Даниъл Силва
Черната вдовица (49)

47.
Аман, Йордания

Габриел се върна на улица „Наркис“ колкото да хвърли няколко дрехи в куфара. След това се качи на задната седалка на своя джип и поеха с бясна скорост през Западния бряг към летище „Кралица Алия“ в Аман, където един от самолетите „Гълфстрийм“ на Негово Величество бе зареден с гориво и готов за полет. Фарид Баракат се бе изтегнал на една от кожените седалки с разхлабена вратовръзка, изглеждаше като доволно юпи в края на тежък, но печеливш ден. Самолетът започна да рулира още преди Габриел да се настани и миг по-късно вече бе във въздуха. Все още набираше скорост, когато прелетя над Йерусалим.

— Погледни селищата… — Фарид посочи към редиците жълти улични лампи, които се спускаха по древните хълмове към Западния бряг. — С всяка година стават все повече и повече. Със скоростта, с която строите, Аман скоро ще стане предградие на Йерусалим.

Габриел обаче се взираше в нещо друго — стара варовикова жилищна сграда към края на улица „Наркис“, където жена му и децата му спяха спокойно заради хора като него.

— Може би това беше грешка — каза той тихо.

— Да не би да предпочиташ да летиш с „Ел Ал“?

— Мога да получа храна, която е кашер, и няма да ми се налага да слушам лекция за злините, идващи от Израел.

— Боя се, че нямаме кашер на борда.

— Не се тревожи, Фарид, вече ядох.

— Нещо за пиене? Какво ще кажеш за един филм? Негово Величество получава всички нови американски филми от приятелите си в Холивуд.

— Мисля, че просто ще поспя.

— Мъдро решение.

Фарид изключи лампата над седалката си, докато „Гълфстрийм“-ът напускаше израелското въздушно пространство, и скоро спеше дълбоко. Габриел никога не можеше да заспи в самолет — недостатък, който дори напълно спускащите се седалки не бяха в състояние да променят. Поръча си кафе гледайки отнесено глупавия филм, който течеше на личния му екран. И телефонът не му носеше забавление. Самолетът имаше безжичен интернет, ала преди да пресече йорданската граница, Габриел го бе изключил. По принцип беше по-добре да не се регистрира в мрежата на монарха или в някоя израелска.

На час път от източния бряг на Съединените щати Фарид спокойно се събуди, сякаш невидим иконом го бе потупал леко по рамото. Стана, отиде в личните покои на Негово Величество, където се избръсна, взе си душ и се преоблече в нов костюм с вратовръзка. Екипажът му донесе обилна английска закуска. Той вдигна капака на чайника и помириса. Чаят „Ърл Грей“ бе приготвен толкова силен, колкото искаше.

— За теб нищо ли? — попита йорданецът.

— Хапнах, докато ти спеше — излъга Габриел.

— Можеш да ползваш покоите на Негово Величество.

— Просто ще си открадна хавлиена кърпа за спомен.

Самолетът кацна на летище „Дълес“ в мрачната дъждовна сутрин и рулира до отдалечен хангар. Там чакаха три черни джипа с изцяло американски екип от охранители. Габриел и Фарид се качиха в единия и потеглиха по шосе „Дълес“ към магистрала I-495. Разузнавателният комплекс „Либърти Кросинг“, център на националната сигурност на Вашингтон след 11 септември, бе разположен на десетина декара край огромната магистрала. Но тяхната цел беше на няколко километра по-далече в източна посока по магистрала 123. Тя беше Разузнавателният център „Джордж Буш“, известен още като централата на ЦРУ.

След като преминаха през строго охранявания пропускателен пункт, те продължиха към подземен паркинг, където се качиха на асансьор, който ги отведе на седмия етаж в сградата на централата. В облицованото с ламперия фоайе ги чакаше охрана, за да ги освободи от мобилните им телефони. Фарид прилежно предаде своя, но Габриел отказа. Последва кратко спречкване, преди да му бъде позволено да продължи.

— Защо никога не съм се сещал за това? — промърмори Фарид, докато крачеха мълчаливо по покрития с дебел килим коридор.

