Кристен Ашли
Ново начало (8)

Глава 7
Да събера парчетата

На следващата вечер седях в колата и се взирах в киното отвън, потънала в мисли.

Не мислех за катастрофалното посещение на децата ми този уикенд.

А за това, че мебелите, които бях купила на търга, щяха да пристигнат на следващия ден, така че можех да насоча вниманието си към това, да създам една спокойна, плажна, причудлива стая, която да носи наслада на оскъдните гости, които навярно никога нямаше да имам.

Мислех също така за триумфа си в „Гълъбовата къща“, как не си бях изкарала акъла по време на обяда, когато госпожа Макмърфи сключи пръсти около китката ми, притегли ме към себе и като впи ясни, светлосини очи в мен, изсъска:

— Знам, че си шпионка. — След това ме пусна, но само за да прокара заплашително пръст по шията и да заяви: — Ще докладвам на генерал Патън.

Мислех също така за това, че точно в този миг, вместо да изляза да си купя синьо-зелен форд тъндърбърд с бяла тапицерия и да скоча с него от най-близката скала, при положение че бях забъркала такава каша от живота си, аз бях отишла на кино.

Сама.

Никога не бях правила каквото и да е сама, с изключение на пазаруването. Никога не бях ходила на ресторант сама. Дори на спа процедури не бях ходила сама.

След като изгубих Конрад и всичките си приятели, Робин беше идвала с мен.

При тази мисъл телефонът ми иззвъня.

Не трябваше да го вадя от чантата. Знаех кой е.

Можеше обаче да са Джоузи или Алиса. Те като че ли наистина ме харесваха и определено им допадаше да се занимават с обзавеждане.

Ала когато погледнах екрана, видях, че съм била права.

Пишеше „татко“.

Дълго се взирах в телефона. Достатъчно, та той да престане да звъни. Достатъчно, за да ми съобщи, че имам неприето повикване.

А после, за мое учудване, той избръмча отново, за да ми каже, че имам гласова поща.

Никога досега не ми беше оставял съобщение на гласовата поща.

Мамка му.

И тогава за втори път направих нещо, което не биваше.

Влязох в гласовата си поща и го изслушах.

— Амелия, обади ми се — процеди баща ми ледено.

— Мамка му — прошепнах и като свалих телефона от ухото си, плъзнах пръст по екрана, за да отворя папката с есемесите.

Не че възнамерявах да изпратя съобщение на баща ми. Знаех, че вече е на път да си изгуби ума, че прелива от ярост и крои планове да ме направи на нищо. Той не изпращаше есемеси. Опитах ли се да му отговоря така, сигурно щеше да плати милиони долари на някой гениален учен, за да изобрети снежни бомби, да ги насочи към къщата ми и да ме погребе под ледена лавина.

Не отворих съобщенията между мен и Робин.

За последно й бях писала преди две седмици.

Ала отговорът ми беше изпратен два дни след нейния.

Тя се отказваше от мен.

Казах си, че именно това исках. Нуждаех се от стабилни, здрави връзки. Посещението на децата ми само беше затвърдило решимостта ми да не се отклонявам от този път.

Ала приятелката ми наистина ми липсваше.

Отпуснах ръката, в която държах телефона, и облегнах чело на волана.

Джоузи и Алиса бяха мили. И двете ясно даваха да се разбере, че ме харесват и че са насреща, ако искам да споделя нещо.

Само че това не можех да споделя, не и всички грозни неща, които бях причинила на семейството ми. Исках да продължат да ме харесват, а не да ме смятат за откачалка, както ме беше нарекъл синът ми.

Не, точно в този миг имах нужда от някого, който ме познаваше. Който ме разбираше. Който знаеше откъде идвам и къде отивам.

Робин разбираше първата част.

Втората… не бях сигурна дали би могла.

Ала в този миг вече не бях убедена дали не трябва да й дам възможност да опита.

И се тревожех, че колкото по-дълго не й предлагах тази възможност, толкова по-малко вероятно бе да открия дали е в състояние, или не.

И дали аз съм в състояние да й отвърна със същото.

— Ден за ден — прошепнах на волана. — По едно предизвикателство наведнъж. По едно нещо наведнъж. Просто продължавай напред, Ейми.

Примигах и се изправих рязко.

