

О, господи, не.

— Само ако майка ти е съгласна — каза Мики.

Със сигурност не бях. Да знам, че моят мъж е на повикване за пожар, беше едно. Той беше възрастен. Беше обучен. Знаеше какво прави.

И дори така беше в опасност.

Да знам, че и той, и синът ми се намират близо до огнената стихия?

За нищо на света.

— Нямам нищо против — изчуруликах.

Мики ме погледна изпитателно и устните му потръпнаха. Знаеше, че не съм съгласна, но освен това разбираше — ако исках да покажа на сина ми, че съм наясно, че той възмъжава, трябваше да се съглася.

— В такъв случай — рече Мики, поглеждайки отново към Одън — трябва само да го уговоря с командира, да се уверя, че останалите момчета нямат нищо против (а те няма да имат, защото сме го правили и преди), и ще го уредим.

— Страхотно — каза Одън и действително беше така. Абсолютно.

— За едно обаче да сме наясно, приятелче — продължи Мики, понижавайки глас, за да придаде тежест на думите си. — Нямаме нищо против да ни погостувате в станцията. Но ако ни извикат на пожар и дойдете с нас, ще правите каквото ви кажат и ще се държите настрани. Там сте само за да гледате. Ще можете ли да го направите?

Одън кимна; очевидно беше страшно развълнуван.

— Добре тогава, ако искаш, може да ми дадеш номера си и когато говоря с командира и го уредя с момчетата, ще планираме нещо — предложи Мики.

— Окей — отвърна Одън и в същия миг телефонът ми се обади.

Чантата ми беше до мен, върху надрасканата, изкорубена маса за пикник (която се намираше в порутената постройка), така че го извадих, защото бяхме в „Тинк“, а нищо не беше невъзпитано в „Тинк“.

Погледнах екрана и се усмихнах, след което прибрах телефона в чантата си, за да отговоря по-късно, и вдигнах очи към децата си.

— Вуйчо Лори ще дойде за Деня на благодарността.

— Върхът! — каза Одън въодушевено.

— Супер, мамо — съгласи се Пипа, а после попита: — Ами Мърсър и Харт?

Тъй като съобщението гласеше:

„Ще дойда за Деня на благодарността. Момчетата — с майка им“, отговорът беше „не“.

— Съжалявам, миличка — отвърнах меко.

— Кофти — измърмори тя.

— Пип — скастри я Одън отново. Те може и да се сдърпваха понякога. Може и да се караха. Ала обикновено синът ми беше много търпелив с малката си сестричка. Тя беше момиче. Сега беше тийнейджърка. Можеше да е вятърничава. Несъмнено бе малко разглезена (вината беше моя, но освен това тя беше малкото момиченце на татко, така че и Конрад имаше пръст).

Но най-вече тя беше сладка и добросърдечна и брат й го знаеше.

Така че подобно държание не бе обичайно за него и аз се зачудих дали Одън не е такъв, защото се притеснява какво ще си помисли Мики за нея (при положение че тя не беше казала нищо, което би могло да го засегне, пък и Мики беше доста широко скроен и по нищо не личеше, че се засяга лесно).

— Сега пък какво? — дръпнато попита Пип в отговор.

— Мисля, че и само вуйчо Лор е добре — скастри я той. — Не сме го виждали от близо година и половина.

— Не съм казала, че няма да е хубаво да бъдем само с него — отвърна Пипа. — Просто ако дойдеха всички, щяхме да си бъдем ние. Можехме да сме страхотни. Освен това можехме да им покажем, че животът продължава и след развода, че не е толкова лошо и че в крайна сметка всички могат отново да бъдат щастливи.

Аз протегнах ръка и стиснах бедрото на Мики, без да откъсвам очи от малкото ми момиченце.

Щяхме да си бъдем ние. Можехме да сме страхотни. Освен това можехме да им покажем, че животът продължава и след развода, че не е толкова лошо и че в крайна сметка всички могат отново да бъдат щастливи.

Бях на път да избухна в сълзи от щастие, Мики обви ръка около моята и я задържа върху бедрото си.

Това ми даде сили да си поема дъх и да овладея сълзите си.

Но не ми попречи да кажа:

— Обичам те, момиченцето ми.

Очите на Олимпия се вдигнаха към мен, лицето й омекна и брадичката й затрепери, ала тя облиза устни и ги стисна за миг, преди да отговори срамежливо:

— И аз те обичам, мамо.

Усмихнах й се, а после обърнах усмивката си към моя син.

— И след като така и така съм започнала с излиянията, ще кажа, че и теб обичам, момчето ми.

— Имаш ли нещо против, ако не се държа като някой женчо, не се разцивря и не ти го кажа в отговори? — попита той шеговито.

— Да, стига в мемоарите си да споделиш със света дълбокото си обожание към майка си — разреших аз.

— Все тая — измърмори той, но го направи, усмихвайки се широко на хамбургера си, преди да го вдигне и да отхапе голям залък — доказателство колко беше вкусен, при положение че тегленето за шампионата по борба наближаваше и обикновено по това време на Одън му беше трудно да поддържа необходимото тегло.

Може би заради това беше толкова сприхав със сестра си.

Тъй като имах опит с Одън и тегленето му, реших да го отдам на това.

Остатъкът от вечерта мина страхотно. Дори когато се прибрахме и децата убедиха Мики да „поостане малко“, при което Пипа се възползва от възможността да изтъкне, че на всички би ни било далеч по-удобно, ако имахме още едно кресло. Този път Одън не я скастри, но това може и да бе, защото всички се бяхме разположили удобно — Одън в онова, което се бе превърнало в моето кресло, Пипа в единия край на дивана, аз бях по средата, а Мики — в другия край.

С Мики дори се погушкахме малко, а на децата окото им не мигна.

Все пак, тъй като те бяха в къщата, а на вратата им имаше стъкло, можахме да си разменим само по едно набързо прошепнато „лека нощ“ и мимолетно докосване по устните, вместо страстна целувка, което беше разочароващо.

Ала това беше разочарованието. Останалата част от вечерта беше прекрасна. На всички ни беше харесало, а Пипа дори бе поканила Мики на гости, за да му сготви нещо.

