Даниъл Силва
Черната вдовица (9)

7.
Маале Хахамиша, Израел

Навот постави снимка на масата, на която се виждаше улица в Бейрут, посипана с древни отломки от галерия за антики.

— Предполагам, че си видял това.

Габриел бавно кимна. Беше прочел за смъртта на Кловис Мансур във вестниците. На фона на събитията в Париж, бомбата в Бейрут получи съвсем незначително внимание. Нито една медия не се опита да свърже двете случки, нито предположи, че Кловис Мансур е бил на заплата към някое чуждо разузнаване. А в интерес на истината той получаваше пари от поне четири служби: ЦРУ, МИ6, йорданската Главна разузнавателна дирекция и Службата. Габриел знаеше това: докато го подготвяха да поеме шефския пост, бе изчел доклади за всички настоящи операции и сътрудници.

— Кловис бе един от най-добрите ни източници на информация в Бейрут — обясни Навот. — Особено когато ставаше въпрос за дела, свързани с пари. Напоследък следеше намесата на ИДИЛ в незаконната търговия с антики, затова поиска спешна среща в деня след избухването на бомбата в Париж.

— Кого изпрати?

Навот отговори и събеседникът му го погледна озадачено:

— И откога Михаил се занимава с агенти?

Навот сложи още една снимка на масата. Тя бе направена от поставена нависоко охранителна камера и беше със средно качество. На нея се виждаха двама мъже, седнали край малка кръгла маса. Единият беше Кловис Мансур. Както винаги, той бе безупречно облечен, но мъжът срещу него изглеждаше така, сякаш за случая бе взел дрешките си назаем. В центъра на масата върху нещо, което приличаше на ивица шаяк, стърчеше глава в реални размери, очите й се взираха безизразно в празното пространство. Габриел разпозна, че антиката е с римски произход. Предположи, че зле облеченият мъж разполагаше с още части от статуята, може би с цялата. Идеално запазената глава бе просто неговата първа карта в играта.

— Няма дата и час — отбеляза той.

— Правена е на двайсет и втори ноември в четири и петнайсет следобед — поясни Навот.

— Кой е човекът с римската антика?

— Визитката му го идентифицира като Ияд ал Хамза.

— Ливанец ли е?

— Сириец — отвърна Навот. — Очевидно е пристигнал в града с цял камион антики за продан: гръцки, римски, персийски… Всички са с високо качество, по много от тях има издайнически следи от скорошни разкопки. Едно от местата, на които се е опитал да пробута стоката си, е била галерия „Мансур“. Кловис показал интерес към няколко антики, но след като направил дискретни проучвания, решил да се откаже.

— Защо?

— Защото се говорело, че господинът от Сирия продавал ограбени статуи, за да събира пари за „Ислямска държава“. Явно средствата са били за основния фонд на ИДИЛ. Сирийският посредник работел от името на високопоставен лидер на групировката, който изграждал терористична мрежа, способна да напада цели на Запад.

— Този лидер има ли си име?

— Наричат го Саладин.

Габриел вдигна очи от фотографията.

— Колко грандоманско.

— Напълно съм съгласен.

— Предполагам, че Кловис не е успял да научи истинското му име, нали?

— Нямахме толкова късмет.

— Откъде е?

— Висшите командири на ИДИЛ до един са иракчани. Те гледат на сирийците като на работни мулета.

Габриел отново сведе поглед към снимката.

— Защо Кловис не ни е уведомил за това по-рано?

— Изглежда, му е изскочило от ума.

— Или пък може би лъже.

— Кловис Мансур да лъже? Как въобще можа да ти хрумне подобно нещо?

— Той е ливански търговец на антики.

— А каква е твоята хипотеза? — попита Навот.

— Имам чувството, че Кловис е изкарал много пари от продажбата на онези антики. И когато е избухнала бомбата в сърцето на Париж, е решил, че ще е разумно да се подсигури. Затова е дошъл при нас със скалъпената историйка за това как е прекалено добродетелен, за да търгува с такива като ИДИЛ.

— Само че тази историйка — вметна Навот — му струваше живота.

— Откъде знаеш?

— Убиха и Сами Хадад. Ще ти спестя снимката.