Никога не си бях казвала Ейми, защото никой не ме беше наричал така.

Досега.

— О, господи, ето че се измъчвам с абсурдности — изругах предното стъкло.

Онова, което се намираше отвъд него, дойде на фокус и аз си напомних, че си бях отправила предизвикателството да отида да изгледам един филм. Да продължа да си изграждам живота. Да се науча да се чувствам удобно със себе си.

Да седя в колата и да си говоря сама, измъчвайки се от съмнения, означаваше, че се провалям.

Така че изключих решително звука на телефона, прибрах го в чантата си, грабнах я и излязох от колата.

Вече бях седнала на мястото си в киносалона, когато си дадох сметка, че нищо от това не беше трудно.

Всъщност беше не просто лесно, а страхотно.

Е, да, да купя само един билет, беше мъничко трудно.

Но след това си взех такива лакомства, каквито аз исках, знаейки, че не се налага да ги деля. Така че си избрах пуканки, шоколадови дражета и диетична кока-кола толкова голяма, че можеше да утоли жаждата на цяла армия.

А когато влязох в киносалона, установих, че не се налага да се съобразявам с ничии предпочитания в избора на място, освен с моите.

Не беше нужно да седя в средата на някой от средните редове, защото Одън обичаше да е близо, а Олимпия — далече.

Не беше нужно да седя и най-отзад, където си избираше Робин, защото й беше по-интересно да наблюдава хората повече, отколкото да гледа филма.

Така че седнах там, където исках аз — точно зад местата за инвалидни колички, знаейки, че никой няма да се настани пред мен и че ще мога да сложа крака върху перилата, без да преча на никого.

Е, добре, може и да беше малко встрани.

Но беше страхотно.

Пийвах си кока-кола. Хапвах от лакомствата, които си бях взела. Отговорих на почти всички въпроси от теста с любопитни въпроси, които се появиха на екрана, и вътрешно се смеех на абсурдните реклами. Изкарвах си страхотно и с нетърпение очаквах да потъна във филма, да открия нещо, което ми беше приятно да правя сама.

И тогава то се случи.

Светлините в салона вече бяха приглушени, а трейлърите бяха започнали, когато забелязах някакво движение край входа срещу моето място.

Обърнах глава натам с намерението да хвърля само един мимолетен поглед, ала той изобщо не се оказа такъв.

Защото закъснелите бяха двойка.

И единият от тази двойка беше Мики.

Стомахът ми се сви, мускулите ми се напрегнаха и аз зяпнах, докато той прекрачваше в киносалона, прегърнал през раменете една много висока, много пищна, много хубава червенокоса жена, която изобщо не приличаше на мен.

Осветлението беше приглушено, така че не можех да преценя възрастта й, ала цял куп други неща бяха съвсем ясни.

Тя беше много по-висока от мен.

Косата й беше много по-хубава от моята.

Беше облечена много по-добре, отколкото аз щях да бъда някога.

Беше много, много по-хубава от мен.

И докато се усмихваше на Мики, който й отвръщаше със същото — най-големият удар…

Тя беше на среща с Мики.

Обърнах се рязко към киноекрана, обзета от желание да повърна, надявайки се отчаяно той да не ме види как седя съвсем сама в киното.

Не след дълго салонът потъна в мрак и аз зачаках. Всъщност броях секундите.

Когато прецених, че моментът е подходящ, предпазливо и много тихо оставих закуските си на пода (въпреки че аудиосистемата би могла да заглуши и бомба), взех си чантата, след което, ниско наведена (въпреки че салонът изобщо не беше пълен и не закривах екрана), се втурнах към изхода.

Заповядвайки си да вървя, а не да тичам, прекосих бързо фоайето, излязох от киното и отидох право в колата.

Хвърлих чантата си на мястото до шофьора, запалих двигателя и се изнесох от там.

Подкарах към вкъщи, а не би трябвало. Би трябвало да си поема дълбоко дъх. Да си събера мислите. Да се овладея.

Ала аз не го направих.

Като по чудо успях да се прибера невредима.

А когато стигнах у дома, установих, че не искам да се прибирам. Бях се опитвала да го отложа. Като се имаше предвид на колко малко се крепеше равновесието ми, това бе последното, което исках.

Ала както им беше станало навик, краката ми решиха вместо мен.