Успех.

Което означаваше още щастие за мен.

И най-вече, ако се съдеше по държанието му — и за Мики.

* * *

Получих новината в есемес на следващия ден — всички бяха съгласни и Одън и приятелят му Джо щяха да гостуват в Пожарната в петък вечерта.

Момчетата на драго сърце се бяха отказали от всякакви други планове за петък вечер, включително и футболния мач на гимназията, за да погостуват на мъжете от Пожарната.

Аз бях същинска развалина от притеснение, докато в полунощ не получих есемес от Мики с думите:

„Заспаха горе. Всичко е наред, бейби.“

Научих повече на следващата сутрин, когато Одън се прибра вкъщи и взе да ми обяснява надълго и нашироко как според тях с Джо Мики и останалите били „върхът“ и как нямали търпение отново да го направят.

Това последното никак не ме зарадва. Мики ми беше казал, че последният голям пожар, който бяха имали преди кея, бил по време на една гореща вълна, придружена със суша преди три години, при което фойерверките по случай Четвърти юли отнесли цяла къща със себе си. Оттогава бяха имали разни дребни инциденти, но нищо сериозно.

Но аз все така се тревожех, че на сина ми му харесва да бъде в пожарната и до какво би могло да доведе това.

Ала той откриваше кой е и какъв иска да бъде. Както Мики ми беше казал, нуждаеше се от свобода, за да го направи, и аз трябваше да открия у себе си силата да го оставя да избере сам. Така че постъпих точно така.

Пък и нали го правеше с Мики. Харесваше го. Уважаваше го. Искаше да прекара време заедно с него.

Което беше добре за мен.

* * *

Лутах се из „Пътника“, без да обръщам особено внимание на пазаруването, защото с Робин си разменяхме есемеси за излизането й с Лори.

На нейното: „Знаеш ли, че е поискал развод от Ледената кралица?“, аз изпратих: „Знаех, че нещата вървят натам, и го направих, мислейки си, че трябва да се обадя на брат ми. Нямах представа, че те бяха стигнали чак дотам.“

В отговор получих:

„Остава у дома, отделни спални, търси си къща. Кани се да направи оферта за една.“

Определено трябваше да се обадя на брат ми.

„Леле — отговорих на свой ред, — нещата са напреднали. Но вие двамата добре ли си изкарахте?“

„Естествено — гласеше нейното съобщение. — Това е Лори. Бяхме навън с часове и цяла нощ се смяхме.“

Опитах се да не бъда лоша и да не се надявам, че цяла нощ означава цяла нощ, и изпратих просто:

„Това е добре. Толкова се радвам.“

И тогава Робин още повече ме зарадва, като ми съобщи:

„Казах му, че възнамерявам да се разходя до Солванг. Да посетя някои винарни. Запасите ми намаляват. Той каза, че ако отида и се отбия в Санта Барбара след Деня на благодарността, може да е в състояние да ми покаже новата къща.“

Робин обожаваше Солванг. И нищо чудно. Градът беше прекрасен. Винарните бяха разкошни.

Ала тя беше ходила безброй пъти. Знаеше какво вино обича. Спокойно можеше да си го поръча по интернет. Не бе нужно да кара чак до там.

Това беше обещаващо.

Харесваше ми.

„Трябва да отидеш“, написах в отговор.

„Мисля, че ще го направя“, върна ми тя.

И в този миг, докато крачех бавно между щандовете, облягайки се на количката си и пишейки есемеси, чух как някой ме повика:

— Ейми.

Не беше Мики, Ашлин или Килиън.

Вдигнах рязко глава и видях Бостън Стоун до себе си.

Вледених се изцяло отвътре и — надявах се той да го види — отвън.

— Бостън.

От гласа ми капеше лед.

Тонът ми го накара да присвие очи. Не че преди това беше изглеждал особено щастлив.

А после, колкото и да е невероятно, той заяви:

— Даваш си сметка, надявам се, че на нашите години тийнейджърските изпълнения са неуместни. Да кажем, че някой мъж е заинтригуван от теб и ти се обади, ако ти не споделяш неговия интерес, вместо да се криеш, би трябвало да му го заявиш в лицето.

И в този миг осъзнах, че ударът, който се бе опитал да нанесе на Мики, всъщност беше насочен към мен.

Защо някои хора са такива задници?

Аз впих хладен поглед в очите му.

— А ти си даваш сметка, надявам се, че когато една жена не проявява никакъв ентусиазъм към обажданията ти, няма време за теб и престава да ти вдига, това е нейният начин да ти покаже, че не проявява интерес. Един джентълмен би спрял дотук, без да я притиска за друга реакция, което винаги е неловко. Но ще ти кажа едно, Бостън — двамата с теб излязохме само веднъж. Честно казано, не ти дължа абсолютно нищо.

— Не съм съгласен.

— Да, вече го показа — уверих го аз.

Той погледна надолу към пътеката и отново към мен.

— Предполагам, че няма какво повече да си кажем, освен да ти пожелая приятен ден.

— На теб също.

Не го мислеше.

Нито пък аз.

Бостън кимна и се отдалечи.

Аз не кимнах и също се отдалечих, мислейки се, че може би трябва да си намеря друг хранителен магазин. „Пътника“ беше луксозен гастроном. Можех да купувам всичко, от което се нуждая, много по-евтино, ако ходех в големия супермаркет в съседния град.

Проблемът бе, че „Пътника“ ми харесваше и какъв бе смисълът да си фрашкан с пари, ако не можеш да пазаруваш в скъпи места, които харесваш?

Когато прибрах покупките си в роувъра и се настаних зад волана, се обадих на Мики и му разказах за станалото.

Направих го колебливо, мислейки си, че може да се ядоса, задето Бостън се беше спречкал с мен.

Той избухна в смях.

— Това ти се струва забавно? — попитах, когато най-сетне успях да го накарам да чуе какво му говоря.

— Адски смешно — потвърди той.

— Ами… — Не бях сигурна дали това ми харесва, или не.