— Защо само Кловис и Сами? Защо не и Михаил?

— Не знам. И аз се питам същото… Просто съм доволен, че поне не затриха и него. Това щеше да ми провали прощалното парти.

Габриел върна снимката.

— Колко информация даде на французите?

— Достатъчно, за да им стане ясно, че заговорът срещу Центъра „Вайнберг“ е възникнал в халифата. Те не бяха изненадани. Всъщност вече много добре знаеха за сирийската връзка. И двамата нападатели пътували дотам миналата година. Едната е французойка от алжирски произход. А съучастникът й е белгиец от квартала Моленбек в Брюксел.

— От Белгия ли? Колко изненадващо! — възкликна подигравателно Габриел.

Хиляди мюсюлмани от Франция, Великобритания и Германия бяха отпътували за Сирия, за да се бият на страната на ИДИЛ, но мъничката Белгия си бе спечелила спорната слава на най-голям доставчик на човешка сила за ислямския халифат на глава от населението.

— И къде са те сега? — попита Габриел.

— След няколко минути френският министър на вътрешните работи ще обяви, че са се върнали в Сирия.

— Как са стигнали дотам?

— С „Ер Франс“ до Истанбул с фалшиви паспорти.

— Ама разбира се! — Настъпи тишина. Накрая Габриел попита: — Какво общо има това с мен, Узи?

— Французите са загрижени, че ИДИЛ са успели да създадат сложна мрежа на френска земя.

— А така ли е?

— Освен това французите са загрижени — продължи Навот, пренебрегвайки въпроса му, — че тази мрежа има намерение да удари отново. И то скоро. Очевидно бързат да я разплетат преди следващата атака. И искат ти да им помогнеш да направят това.

— Защо аз?

— Изглежда, че имаш обожател във френските служби за сигурност. Казва се Пол Русо. Ръководи малка оперативна единица, наречена група „Алфа“. И настоява да отидеш в Париж утре сутринта на среща.

— А ако не го направя?

— Тогава картината никога няма да напусне френската територия.

— Утре трябва да се видя с министър-председателя. Той ще съобщи на света, че не съм бил убит от бомба на Бромптън Роуд. Ще съобщи, че съм новият шеф на Службата.

— Да — отрони мрачно Навот. — Знам.

— Може би ти трябва да работиш с французите.

— Предложих им го.

— И какво?

— Искат точно теб. — Навот замълча, след това добави: — Историята на моя живот.

Габриел се опита да потисне усмивката си и не успя.

— Това има и добра страна — продължи Навот. — Министър-председателят смята, че съвместната операция с французите ще помогне за възстановяване на отношенията ни със страна, която някога е била ценен и доверен съюзник.

— Дипломация чрез специални операции?

— Може и така да се каже.

— Е — кимна Габриел, — изглежда, двамата с премиера сте измислили всичко.

— Идеята е на Пол Русо, не наша.

— Нима, Узи?

— Какво намекваш? Подозираш ме, че съм изфабрикувал всичко, за да задържа работата си още малко?

— А така ли е?

Навот размаха ръка, сякаш за да отпъди лоша миризма.

— Приеми операцията, Габриел — заради Хана Вайнберг, ако не за друго. Влез в мрежата. Открий кой в действителност е Саладин и откъде действа. След това го обезвреди, преди да избухне друга бомба.

Габриел погледна на север, към далечния черен силует на планината, която разделяше Израел от това, което бе останало от Сирия.

— Ти дори не знаеш дали той наистина съществува, Узи. Засега е само слух.

— Някой е планирал атаката и е наредил пъзела под носа на френските служби за сигурност. И това не са двайсет и девет годишна жена от парижките предградия и приятелят й от Брюксел. И не е слух.

Телефонът на Навот светна като драсната клечка кибрит в мрака. Той го вдигна за кратко към ухото си и го подаде на Габриел.

— Кой е?

— Министър-председателят.

— Какво иска?

— Отговор.

Габриел се взря за миг в телефона.

— Кажи му, че ще трябва да поговоря с най-влиятелния човек в държавата Израел. И че ще му се обадя утре рано сутринта.

Навот предаде съобщението и затвори.

— Какво каза той?

Узи се усмихна.

— Късмет.