Ето как се озовах в банята, запалих осветлението и застанах пред огледалото.

Погледнах се. Трябваше да го направя. Не можех да го избегна.

Ала го направих, абсолютно уверена, че всъщност не виждам себе си.

В този миг повече не можех да си затварям очите.

И онова, което видях, се оказа по-ужасно, отколкото очаквах.

Не по-ужасно, отколкото би могло да бъде. Откакто бях навършила четиринайсет години и за първи път ми беше позволено да нося лек грим, майка ми ми беше набила в главата един неизменен режим.

Така че аз почиствах лицето си. Овлажнявах кожата си сутрин и вечер. Ексфолирах я и два пъти в седмицата го правех наистина дълбоко, преди да си сложа маска за лице.

Но ако оставим това настрани… изобщо не изглеждах като себе си.

В лъскавата ми кестенява коса имаше сиви кичури. Сребристосиви, които един ден може би щяха да изглеждат поразяващо, когато превземеха цялата ми коса.

Ала в този момент ме караха да изглеждам така, сякаш не ме беше грижа.

Имах бръчки на челото си, но не много.

Ала кожата ми беше жълтеникава. Бузите ми бяха хлътнали. Очите ми изглеждаха огромни, но не по хубав начин. Имах грим, но той беше безличен и не ми отиваше.

Вече знаех, че дрехите ми са консервативни, качествени и старешки. Не бях на двайсет и няколко години и въпреки това дрехите ми бяха прекалено бабешки за мен.

Изглеждах така, сякаш изобщо не ме беше грижа.

Което си беше самата истина.

Откакто бях дошла в Магдалийн, не бях ходила на козметик. Не си бях правила нито маникюр, нито педикюр. Не се бях подстригвала още отпреди да се преместя в Магдалийн. И никога не се бях боядисвала — сивите кичури бяха започнали да се появяват, след като Конрад ме напусна (естествено, винях го за всеки сив косъм, макар че на моите години те можеха да се очакват), а аз не бях направила нищо.

Робин се беше опитала да каже нещо предпазливо, деликатно. Майка ми бе казала същите неща далеч не предпазливо, нито деликатно.

Аз се държах така, сякаш изобщо не ги бях чула.

Бях се запуснала.

Мики очевидно имаше вкус към друг тип жени — по-високи, вероятно по-млади, модно облечени, с красива червена коса (е, да, онази мадама имаше големи гърди, също като мен, но това бе единственото, по което си приличахме).

Докато се взирах в катастрофалното си отражение, изобщо не се учудвах, че Джейк Спиър не позволяваше на очите си дори да се спрат на косата ми. И нищо чудно, че онзи боксьор в залата не ми беше обърнал внимание.

Вече не бях млада.

— Но все още не съм мъртва — прошепнах на отражението си.

С тези думи свалих чантата от рамото си и извадих телефона си.

— Здравей, Амелия, как върви вечерта ти? — попита Джоузи.

— Имам нужда от обяд.

Пауза, а после:

— Моля?

— Ти. Аз. Алиса. Обяд утре. Спешно е — бе всичко, което успях да кажа, все така приковала очи в огледалото.

— Добре ли си? — Гласът на Джоузи беше натежал от тревога.

— Не. Далеч не съм добре.

— Искаш ли да дойда още сега?

— Обяд — почти изписках аз. Започвах да губя контрол. Усещах го. — Утре. Ще се обадиш ли на Алиса?

Затворих очи, борейки се с мислите си, които ми казваха, че се държа мелодраматично, егоистично, безразсъдно, прилепчиво, слабашки. Ала тези жени бяха добри, щяха да ме разберат. Ако им позволях, щяха да ме разберат. Отворих очи и прошепнах:

— Моля те, Джоузи.

— Каквото поискаш, Амелия. Всичко, от което се нуждаеш — прошепна Джоузи в отговор. Да, наистина беше добра жена. — Ще се обадя на Алиса. Дотогава ще се справиш ли сама?

— Да. — Гласът ми беше дрезгав и аз се прокашлях. — Да. Ще се справя.

— Окей. — Звучеше така, сякаш не ми вярва. — Ще ти пусна съобщение с часа и мястото.

— Окей, Джоузи.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре?

Не.

Ала бях сигурна, че трябва да продължа да се опитвам.