Мики чу колебанието ми и обясни:

— Бейби, ти си отстояла своето. Моята наследница не е изтривалка за краката.

В този миг разбрах, че това ми харесва.

Мислите ми отново се върнаха към сцената, която се беше разиграла в магазина, и как се бях справила с нея. Не бях реагирала с учтивостта на една Фелисия Хатауей. Не се бях свила уплашено в лицето на конфронтацията. Не се бях извинила за нещо, за което нямах причина да се извинявам.

Бях отстоявала своето.

Наистина не бях изтривалка за краката.

Това ме изпълни с щастие.

— Е, предполагам, че наистина си беше смешничко — казах в слушалката.

— По дяволите, надявам се този задник да си намери жена. Гадно ми е за нея, но ако си намери някоя, в която да си го слага редовно, може и да остави останалата част от готините парчета в Магдалийн на мира.

Аз се изкисках, а когато затворихме, подкарах към вкъщи, знаейки, че не съм изтривалка.

Имах приятел пожарникар и можех да се справя с опасностите на професията му (поне външно, отвътре засягаше само мен). Работех като доброволка в старчески дом, където задълженията включваха да губя хора, на които държах, нещо, което се случваше редовно и без предупреждение. Освен това имах две деца, които си бях върнала, след като ги бях принудила да се отчуждят от мен, като едното от тях дори се хвалеше колко сме щастливи след всичко станало.

Не бях изтривалка.

Не бях наследница.

Не бях лекарска съпруга.

Бях си аз.

Ейми.

А най-хубавото?

Бях страхотна.

* * *

— Ъъъ… какво? — попитах Мики.

Бяхме в спалнята му, вечерта след инцидента с Бостън Стоун. Беше четвъртък и децата му отново бяха при него.

И той току-що ми беше казал, че Ашлин искала да отидем на пазар, за да преобзаведем стаята й.

Неочакваното бе, че искаше да го направя заедно с нея и Рианон.

А най-странното бе, че Рианон се бе съгласила.

Засега седмицата вървеше добре в много отношения. Едно, от които беше откритието, че Ашлин бе започнала да се къпе редовно.

Което беше хубаво, но едва ли би могло да се нарече изненадващо. Рианон се беше обадила на Мики и му беше съобщила, че двете с Ашлин си били поприказвали неведнъж, а цели три пъти. Първият път разговорът минал доста драматично, горе-долу както бе станало и с Мики. На втория Аш била кисела, но Рианон не се отказала и на третия път усилията й се увенчали с успех.

Очевидно Ашлин не се адаптирала много добре към гимназията. Имало някои момичета, които не харесвала, които никога не била харесвала, но нямало как да ги избегне, защото имали доста часове заедно. Часове, които приятелките на Ашлин, за съжаление, не посещавали, така че тя си нямала „никакво подкрепление“.

Според Аш не било „нищо сериозно“ и „те просто не ме разбират, аз не си падам по същите глупости, по които и те“.

Рианон се досетила, че тези момичета вероятно я тормозят, и изтъкнала, че Аш трябвало да им дава по-малко поводи да го правят, като например да се къпе редовно и да се грижи по-добре за себе си.

Освен това я попитала дали се налага двамата с Мики да говорят с някого от училищния персонал.

Ашлин отказала категорично и Рианон спряла дотам, преди да е изгубила постигнатия напредък. За сметка на това беше помолила Мики да си отваря очите, когато децата се върнат при него, за да е сигурна, че Ашлин се подобрява.

А тя като че ли наистина се подобряваше. Не само се къпеше редовно, но и ми помагаше с вечерята. Все още не беше предишната Аш, тиха, но ангажирана със случващото се около нея, но все пак беше нещо.

Мики беше облекчен и й го показваше при всяка удала му се възможност, без обаче да го прави прекалено очевидно или натрапчиво.

Освен това беше започнал да я нарича „хубавото ми момиче“ и „красивото ми момиче“, обръщения, които бе използвал и преди, но не толкова често колкото сега.

И макар то да идваше от баща й, а не от някое привлекателно момче, си личеше, че има ефект.

Когато Мики я наречеше така, лицето й се променяше по един прекрасен начин. Или пък прегърбваше рамене, сякаш се опитваше да задържи деликатните комплименти за себе си.

Не вредеше и това, че Килиън, сякаш усетил какво става (макар че на неговите години едва ли би могъл да го разбере), също се включи. Хвалеше готвенето й. И първия път, когато тя каза, че ще погледа телевизия заедно с нас, вместо да се затвори в стаята си, той се беше провикнал:

— Супер! Какво ли да накараме татко и Ейми да гледат, Аш? Аз си мисля за „Стрелата“.

— Някой да ме убие — измърморил бе Мики и децата му се бяха засмели (и двете му деца!).

Бяхме гледали „Стрелата“. Никога не бях чувала за този сериал, но се оказа наистина добър, въпреки че не си падах по истории за супергерои.

Най-страхотното бе, че Килиън и Ашлин коментираха заедно с действието, за да навлезем в историята и да разберем за какво става дума.

И Ашлин бе почти толкова разпалена, колкото и Килиън.

Така че усилията на тримата възрастни в живота на Аш очевидно действаха. Не беше някаква чудотворна промяна, ала мълчанието, затварянето в себе си и мрачното настроение като че ли започваха да се разсейват.

А сега тя искаше да отида на пазар с нея и майка й.

— Рианон не пие — заяви Мики, вместо да повтори безумната идея да отида да пазарувам заедно с дъщеря му и бившата му жена.

— Моля? — прошепнах аз.

— Рианон не пие.

Аз го зяпнах.

— Аш ми каза. Нито капка през цялата седмица, докато са били там. А когато майка им излязла, Аш претърсила и не открила никакъв алкохол в къщата. Нито вино, нито дори алкохола, който държи за гости.

— О, господи.

Това беше невероятно.

— Не знам — каза Мики. — Не искам да храня напразни надежди, не го искам и за децата си. Ала с нея се чуваме по телефона и аз винаги усещам, когато отива към ръба — заваля думите, губи нишката на разговора. А сега винаги е на сто процента. Не е била на сто процента от десет години насам.