— Те какво си мислят, че ще направя? Ще се подслушвам сам?

Отведоха ги в голяма конферентна зала с прозорци, от които се виждаха горите покрай Потомак. Ейдриън Картър ги чакаше сам. Беше облечен в син блейзър и намачкани бежови спортни панталони, облеклото на шпионина за събота сутринта. Изглеждаше определено недоволен да види двамата си най-близки съюзници от Близкия изток.

— Предполагам, че това не е приятелска визита.

— Боя се, че не — рече Габриел.

— И какво имате?

— Билет за самолета, хотелска резервация, кола под наем.

— Какво означава това?

— Значи, че младежкият отбор се кани да сътвори огромен терористичен атентат на американска земя.

Лицето на Картър посивя. Той мълчеше.

— Простено ли ми е, Ейдриън?

— Зависи.

— От какво?

— Дали можеш да ми помогнеш да го спрем.

* * *

— С кой полет пристига тя?

— Петдесет и четири на „Ер Франс“.

— Кога?

— Във вторник.

— Няколко часа преди да кацне самолетът с френския президент.

— Съмнявам се, че това е съвпадение.

— Кой хотел?

— „Кий Бридж Мариот“.

— А колата под наем?

— „Херц“.

— Предполагам, че не са й съобщили целта.

— Съжалявам, Ейдриън, но това не е в стила на Саладин.

— Струваше си да попитам. Все пак тя му е спасила живота.

Габриел се намръщи, но не каза нищо.

— Вероятно — продължи Картър — възнамерявате да я оставите да се качи на самолета.

— С твое одобрение — кимна Габриел. — А ти ще проявиш мъдрост и ще я пуснеш в страната.

— Да я поставя под наблюдение — това ли предлагате? Да чакам членовете на терористичната клетка да се свържат с нея? Да ги арестувам, преди да успеят да ударят?

— Имаш ли по-добра идея?

— Ами ако тя не е единствената терористка? Ако има и други екипи? Други цели?

— Трябва да приемеш, че има други екипи и други цели, Ейдриън. Всъщност много други. Саладин е обяснил на Натали, че ще стане част от нещо голямо, толкова голямо, че Съединените щати няма да имат друг избор, освен да настъпят в Сирия.

— Ами ако не се свържат с нея? Или ако тя е част от втора вълна от атаки?

— Прости ми, че не ти нося на поднос целия заговор, Ейдриън, но нещата не стават така в реалния свят.

Фарид Баракат се усмихна. Не му се случваше често да седи на първия ред, докато американците и израелците се карат.

— Каква част от плана знае Джалал Насер? — заинтересува се Картър.

— Да му се обадя ли да го питам? Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.

— Може би е време да го приберем, за да си поговорим.

Фарид поклати мрачно глава.

— Лоша идея.

— Защо?

— Защото най-вероятно не е запознат с цялата картина. Освен това — добави Фарид, — ако арестуваме Джалал, това ще прати сигнал на Саладин, че мрежата е компрометирана.

— Може би точно този сигнал би трябвало да му пратим.

— Той ще избухне, Ейдриън. Ще те удари по всички възможни начини.

Картър бавно въздъхна.

— Кой се занимава с наблюдението в Лондон?

— Работим съвместно с британците.

— Искам да вляза и в този екип.

— Трима са много, Ейдриън.

— Не ми пука! — Картър смръщено погледна ръчния си часовник. Беше осем и половина в събота сутринта. — Защо тези неща винаги се случват през уикенда? — Те му отвърнаха с мълчание и той вдигна очи към Габриел. — След минути няколкостотин служители на моето правителство ще научат, че Службата има агент, внедрен дълбоко в ИДИЛ. Готови ли сте за това?

— Иначе не бих дошъл тук.

— Щом се качи на самолета, тя вече не е ваш агент. Става наш агент и операцията ще е наша. Ясно?

— Добре — съгласи се Габриел. — Ала каквото и да правиш, погрижи се на всяка цена нищо да не й се случи.

Картър посегна към телефона и набра някакъв номер.

— Трябва да говоря с директора. Веднага.