Поне още малко.

— Да. И, Джоузи…?

— Да?

— Благодаря ти — промълвих.

— Както ти казах — винаги, Амелия. Всичко, от което се нуждаеш.

Да, толкова много я харесвах.

Само се надявах и тя да продължи да ме харесва.

— Ще се видим утре.

— До утре, Джоузи.

Сбогувахме се и след като затворихме, аз отидох право в гаража, взех няколко кутии и заедно с една ролка тиксо от кухнята се върнах в банята.

Освен ако нямаше да ми бъдат абсолютно необходими, за да не остана съвсем гола през следващите два дни, опаковах всичките си неща.

Абсолютно всичко.

Дрехи. Обувки. Колани. Чанти.

Изхвърлих и всичките си гримове.

Замъкнах кутиите в гаража, взех си душ, облякох единствената нощница, която си бях оставила, и се пъхнах в леглото.

Беше рано.

Отне ми цяла вечност, докато заспя.

А после ми се прииска да не бях заспивала.

Защото, когато най-сетне заспах, сънувах, че гледам как Мики се жени за висока, красива червенокоса жена и това не бях аз.

* * *

На следващия ден изхвръкнах от вратата още преди камионът да си беше тръгнал, след като ми доставиха новите мебели.

Отидох в града, паркирах на Крос Стрийт и се отправих към „Закусвалнята на Уедърби“ пеша.

Начаса забелязах Джоузи и Алиса седнали в едно сепаре, готови за мен. Разбрах го, защото седяха от една и съща страна, а пред тях имаше три чаши с вода.

Не обърнах внимание на шокираните им изражения, когато ме видяха да се появявам без грим, с коса, прибрана назад в опашка, знаейки, че изглеждам бледа и обезумяла.

Настаних се срещу тях и Алиса ахна.

— О, господи, миличка, изглеждаш като…

— Нуждая се от пълно преобразяване — обявих аз и Алиса затвори уста.

Двете ме зяпнаха изненадано.

А после подскочих, тъй като Джоузи изхвърча от сепарето, защото Алиса я беше изблъскала настрани.

Възвърнала си равновесието, Джоузи се обърна рязко, присвила очи и попита с яростно изражение и леден тон:

— Какво, за бога?

Алиса, която, без да губи нито миг, беше станала след нея, размаха ръка пред лицето й.

— Няма време — измърмори тя и погледна към дългия бар. — Марджъри, три сандвича с кайма и сирене. Ще изпратя някой от салона да ги вземе след двайсет минути.

— Не искам сандвич с кайма и сирене — сърдито каза Джоузи.

Алиса изобщо не я погледна.

— Два сандвича с кайма и сирене и един с телешко.

Джоузи се приближи до нея.

— Не искам и сандвич с телешко. Искам салата „Коб“.

— О, за бога! — ядоса се Алиса. — Два сандвича с кайма и сирене и една салата „Коб“.

Докато това се разиграваше, аз също станах и добавих предпазливо:

— Всъщност бих искала салата „Цезар“ с пилешко.

Алиса вдигна отчаяно ръце, но попита сервитьорката, която очевидно се казваше Марджъри:

— Имате ли такава?

— Да, бейби — отвърна Марджъри.

— И три диетични коли — продължи Алиса, като в същото време ме сграбчи за ръката и ме задърпа към изхода.

Вече бяхме на тротоара и Алиса ме теглеше към салона си, „Къщата на красотата на Мод“ (Алиса беше фризьорка, която имаше свой собствен салон, а Джоузи работеше в модния свят, поради което и се бях обърнала за помощ към тях), когато Джоузи попита:

— Може ли да ни обясниш защо се държиш като умопобъркана?

Алиса се закова рязко на място и аз се блъснах в нея.

Тя обаче не ме погледна, тъй като цялото й внимание беше насочено към Джоузи.

— Защото нашето момиче тук е красиво — заяви тя.

Аз си поех шумно дъх.

Ала Алиса не беше свършила.

— Само че е развалина.

Взрях се в профила й, затаила дъх.

Алиса продължи:

— Не знам защо. Знам само, че е станало нещо гадно. А всяко момиче знае, че едно пълно преобразяване е началото на събирането на парчетата, и аз съм насреща.

Тя се обърна към мен и тогава забелязах, че очите ми са замъглени.