Възможно ли бе всичко да се оправи?

Мики продължи:

— Така че Аш иска двете с Рианон да се опознаете. Рианон го знае и иска дъщеря ни да получи това. Каза, че си се държала добре, когато си отворила вратата. Знае, че за теб е било изненада да я видиш, и то не приятна, но си била любезна с нея. Предложила си й да види децата. Казала си й, че се радваш да се запознаете. Разводът ни не беше лек, не бяхме на едно мнение за това, защо се развеждаме, ала за едно нещо бяхме съгласни — да направим всичко по силите си раздялата ни да се отрази възможно най-леко на децата. Тя е мила. У нея няма и капчица злоба, освен когато си затваря очите за това, което става, и се опитва да съсипе живота си. Което означава, че няма да ти погоди мръсен номер. Не смятам, че иска да станете първи приятелки. Според мен просто й се ще дъщеря й да има нещо солидно и истинско. Хора около нея, които ги е грижа и които се разбират. И, бейби — той дойде по-близо, — би означавало адски много, ако го направиш заради мен.

Мамка му, трябваше да го направя.

Мамка му, трябваше да го направя.

— Ще го направя.

Усмивката му не беше небрежна.

А топла и красива, и напълно невероятна.

— Благодаря, Ейми — прошепна той.

За усмивка като тази бих сторила всичко.

Но разбира се, аз бих сторила всичко за Мики.

И Ашлин.

— Бих сторила всичко за твоето момиче, Мики — отговорих.

Това ми спечели нова усмивка, която много скоро се превърна в целувка.

— Вие двамата до второ пришествие ли ще стоите там вътре? — провикна се Килиън и Мики откъсна устни от моите. — Спагетите са готови!

— Кил! Млъкни! — скастри го Аш моментално.

— Идваме! — изрева Мики на свой ред.

След това ме улови за ръката, изведе ме от стаята си и ние ядохме спагети.

* * *

— Красиво е — заяви Рианон.

— Харесва ми — тихичко каза Ашлин, ала по изражението й си личеше, че не просто го харесва, а го обожава.

Беше събота предобед. Рианон беше дошла у Мики, за да ни вземе с колата си. И двете се чувствахме неловко от самото начало, но и двете се стараехме да го скрием от Ашлин.

Можех само да се надявам, че успяваме.

В момента се намирахме в „Легла, бани и много повече“ и аз разглеждах комплект за легло, който беше страшно изискан и с удоволствие бих ги използвала в собствената си къща.

Проблемът бе, че ми се струваше скъп.

Завивката, както и калъфките на възглавниците, бяха в приглушено зелено със също толкова приглушен блясък и бродерия. Имаше и три възглавнички за украса — бродиран кремав цилиндър, зелен правоъгълник, поръбен отстрани, и квадрат, обточен в ъглите.

— Ще ги вземем — заяви Рианон и Аш я погледна с широки, щастливи очи. — Всичките. Дори малките възглавнички.

Започнах да изпадам в паника.

— За това обаче ще ни трябва още една количка — реши Рианон, докато аз се опитвах да се промъкна зад рафтовете, за да проверя незабелязано цената. — Ще идеш ли да вземеш една, миличка?

— Разбира се — съгласи се Аш и като ни се усмихна, се отдалечи.

Погледнах цените на рафтовете е комплектите за легло, пресметнах набързо наум и продължих да се паникьосвам.

Мики ни беше определил бюджет. Не беше прекалено голям, нито прекалено малък. Но ако купехме всичко това, щяхме да похарчим повече от половината от сумата, която ни беше отпуснал.

Комплектът нямаше да си подхожда с останалата част от стаята й, така че щяхме да се нуждаем от боя.

Трябваха ни също така нови лампи (всички абажури в стаята й бяха лилави или розови). Подът беше дървен и бе малко вероятно под купищата дрехи, с които беше отрупан сега, да има килимчета в зелено, кремаво, бежово, бяло или каквото и да било, което да си пасва с изискаността на тези чаршафи.

Декораторът в мен крещеше. Майката в мен крещеше още по-силно. Да похарчим повече от половината бюджет за завивки и чаршафи, означаваше, че ще трябва да претупаме проекта си и Ашлин щеше да е принудена да живее с резултата, докато не успеехме да оправим нещата. До Коледа оставаха още много седмици и навярно щеше да ми се размине с лампа, килимче и дори няколко дреболии, ала Мики нямаше да иска да прекалявам с подаръците.

Което означаваше, че ще трябва да направим преобзавеждането на стаята й на части, а това не казваше: Обичаме те. Знаем, че израстваш умна, отговорна и красива, и искаме да имаш свое пространство, което да го отразява. Вместо това казваше: Правим каквото можем. Това е положението.

— Не е ли красиво?

Въпросът дойде от Рианон и аз я погледнах.

Не знаех как да постъпя. Не можех да се включа в пазаруването, защото на Мики нямаше да му хареса. Не можех да допусна да похарчим целия си бюджет за чаршафи, завивка и възглавници, защото това означаваше или да купим всичко останало много евтино, или да отложим довършването на проекта. А нямаше как да кажа на Ашлин, че не може да ги вземем, защото Рианон вече й ги беше обещала, а беше очевидно, че момичето на Мики ги обожава.

— Не ти ли харесват? — попита Рианон, виждайки изражението ми.

— Аз… ами… — Поех си дълбоко дъх. — Невероятни са. Тя се влюби в тях. Така че наистина ми е неприятно да го кажа, но това ще изяде половината от бюджета ни, а все още сме едва в първия магазин. Безпокоя се за…

— Ще са от мен.

Не мислех, че това е по-приемливо.

Рианон отново разгада изражението ми и извърна лице; изглеждаше така, сякаш се опитва да реши нещо.

Оставих я да го направи и докато я гледах, осъзнах, че Мики си има тип.

Неговият тип бях аз.

Вярно, Рианон беше тъмноруса, но освен това имаше лешникови очи и хубаво лице, беше висока горе-долу колкото мен, може би с няколко сантиметра повече, и имаше много хубави извивки точно където трябва. Носеше изискани и мъничко дръзки дрехи. Грижеше се за себе си.

