Даниъл Силва
Черната вдовица (79)

77.
Петах Тиква, Израел

Краят беше близо, това бе ясно. В четвъртък Узи Навот бе видян да изнася няколко кашона от кабинета си, включително и доживотни запаси от любимите му маслени бисквити, прощален подарък от шефа на централата във Виена. На следващата сутрин, по време на оперативката на началниците в девет часа, той се държа така, сякаш огромен товар бе паднал от едрите му плещи. Същия следобед, преди да се прибере за уикенда, той бавно се разходи от най-горния етаж до подземието с регистъра, ръкува се, потупа хората по раменете, целуна няколко мокри бузи. Странно, но пропусна мрачната бърлога на „Личен състав“, мястото в сградата на булевард „Цар Саул“, където умираха кариери.

Навот прекара съботата зад стените на резиденцията си в предградието Петах Тиква в Израел. Габриел знаеше това, защото движенията на рамсад — официалното кодово име на шефа на Службата, непрекъснато се следяха от оперативните отдели, какъвто бе и неговият. Той реши, че е по-добре да отиде без предупреждение, за да запази момента на изненадата. Излезе от черния си официален джип в проливния дъжд и натисна бутона на интеркома на предната порта. Изминаха двайсет дълги и мокри секунди, преди да чуе отговор. За нещастие, беше Бела.

— Какво искаш?

— Трябва да поговоря с Узи.

— Не направи ли вече достатъчно?

— Моля те, Бела. Важно е.

— Винаги е така.

Последва още едно прекалено забавяне, преди вратата да се отключи с негостоприемно щракване. Габриел влезе и бързо мина по градинската пътека към входа, където Бела вече го очакваше. Тя носеше екстравагантен широк костюм с панталон от бродирана мачкана коприна и златисти сандали. Косата й бе току-що фризирана, лицето й бе дискретно, но внимателно гримирано. Изглеждаше, като че има гости, но тя винаги ходеше така. Външният вид бе много важен за Бела, затова Габриел никога не бе разбирал решението й да се омъжи за човек като Узи Навот. Може би, мислеше си той, го бе направила просто от жестокост. Бела винаги му бе приличала на човек, който се забавлява, като къса крилата на мухите.

Тя хладно се здрависа с Габриел. Ноктите й бяха кървавочервени.

— Изглеждаш добре, Бела.

— Ти също. Но това, предполагам, може да се очаква.

Тя махна към всекидневната, където Навот се бореше с последния брой на „Икономист“. Стаята бе образец на съвременния азиатски дизайн, с прозорци от пода до тавана, които гледаха към фонтаните и подстриганите храсти в градината. Узи изглеждаше като един от работниците, които Бела бе тероризирала по време на дългия ремонт. Бе облечен в смачкани бежови спортни панталони и разтегнат памучен пуловер, а по бузите му сивееше набола брада. Неугледният му вид изненада Габриел. Бела не беше от тези, които позволяваха отпускане през уикенда, особено що се отнасяше до дрехите и прическата.

— Мога ли да ти донеса нещо за пиене? — попита тя.

— Отрова — кимна Габриел.

Тя се намръщи и се оттегли. Габриел се огледа из голямата стая. Беше три пъти по-голяма от всекидневната в малкия му апартамент на улица „Наркис“. Може би, помисли си той, беше време да вдигне нивото. Седна точно срещу Навот, който сега се взираше в телевизор със спрян звук. По-рано същия ден американците бяха атакували с дрон къща в Западен Ирак, където се предполагаше, че се крие Саладин. Бяха убити двайсет и двама души, сред които и няколко деца.

— Мислиш ли, че са го убили? — попита Узи.

— Не — отговори Габриел, докато гледаше как изваждат безжизнено тяло от развалините. — Не смятам, че са успели.

— Нито пък аз. — Навот изключи телевизора. — Чух, че си успял да убедиш Натали да започне работа за Службата.

— Всъщност Михаил го направи.

— Според теб връзката им сериозна ли е?

Габриел сви рамене небрежно.

— Любовта е по-трудна във видимия свят, отколкото в тайния.

— На мен ли го казваш — промърмори Узи. Извади нискокалорична оризова бисквита от купата на масичката. — Вярно ли е това, което чух, че Ели Лавон се връща?

— Вярно е.

— Като какъв?

— Официално ще ръководи проследяващите агенти. А всъщност ще го използвам както намеря за добре.

— Кой получава „Специални операции“?

— Яков.

— Добър избор — каза Навот, — но Михаил ще бъде разочарован.

— Михаил не е готов. Яков е готов.

— Ами Йоси?

— Шеф на „Проучвания“. Дина ще му е заместник.

— А Римона?

— Заместник-директор по планирането.

— Голяма чистка. Предполагам, че е за добро. — Навот се взираше с празен поглед към немия екран на телевизора.

— Чух слухове за теб онзиден, когато бях в кабинета на премиера — подхвърли Габриел.

— Наистина ли?

— Казват, че се местиш в Калифорния и ще изпълняваш поръчки за армията. Говорят, че ще получаваш по милион на година, плюс бонуси.

— Когато човек иска да знае истината — обобщи философски Навот, — последното място, където трябва да я търси, е в кабинета на премиера.

— Моят източник ми довери, че Бела вече е избрала къща.

Навот загреба цяла шепа оризови бисквити от купата.

— И какво, ако е вярно? Какво значение има?

— Имам нужда от теб, Узи. Не мога да върша тази работа без теб.

— И как ще ме наречеш? Какво точно ще правя?

— Ти ще управляваш организацията и ще се грижиш за политиката, докато аз управлявам операциите.

— Мениджър, така ли?

— Ти се разбираш по-добре с хората от мен, Узи.

— Това — каза Навот — е омаловажаването на годината.

Габриел погледна през прозореца. Дъждът се сипеше като из ведро в градината на Бела.

— Как може да заминеш за Калифорния в такива времена? Как може да напуснеш Израел?

— Кой ми го казва. Ти живя в чужбина години наред и изкара много пари, докато реставрираше онези картини. Сега е мой ред. Освен това — добави Навот — ти всъщност нямаш нужда от мен.

— Не ти правя това предложение от добро сърце. Мотивите ми са напълно егоистични. — Габриел снижи глас и добави: — Ти си най-близкото нещо до брат за мен, Узи. Ти и Ели Лавон. Играта ще загрубее. Имам нужда и от двама ви.

— Можеш ли да паднеш по-ниско?

— Учил съм се от най-добрите, Узи. Ти също.

— Съжалявам, Габриел, но е прекалено късно. Вече приех работата.

— Кажи им, че си променил решението си. Убеди ги, че страната ти има нужда от теб.

Навот загриза замислено оризовите бисквити една по една. Това бе окуражителен знак, помисли си Габриел.

— Премиерът одобри ли го?

— Нямаше много избор.

— Къде ще бъде кабинетът ми?

— Срещу моя от другата страна на коридора.

— Секретарка?

— Ще си поделяме Орит.

— В мига, в който се опиташ да ме отделиш от него — предупреди го Навот, — си тръгвам. И ще мога да говоря с теб където и когато пожелая.

— Много бързо ще ти писне от мен.

— Това го вярвам.

Оризовите бисквити бяха изчезнали. Навот тежко въздъхна.

— Какво има, Узи?

— Само се чудя как ще кажа на Бела, че съм отказал работа за един милион долара в Калифорния, за да остана в Службата.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо — подсмихна се Габриел. — Винаги си се разбирал добре с хората.