— Ако искаш да споделиш, давай — заяви тя. — Ако не искаш — можеш да го запазиш за себе си. Ала смятам да направя каквото мога, и Джоузи също. Аз ще се заема с косата ти, а Джоузи ще се погрижи за грима. После и двете ще ти изберем дрехи. — При тези думи тя вдигна ръка и се обърна към Джоузи. — Знам, че аз съм на ръба на вулгарното и това ми харесва. То е моят стил. На моето момче му харесва. Държи го точно такъв, какъвто го искам. Ала знам, че с нашата Амелия е друго. Ти имаш класа, но не си мисли, че моята намеса ще бъде нещо долнопробно. Моят принос ще бъде нещо по-така. Защото с дупе и гърди като тези това момиче направо ще прелива от сексапил. — Тя отново се обърна към мен. — Само дето твърде много взе да отслабваш. Сестро, трябва да се храниш.

И без да каже нито дума повече, тя отново ме затегли към „Къщата на красотата на Мод“.

Преди да разбера какво става, вече седях в един стол, облечена в халат, а Алиса продължаваше да се разпорежда.

Тикна един таблет в ръцете на Джоузи и заяви:

— В един и половина имам ангажимент. Това не ми оставя много време, но смятам да се развихря. Ти влез в интернет. Паролата за безжичния е в най-горното ми чекмедже. Покажи й всичко, което намериш. Покажи го и на мен. Изпрати й линкове. Всичко, което си харесаме по магазините, ще идем да вземем утре. — Тя сложи ръка върху рамото ми. — Всичко, което искаш да купиш, бейби, като се прибереш, отваряй линковете и се развихряй. А сега! — възкликна тя въодушевено. — Отивам да забъркам малко магия. Няма да се бавя.

И тя изчезна, а аз останах да седя в стола по халат и да се взирам след нея.

А после очите ми бавно се обърнаха към Джоузи.

Тя стоеше до стола ми, стиснала забравения таблет в ръка, и гледаше натам, където беше изчезнала Алиса.

— Ако имаш нещо друго… — започнах, но спрях, когато очите й се обърнаха към мен.

— Точно сега няма нищо по-важно от това, от което ти се нуждаеш.

Очите ми отново се замъглиха.

— Аз… — започнах отново.

— Ти събираш парчетата — довърши тя вместо мен. — А ние сме до теб, за да ти помогнем.

Усетих как по бузата ми се стича една сълза.

— Постъпвам егоистично — прошепнах.

Джоузи наклони глава на една страна и в очите й се появи объркване.

— И как точно?

— И двете захвърлихте всичко, само и само за да получа нова прическа — обясних и поклатих глава. — Това съм аз. Поне част от мен. Егоистична.

— Мога ли да те попитам, ако се запознаеше с мен и аз се държах така, както се държиш ти, откакто се запознахме, а после изведнъж ти се обадех, давайки ти да разбереш, че имаш нужда от мен, как би се почувствала?

О, господи.

— Би било чест, че си се обърнала към мен — отвърнах тихичко.

— Именно — заяви тя твърдо.

— Обърках целия си живот.

— Добре дошла в клуба — отвърна тя незабавно.

Аз примигах и по бузата ми се търкулна още една сълза.

За какво говореше?

Тя беше страхотно красива. Беше най-стилната жена, която бях срещала някога. Винаги изглеждаше съвършено. Имаше Джейк, който беше мил и сладък, и почти толкова красив, колкото Мики, и страшно си падаше по нея. Синът й беше осиновен, ала очевидно безумно я обожаваше. А другите две деца на Джейк я обичаха по същия начин.

Тя имаше всичко.

Как бе възможно животът й да е бъркотия?

— Невинаги съм имала Джейк и всичко, което той донесе в живота ми — обясни тя, сякаш беше чула мислите ми. — Невинаги съм имала Конър и Амбър, и Итън. Невинаги съм имала Алиса и Джуниър. Имаше време, когато нямах почти нищо. А после — тя се наведе към мен и задържа очите ми със своите, — с много помощ, най-сетне (и като го казвам, имам предвид, че при мен отне десетилетия), аз събрах парчетата. — Тя се протегна и улови ръката ми. — Имай предвид, че не го направих сама.

Още една сълза се търкулна по бузата ми.