Всъщност, докато я гледах, забелязах, че колкото и да беше невероятно, тя не изглеждаше с пет години по-възрастна от мен.

Изглеждаше на моите години. Кожата й бе по-блестяща и по-здрава, бузите й — все още зачервени от студа навън.

Тя прекъсна размислите ми върху типа на Мики, като отново ме погледна и заяви:

— Време е да бъдем откровени.

О, господи.

Бяхме заедно едва от час, Аш бе отишла да вземе количка, а аз не бях готова за откровеност.

Стегнах се и се приготвих да я посрещна.

Рианон го забеляза и гласът й омекна.

— Не е лоша откровеността, Ейми. Особено за мен, след като дълго време изобщо не бях откровена, това е нещо хубаво.

— Аз… Окей. — Не знаех какво друго да кажа и не изрекох на глас онова, което всъщност исках — че нямам представа какво ще ми каже и въпреки това ми се ще да не го прави.

Тя обаче не изпълни безмълвното ми желание и заговори.

— Знам, че изглежда странно да купувам чаршафи и завивки за стаята на дъщеря ми в къщата на баща й. Но ми се струва, че Мики ти е казал за мен и подозирам, че знаеш, че не бях майка на годината. Нито тази, нито миналата, всъщност от доста време насам.

Определено не се беше шегувала, когато бе казала, че ще бъде откровена.

Реших, че ще е най-добре да не отговарям, ала изражението ми си остана подканящо.

Тя продължи:

— Имам проблем.

Трябваше да положа усилие, за да не зяпна широко.

Наистина ли казваше онова, което си мислех, че казва?

— Имам проблем, но работя върху него. Ще работя върху него до края на живота си, но поне започнах. Когато идват при мен, децата говорят за теб и аз разбрах по това, колко често си там, и познавайки Мики, че означаваш нещо за него. Аз не… не… — Гласът й се понижи до шепот. — Това ме разстрои.

— Рианон. — Аз също шепнех.

Тя повдигна лекичко брадичка.

— Те те харесваха. Аз… ти беше… струваше ми се, че си създавате семейство. И аз… аз… — Тя поклати глава. — Не се справих с това много добре. А после пропуснах рождения ден на Кил…

— По онова време двамата с Мики дори не бяхме заедно — тихичко казах аз.

— Напротив, бяхте — възрази тя.

Наистина бяхме. Бяхме в разгара на един причудлив ритуал на обвързването, но очевидно си падахме един по друг. Аз просто не го знаех все още, а той му се съпротивляваше.

Не отговорих.

— Това беше… — Рианон задържа погледа ми. — Една майка не постъпва така, Ейми. Не пропуска рождения ден на момчето си.

— Не — съгласих се предпазливо.

Рианон изпъна рамене.

— И така, пропуснах рождения ден на Кил. С Аш ставаше нещо. А аз все повече затъвах. С Мики се скарахме и дори не знам откъде дойдоха нещата, които му наприказвах. Знаех, че Мики не е такъв. Знаех, че никога не би направил това, в което го обвинявах. А когато се ядоса… — тя се усмихна тъжно, — сигурна съм, че знаеш как се развихря. И така, когато ми се обади за сцената с Ашлин, въпреки че все още ми беше ядосан, на мен вече започваше да ми просветва. Всички се държаха като възрастни в ситуацията, дори децата. Всички, освен мен. А после дойдох в къщата и те видях.

Не откъсвах очи от нея; нямах представа какво предстои.

— Ти се държа мило — продължи тя. — Изглеждаше така, сякаш се чувстваш удобно там. От това също не ми стана приятно. Заболя ме. Ала ти беше мила. Не беше студена или злобна. Ти беше… ти беше… мила.

— Аз също съм разведена, Рианон. Имам деца. Зная, че за децата е важно всички да са в добри отношения. Не че с бившия ми сме го постигнали — признах си.

— Ами съжалявам — отвърна тя. — Надявам се нещата да се подобрят. Всъщност, учудвам се да го чуя, защото онзи ден си тръгнах, мислейки си — ако тази жена може да стои в дома, който някога беше мой, и да бъде толкова дружелюбна и гостоприемна, което със сигурност не е лесно в подобна неловка ситуация, ала ти направи каквото можа, за да не бъде така… ами какво не е наред с мен?

— Рианон…

— Отидох право при преподобния Флетчър.

Аз примигах, а тя продължи:

— Събират се в църквата всяка сряда. Започнах да ходя.

Господи!

Действително казваше онова, което си мислех, че казва!

Тя поклати глава и погледна за миг зад рамото ми, преди отново да срещне очите ми.

— Не е достатъчно. Ала във Фулъм има сбирки на „Анонимни алкохолици“. Далечко е, но се срещат всеки понеделник вечер и събота следобед. Все още си нямам спонсор, но има членове, които са трезви много по-дълго от мен, и те ми дадоха телефоните си, за да им се обадя, в случай че нещата… станат трудни.

Аз задържах дъха си.

— Не съм слагала алкохол в устата си, откакто те срещнах онзи петък — каза тя.

О, господи.

Колко прекрасно!

— Рианон, това е чудесно. — Искаше ми се да се протегна и да уловя ръката й, ала знаех, че отношенията ни не бяха такива, така че не го направих.

— Трудно е. Страшно трудно. Най-трудното нещо, което съм правила в живота си.

— Сигурна съм, че е така — отвърнах тихичко.

— Но и най-хубавото, освен красивите ми дечица, което съм направила някога.

Аз кимнах.

Толкова беше права.

— Ти… те… децата знаят ли? — попитах я.

— Мама не си налива и предполагам, че са го забелязали. Но официално — още не.

— Мики?

— Не ми се ще да те моля да пазиш тайни от него, но ми се иска да му кажа лично. Възнамерявам да го направя скоро, така че не те моля да я пазиш завинаги. Просто ми се искаше да остана на правия път още малко време, преди да го споделя. — Тя си пое дъх и продължи: — А и важното сега не съм аз, а това да се погрижим за Ашлин. Когато нещата с нея се оправят, ще обясня на децата какво става.

Аз отново кимнах. Смятах, че истината навярно би помогнала в ситуацията с Аш, но това не беше моята борба с алкохола и не беше редно да изказвам мнение.

А и не бях напълно сигурна защо го казва на мен, при положение че възнамеряваше да го запази в тайна от онези, които й бяха много по-близки. Рианон обаче бе единствената, която можеше да реши с кого да сподели. Това беше постепенен процес и тя като че ли не караше на сляпо. Може би аз бях първата стъпка, човек в покрайнините на живота й, който, по един не груб начин, не беше важен. Може би се упражняваше с мен. Началото на всичко, което й предстоеше тепърва.

И в такъв случай трябваше да се погрижа то да мине възможно най-гладко.

— Радвам се за теб. За децата. Дори за Мики — казах и й се усмихнах насърчително. — Това наистина е страхотно, Рианон.

— Искам да съм сигурна, да издържа известно време, в случай че… Аз… аз не искам да им вдъхвам напразни надежди.

Това вече ми беше станало ясно.

— Разбирам.

— Така че не е кой знае какво, но за мен е важно моята Аш да има завивки, които я карат да се усмихва.

И ето че се бяхме върнали там, откъдето бяхме тръгнали, и какво пътешествие бяхме направили насред магазина.

Ала за мен беше чест да бъда част от него.

Дори и така, не можех да не отбележа:

— Права си. Ала Мики…

Не казах повече, но тя познаваше Мики, така че ме разбра.

— Ще му се обадя, за да му обясня, че ще се придържаме към бюджета му и че комплектът за легло е от мен.

— Добър план.

— Всъщност ще го направя още сега. — Тя извади телефона от чантата си. — Ще ви оставя за малко, за да му се обадя. Когато Ашлин се върне, ще й помогнеш ли с това тук? Два комплекта чаршафи. Не е лесно с прането, ако е само един.

— Ние ще се погрижим — уверих я.

Тя кимна и като ми се усмихна, се отдалечи, допряла телефона до ухото си.

Аз се залових да натрупам върху изложеното легло нещата, от които Ашлин щеше да се нуждае, докато я чаках да се върне, което й отне учудващо дълго време.

Най-сетне тя се появи с още една количка и аз вдигнах поглед.

— Ето те и теб, цветенце.

— Извинявай. Забавих се, защото видях ето това. — Тя вдигна един от пластмасовите подноси в количката. — Знам, че не е за обзавеждане, така че ще си ги купя с мои пари, но си мислех, че ще ми свършат хубава работа, за да си подредя гримовете. Нали се сещаш, да ги разчистя от тоалетката.

Усмихнах й се, мислейки си, че ми се щеше да можех да й ги купя и че следващия път, когато се случеше нещо такова, щях да поискам от Мики бюджет и за себе си — колко от моите пари щеше да ми позволи да похарча, за да поглезя момичето му.

Дори и ако бяха само двайсет долара, щях да се позабавлявам и да й дам нещо.

Ала най-важното бе, че тя проявяваше искрен интерес към онова, което правехме, дотам, че дори искаше да се включи в проекта ни, като си подреди нещата.

— Страхотна идея. Ще свършат чудесна работа — уверих я.

Тя се усмихна, а после се огледа наоколо.

— Къде е мама?

— Иска разрешение от татко ти да те поглези с разкошни чаршафи.

Очите й рязко се върнаха към мен.

— Смяташ ли, че той ще има нещо против?

— Ни най-малко. Ала те трябва да са на едно мнение за решенията в този проект, не смяташ ли?

Това веднага я успокои — пролича си по погледа в очите й, изражението върху лицето, дори езика на тялото й.

Приятно й бе, че родителите й си говорят. Искаше да бъдат на едно и също мнение. Искаше дори повече — да се върне назад във времето и да има онова, което бяха имали, преди животът да разпокъса семейството й.

Ала беше доволна и на това.

— Да — съгласи се.

— Е, добре, помогни ми да натоварим всичко тези неща. Освен това нямаш малки възглавници, така че ще се наложи да минем през отдела за възглавници. Майка ти тръгна натам. Ако дотогава не се върне, ще я настигнем там.

— Супер — измърмори Аш.

Напълнихме количката. Взехме възглавнички. Рианон ни откри там с новината, че Мики се е съгласил с предложението й. След като платихме и поехме към магазина за боя, аз му изпратих съобщение и го попитах дали ще отпусне бюджет и на мен.

В отговор получих: „Моята наследница непременно държи да разглези момичето ми. Имаш петдесет долара.“

Което означаваше, че й купих разкошна лампа за нощното шкафче.

Когато се прибрахме вкъщи и момчетата ни помогнаха да вкараме внушителния си улов вътре, Мики и Килиън подкачиха Ашлин за това, колко много било необходимо, за да се преобзаведе спалнята на едно момиче. Тя им каза да си затварят устите, но го направи с усмивка.

А после Мики нежно се разпореди, че ако иска Ашлин той да впрегне приятелите си да му помогнат с боядисването на стаята, докато тя е при майка си, мястото трябвало да бъде разтребено, изпразнено (за да могат да местят мебелите без проблем) и изчистено.

Аш се съгласи.

През цялото това време двете с Рианон седяхме на плота в кухнята, пийвахме чай и си бъбрехме.

Не беше напълно комфортно, но не беше и неловко.

Беше просто истинско.

И хубаво.

За децата.

И за Мики.

Следователно — и за мен.

Не казах на Мики, че Рианон е спряла да пие. Той вече го усещаше.

Ала тя сама трябваше да сподели с него.

И тъй като си бяхме разменили телефоните, „за всеки случай“, когато й пратих съобщение, за да й кажа, че това е моето решение, тя ми отговори: „Благодаря ти, Ейми. Обещавам ти, че няма да отнеме дълго.“

Не бях сигурна дали изобщо знае, че името ми е Амелия.

Ала нямах нищо против, че ми казва Ейми.

Рианон беше част от семейството.

* * *

— Гащичките ти подгизнаха ли?

Седях до боксовия ринг заедно с Алиса и Джоузи.