Джоузи я проследи с поглед, а после вдигна очи към мен.

— Ще ми окажеш ли честта да ми позволиш да ти помогна да не го направиш сама?

Неспособна да сторя нищо друго, аз кимнах.

Джоузи стисна ръката ми и прошепна:

— Благодаря ти.

— Няма за какво — прошепнах в отговор, единственият начин, по който бях способна да говоря.

Джоузи се изкиска.

— Ето ме и мен! — провикна се Алиса и двете с Джоузи подскочихме. Джоузи се изправи, а аз погледнах към Алиса в огледалото. — И така, нека ти върнем естествената красота, като добавим тук-таме из тази изобилна прелест и руси кичури, за да бъде по-вълнуващо — заяви тя и като остави две купи на плота пред мен, нежно освободи косата ми от опашката, на която я бях вързала, така че тя се разпиля по раменете ми. — А около лицето ти — Алиса преметна косата ми над раменете и подръпна няколко кичура около слепоочията ми — малко повече русо, за да подчертаем красивото ти лице. Как ти се струва?

Нямах представа. Никога не си бях правила кичури. Майка ми смяташе, че простеят.

Не ме беше грижа.

Алиса можеше да прави каквото си поиска.

Стига само да ми помогнеше да открия новото си аз.

— Звучи страхотно — отвърнах меко.

Тя се усмихна широко на отражението ми в огледалото, изправи се и се провикна към някого в помещението:

— Руби! Имаме мисия, а за това ще е нужно да се подкрепим, така че трябва да си вземем поръчката от „Уедърби“. Имаш една бутилка текила от мен, ако отидеш да я донесеш. Кажи им да я пишат на сметката на салона.

— Салонът има сметка? — попита глас, който, предположих, че принадлежеше на Руби.

Алиса, която вече си слагаше найлонови ръкавици, отговори:

— Кажи им да ни отворят.

— Щом предлагаш текила, ще очаквам да е „Патрон“ — заяви невидимата Руби.

— Все тая. Заминавай. Момичетата ми са гладни. — Алиса се появи и отвори чекмедже, пълно с фризьорско фолио.

— Отивам — каза Руби, а Алиса се зае да раздели косата ми.

— Какво ще кажеш за тези? — обади се Джоузи и аз обърнах очи към екрана на таблета.

Върху него имаше чифт сребристи обувки, които бяха просто божествени.

— Може би няма да е зле да извадиш кредитната ми карта от чантата — предложих аз.

— Размер? — В гласа на Джоузи се долавяше усмивка.

— Шест и половина.

Тя взе чантата ми и се настани на стола до мен.

Алиса усукваше и подкъсяваше косата ми тук-там.

И докато времето минаваше, аз установих, че е учудващо лесно да събереш парчетата.

Трябваше просто да си седиш в стола…

В компанията на добри жени.

* * *

— Готова ли си?

Беше няколко часа по-късно.

Няколко хиляди долара, похарчени в онлайн пазаруване, по-късно.

Два урока по гримиране по-късно (салонът на Алиса предлагаше грим за специални случаи и беше пълен с продукти). Междувременно косата ми беше измита, Алиса се беше погрижила за една клиентка, след което се беше върнала, за да ме подстриже (при което аз бях или в профил, или с гръб към огледалото), поела бе още една клиентка и беше дошла за последните щрихи.

И ето че бях готова.

Взирайки се в задната стена, неспособна да се погледна в никое от многобройните огледала наоколо, аз излъгах, защото бях невероятно притеснена:

— Да.

Алиса ме завъртя със стола.

Погледнах се в огледалото и лицето ми се сгърчи.

— Момиче, само не започвай да плачеш! — направо викна Алиса. — Ще си развалиш грима.

Поех си дъх през носа. И още един — през устата.

И се взрях в себе си.

Алиса ме беше подстригала на деликатни пластове, от които сега лъскавата ми, вече непосивяваща, деликатно изсветлена коса беше станала по-лека. Етажите бяха особено подчертани около лицето, където тя ги беше изтънила и беше оформила бретон, който падаше над миглите ми и се спускаше по-ниско на слепоочията. Това, както и светлите кичури около лицето ми, караха кожата ми да сияе. А умелият подход на Джоузи към полагането на грим, в който най-важното бяха правилно избраните цветове, прекрасно подчертаваше очите ми.