Въпросът беше дошъл от Алиса.

Моят отговор беше едно задъхано „да“.

— Сезонът се забави тази година — беше ми обяснено. — Отне цяла вечност.

Беше съботата, след като с Рианон и Ашлин бяхме ходили заедно на пазар.

Денят беше истински успех.

Мики беше прав. Рианон не искаше да бъдем първи приятелки. Ала искаше отношенията между възрастните в живота на децата й да бъдат нормални, нещо, с което бях напълно съгласна.

Всъщност всичко като че ли вървеше страхотно, не само за мен, но и за Мики.

Документите за регистрирането на фирмата му бяха подадени. Открила бях графичен дизайнер, който да проектира логото му. Баща му беше превел парите и Арнолд Уивър беше изготвил договора за инвестиция, който двамата щяха да подпишат. Някой беше поискал от Мики да им даде официална оферта за пълен покрив, който искаха да си направят, преди времето да се е развалило съвсем. А следващата седмица Мики, Боби и Джимбо се канеха да започнат да интервюират пожарникари за платената позиция в станцията.

И най-сетне, двамата с Мики бяхме решили, след което го бяхме съобщили на децата си, които също се бяха съгласили, че ще започнем сливането на семействата ни на Деня на благодарността.

Мики ми беше обяснил, че двамата с Рианон имали споразумение да си поделят тези дни и че този път било ред на Рианон да бъде с тях, но още преди да попита децата, той й беше казал какво искаме да направим и тя се бе съгласила да се откаже от семейния обяд, стига да прекараше вечерта заедно с тях.

Нещо, което според мен беше много мило.

Така че те щяха да отидат у Рианон, след като се нахранехме, за да бъдат с майка си. Което означаваше, че Мики и децата му щяха да дойдат вкъщи и да обядват с нас, ала децата нямаше да са принудени да прекарат целия ден заедно, свиквайки един с друг.

Пък и щеше да има храна и футбол, и Лор, който страхотно го биваше с децата. Нямаше да ги заведем на ресторант, принуждавайки ги да разговарят, целият фокус на вечерта да е върху това, да се опознаят. Щеше да има цял куп неща, с които да се разсейват.

Беше съвършено.

И колкото и да беше съвършено, то адски ме плашеше.

Правех обаче всичко по силите си да потисна този страх и да насоча вниманието си към великолепното усещане от това, че беше очевидно, че моят мъж получава не просто мимолетни проблясъци на щастие.

Точно в този миг обаче бях на първия си мач на Мики.

Не. Точно в този миг гледах Мики, потен и съсредоточен, обут в бели сатенени гащета със зелена детелина отстрани, които изобщо, ама изобщо не изглеждаха ни най-малко глупави, когато ги носеше Мики.

Той смазваше от бой някакъв тип на ринга…

… а аз го гледах, мислейки си, че съм на ръба на оргазма.

Това беше неуместно. Не само че Алиса и Джоузи седяха до мен, Килиън, Ашлин и Итън също бяха тук.

Ала въпреки това бях сигурна, че то се случва.

— Върна се доста бързо от Джуниър, след като той спечели — чух да казва тихо Джоузи, която седеше от едната ми страна, на Алиса, която седеше от другата.

— Отидох отзад. Направих му набързо една свирка. Все някак ще изтрае, докато не се погрижа нашето момиче да стане боксова фенка — отвърна Алиса също така тихо, та децата, които седяха до Джоузи, да не я чуят. — След като Мики му срита задника на този, ще остана наблизо, за да съм сигурна, че тя няма да се метне на ринга и да му смъкне гащетата още там. След това отиваме право в мотела, където дават стаи за час и той ще може да ме чука, докато ми се завие свят.

Чух думите й.

Ала нито за миг не откъсвах очи от ринга.

Мачът трая само три рунда, които сякаш се състояха едва от две секунди на абсолютно вълнение и страхотност, преди реферът да го прекрати и да присъди технически нокаут на Мики.

Аз скочих от стола, също както бе направила Алиса, когато Джуниър спечели предишния мач, и (макар и с не толкова мръсен език) изпищях:

— Браво на теб, бейби! Ти си върхът!

Мики, който все още стоеше с вдигната във въздуха ръка, все така потен и разкошен, погледна към мен.

И ми отправи една от своите усмивки.

Да, определено бях на ръба на оргазъм.

И в този миг си дадох сметка защо не е хубаво децата да са при нас в боксовата нощ.

А после си дадох сметка, че следващата събота неговите деца няма да са при него, но моите щяха да са у нас, тъй като Пипа вече ми беше съобщила, че ще покани Поли (и може би още една своя приятелка) на гости с преспиване.

Одън пък ме беше уведомил, че след тренировката с приятелите му възнамеряват да се разположат пред големия ми телевизор и да прекарат деня в гледане на футбол.

Всички тези деца (деца от различни полове) под един покрив щяха да имат нужда от надзор, така че едва ли бе добра идея да ме няма.

Така че, когато децата на Мики бяха при него, щях да съм принудена или да ги увещая да преспят у свои приятели, също както и моите, или да почакам за първата си истинска боксова нощ, което можеше да отнеме седмици.

А това бе много разочароващо.

За щастие, когато отидохме в съблекалните, все пак успях да целуна Мики за миг, преди Килиън да се впусне в най-подробен разбор на мача.

Беше симпатично, защото беше страшно развълнуван и анализът му включваше цял куп нагледни примери, в които той удряше наужким баща си, който му отвръщаше със същото, все така потен, но свалил ръкавиците, с бинтовани ръце, сгрян от възбудата на момчето си.

Макар че при Мики то не беше просто симпатично. А и страшно секси.

Уви, разделихме се на паркинга. Децата бяха дошли с мен, но щяха да се върнат с Мики, който все още не си беше взел душ, но си беше облякъл анцуг над боксьорските гащета и горнище с цип.

Аз щях да се прибера у дома, сама в празната ми къща, а Мики щеше да бъде в къщата отсреща с децата си.

През целия път до там се мъчех да измисля как да му предложа да уреди децата му да преспят у приятели следващия път, когато трябваше да са при него след две седмици.

Вече бях по нощничка и си слагах крем, все така опитвайки се да измисля нещо, когато телефонът ми върху нощното шкафче иззвъня.

Пулсът ми се ускори, когато видях, че е Мики, и го грабнах.

— Здравей. — Думата излезе като въздишка.

— Вратата — изръмжа той.

По тялото ми сякаш пробяга електричество, пуснах телефона, без дори да прекъсна, и се втурнах към вратата.

Мики, все още по анцуг и горнище, ме избута назад, обвивайки ръка около мен, след което затвори вратата с ритник и ме изтласка към масата за хранене.

— Кажи ми, че децата ти не са решили да преспят при теб — заповяда той.

Аз поклатих глава.

— Не са, бейби. Сама съм.

В следващия миг дупето ми се озова върху масата, а Мики се надвеси над мен.

С устните до моите, приковал поглед в очите ми, той не ме целуна.

Просто се взираше в мен, докато вдигаше нощничката ми нагоре, а после ръката му потъна в бикините ми.

Устните ми се раздалечиха, гърбът ми се изви в дъга.

Очите му припламнаха в мрака.

— Мамка му, толкова си влажна.

— Да — прошепнах аз.

— Готова ли си? — попита ме.

— Да, миличък.

Той се дръпна назад, но само за да смъкне гащичките ми надолу, и аз изскимтях.

После отново се върна между краката ми, почувствах, че се оправя с анцуга си, и ето че вече беше в мен.

Пъхнах ръце под горнището му, за да го докосна, ала в крайна сметка впих нокти в гърба му, докато той ме чукаше, яростно и безмилостно, устните му — до моите, така че усещах дъха му, излизащ на пресекулки, горящите му очи бяха фиксирани в моите.

Едната му ръка се плъзна надолу по тялото ми, пръстите му се обвиха около китката ми и я приковаха към масата над главата ми.

Аз потреперих и още по-силно се го стиснах с бедра, за да го задържа до себе си, използвайки го, за да се повдигна и да поема още повече от него.

Той простена и потъна още по-дълбоко в мен.

Господи, невероятно.

— Харесва ли ти боксовата нощ? — изръмжа той ниско.

— О, да — изстенах.

— Винаги ли ще искаш да те чукам след мача?

— Абсолютно — прошепнах.

Той продължи да ме чука още по-безмилостно и взе устата ми в гореща, дълбока, брутална целувка.

И това ми беше достатъчно.

Разбира се, вече имах три рунда загрявка, така че това бе всичко, от което се нуждаех.

Стонът, който оргазмът изтръгна от мен, се удави в гърлото му.

Мики продължи да ме целува, докато аз свършвах, без да се откъсва от мен, докато стонът на неговия оргазъм се удави в моето гърло.

Все още беше в мен и ние все още дишахме тежко, когато ми нареди задавено:

— На следващия мач остави децата в залата. Могат да дойдат в съблекалнята, след като вече съм те изчукал там.

— Окей — съгласих се незабавно.

— Обичам те, Ейми.

Аз застинах и той го усети.

— Не ме е грижа дали ти се струва прекалено рано — заяви той. — Прави с това каквото искаш. Задръж го до себе си и адски се надявам да ми го върнеш, когато си готова. Но трябва да знаеш, че то е твое.

Аз се взирах в него в мрака.

— А сега трябва да се връщам при моите деца — промълви той, наведе се, за да докосне челюстта ми с устни, и нежно излезе от мен.

Помогна ми да се изправя и ме задържа, докато си стъпя сигурно на краката, след което вдигна бикините ми от пода, без да ме пуска, докато ги обувах.

После ме улови за ръка и ме поведе към вратата.

Без да каже нито дума, ме взе в прегръдките си и ми даде нежна, сладка целувка, която продължи цяла вечност и въпреки това бе прекалено кратка.

Най-сетне я прекъсна и каза:

— Ще се чуем утре, бейби.

След това ме пусна, за да отвори вратата. Вече беше излязъл навън, когато аз го повиках:

— Мики!

Той се обърна към мен.

— Ти също трябва да го знаеш — заявих.

Той стоеше там, почти на същото място, където го бях видяла за първи път, и изглеждаше по-красив от всякога.

Защото беше мой. Изцяло мой. Наистина мой.

Всеки сантиметър.

Чак до дъното на сърцето му.

— Трябва да знаеш, че и аз те обичам — продължих. — Ти си най-добрият мъж, когото познавам, миличък. Страхотен баща. Добър човек. — Усмихнах се. — Най-добрият съсед на света.

Видях как очите му затанцуваха при тези думи, но не бях свършила:

— Няма по-хубав ден от онзи, в който Конрад се появи и ми се разкрещя, този ден те доведе при мен.

Крайчетата на устните му подскочиха нагоре.

— Единственият случай, в който бях доволен, че някакъв задник се е разкрещял на една жена.

Моите устни също се извиха.

А после затрепериха и аз ги стиснах.

— Точно срещу нас — прошепна той.

Стиснах още по-силно устни и кимнах.

Той ми се усмихна непринудено.

— Късметът на ирландеца.

Аз се разкисках.

Очите му продължиха да танцуват.

А после се сгряха и той нареди:

— Влизай вътре, бейби. На топло. Ще се чуем утре.

Сякаш вече ми беше топло.

До мозъка на костите.

— Окей, Мики. Лека нощ.

— Лека нощ, бейби.

И в този миг си дадох сметка, че нямам нищо против „бейби“. Или „миличка“.

Бих приела всичко от Мики.

Защото той наистина го мислеше.

Вдигнах ръка към устата си и му изпратих въздушна целувка. След това, ухилена като идиот (и без изобщо да ме е грижа), затворих вратата зад мъжа, който ме обичаше.

 

 

 

 

 

Конрад беше разговарял с тях и по някаква причина, която, досещах се, никак не беше хубава, те си бяха променили плановете и бяха решили, че трябва да прекарат нощта у баща си.

Бяха ми обещали обаче да се появят още в десет часа, защото денят ни беше внимателно планиран.

Къщата беше чиста, така че нямаше защо да се притеснявам за това.