Изглеждах по-млада, не с десетилетия, но определено — по-млада.

И най-вече, изглеждах така, сякаш ме беше грижа. Сякаш… държах на себе си.

Сякаш заслужавах да се грижат за мен.

Заслужавах да ме глезят.

Заслужавах всичко.

— Съпругът ми, когото обичах повече от всичко на света, с изключение на децата ми, ми изневери с една сестра от болницата, сложи годежен пръстен на пръста й, преди да се е развел с мен, и се ожени за нея броени дни след като подписахме документите за развода — казах аз на огледалото, приковала очи в собствените си очи, които като млада смятах за най-хубавото в мен.

И които сега отново бяха най-хубавото в мен.

Най-сетне.

— О, мамка му — измърмори Алиса.

Усетих как Джоузи се наведе към мен, но не откъснах поглед от себе си.

— Аз откачих. Напълно — продължих. — Обезумях и ги карах да ми плащат за това предателство при всяка възможност. Децата ми го видяха. Не беше хубаво. На тях не им хареса. Продължи с години и стана толкова зле, че бившият ми се премести в другия край на страната, за да избяга от мен. Накара съдията да му присъди децата ми. Те всички са тук и аз ги последвах, за да излекувам семейството ми. Съпругът ми ме посрещна в Магдалийн, като се появи в новата ми къща, крещейки и сипейки заплахи. А през миналия уикенд децата ми ясно дадоха да се разбере, че ме мразят.

— Амелия — прошепна Джоузи.

Алиса приседна на стола от другата ми страна и улови ръката ми.

Аз преместих поглед между тях двете и отново се взрях в огледалото.

— Всичко обърках — прошепнах признанието си.

Никоя от тях не каза нищо.

— И продължих да го правя.

Те все така мълчаха.

— А сега се опитвам с всичко, на което съм способна, да оправя онова, което разруших, но се боя, че няма да успея, защото те напълно са изгубили вяра в мен.

Новите ми приятелки продължаваха да мълчат.

— Семейството ми ми липсва. — Думите прозвучаха почти като скимтене.

— Естествено, че ти липсват. — Алиса стисна ръката ми, а аз продължих:

— Всичко съсипах.

— Естествено, че не си — заяви Алиса и аз я погледнах сепнато.

— Моля?

— Доколкото разбирам, си откачила, след като съпругът ти те е напуснал?

— Да.

— И тези двамата, той и новата му жена, не го заслужават… но сега? — продължи тя.

Аз зяпнах.

— Случват се гадни неща, бейби — продължи Алиса. — Браковете се разпадат по най-различни причини. В момента седиш на стол, в който са били разказани цял куп грозни истории и част от тях са били на жени, изгубили мъжа си, защото престанал да ги обича и се влюбил в друга. Не ми се е случвало, не знам какво е, така че не мога да кажа дали е редно това да се случи. Мога обаче да ти кажа, че не е редно да се случи, докато някой все още носи венчална халка.

— Права е — обади се Джоузи и аз я погледнах за миг, преди Алиса отново да продължи:

— Не знам какво са видели децата ти. Мога само да си представя, че е било наистина лошо, след като сега нещата са толкова гадни за теб. Онова, което знам, е, че имаш право — не е трябвало да го виждат. Но освен това грешиш. Децата трябва да се научат да се грижат за себе си. Да научат, че всяка постъпка си има последици. Че не можеш да си играеш с чувствата на другите. И че никога не бива да се подиграваш с тях. Е, излязло е извън контрол. Ала ти се опитваш да се вземеш в ръце. Ако са добри деца — ново стискане на ръката, — а съм сигурна, че са добри деца, Амелия. Ти си добра жена и не би могла да имаш лоши деца. Така че знам, че ще го разберат.

— Надявам се, че си права — прошепнах.

— Знам, че ще прозвучи грубо — отвърна тя, — но те имат добра майка и ако последват примера на баща си и я отритнат, ще бъде ужасно, убийствено, но това е животът и ти трябва да продължиш да се грижиш за себе си. Ако не им дойде акълът, това ще е неправилното решение, Амелия. Ти си се вдигнала от другия край на страната с подвита опашка, давайки всичко от себе си, и ако те не са в състояние да забравят станалото и отново да те приемат в живота си, техните постъпки ще имат последици. Ще те изгубят.

— Не можеш да твърдиш, че ще бъде голяма загуба, след като едва ме познаваш — напомних й.

— Знам, че се държиш на косъм — отвърна тя начаса. — Последната нишка, която ти е останала, след като си изгубила контрол над себе си, ала си намерила силата и смелостта да продължиш да се държиш и го правиш заради децата си. Бившият ти е съсипал живота ти. Той го е направил. Не ти. Предал е доверието ти. Стъпкал е сърцето ти в пръстта. Ти може и да си се препънала по пътя, но все още не си паднала. И след всичко това продължаваш да се бориш, за да запазиш семейството си, и ако не са в състояние да си отворят очите и да го видят, те губят.

— Алиса — обади се Джоузи предупредително.

Алиса я погледна и като пусна ръката ми, се облегна в стола, повтаряйки:

— Те губят.

— Ако стане невъзможното и това се случи с теб, би ли изпитвала същото към твоите деца? — попита Джоузи.

— Ако Джуниър се подиграе с мен и те го видят, след като цял живот са ме гледали как демонстрирам обичта си към него, в добро и лошо? — Алиса поклати глава. — И то след като съм ги родила, бърсала съм им дупетата и сополивите носове, чистила съм им повръщаното, обичала съм ги и съм зарязвала всичко в минутата, в която са имали нужда от мен, а после дойде момент, в който се нуждая от малко разбиране и те ме отрежат? Абсолютно.

Джоузи ме докосна по коляното и аз я погледнах.

— Права е отчасти. Ала смятам, че трябва да им дадеш още време.

— Така и правя — уверих я.

— Това е добре — меко каза тя.

В този миг Алиса обви пръсти около брадичката ми, принуждавайки ме да я погледна.

— Дай им време. И се бори за семейството си. — Тя обърна лицето ми към огледалото. — Ала това тук не е чудо, Амелия. Просто правим каквото ни е по силите, за да ти напомним за всичко онова, което вече имаш. Тръгнеш ли си от тук, без да вярваш в това, в което ние вярваме, без да виждаш това, което ние виждаме, без да смяташ, че децата ти трябва да си отворят очите и да видят същото, всичко вече е изгубено. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Заслужаваш хората в живота ти, които те обичат, да искат същото за теб. Ала ти си тази, която трябва да излезе и да го намери. Да им докажеш, че го заслужаваш. Да им обясниш, че дълбоко в себе си винаги си го знаела. Че заслужаваш да се отнасят с теб добре и да те обичат истински. И че може и да си попрекалила малко, но сега отново си станала себе си и очакваш да получиш същото, което им даваш.

Погледнах отражението си в огледалото и не бях сигурна дали виждам онова, което виждаха те.

Знаех обаче, че това насреща съм аз.

Косата ми беше страхотна. Гримът ми беше невероятен.

Ала Алиса беше права.

Това бях аз.

Не някакво ново, подобрено аз.

Просто аз.

С фантастични кичури и умело поставен грим.

— Ще купя и на двете по едно порше — заявих.

Алиса избухна в смях. Джоузи — също, макар и не толкова гръмогласно.

— Вече си имам, сладурче — заяви Джоузи, когато смехът й утихна.

— А аз — не. И не искам никакъв кайен. А турбо. Черно — добави Алиса.

Обърнах се и й се усмихнах широко, знаейки, че се шегува, ала въпреки това ми се искаше да ме остави да й купя порше.

Щях обаче да направя нещо друго.

Щях да направя онова, което тя искаше.

Щях да й върна услугата.

Не фантастични кичури и красива подстрижка.

А истинско приятелство.

* * *

На следващия ден, прибирайки се след поредното пазаруване с Алиса и Джоузи (този път с много повече от една купа), заварих стъпалата пред къщата си отрупани с пакети.

Резултатите от онлайн пазаруването с доставка на следващия ден.

Нищо не ми ставаше, защото, както бях открила днес по магазините, бях свалила един размер.

Въпреки това задържах всичко, прибирайки го заедно с нещата, които си бях купила днес, след което натъпках и последните останки от гардероба на предишния ми живот в кутии в гаража.

После отидох в кухнята, отворих бутилка вино и си направих страхотна вечеря.