Даниъл Силва
Черната вдовица (38)

36.
Рака, Сирия

От самото начало тя беше категорична пред Джалал Насер, че може да остане в Сирия за ограничен период от време. Трябваше да се върне в клиниката не по-късно от 30 август, края на летния й отпуск. Ако се забави, колегите и семейството й биха си помислили най-лошото. Все пак тя бе политически активна, беше оставила следи в интернет, беше изгубила единствената си любов заради джихада. Без съмнение някой щеше да отиде в полицията, полицията щеше да се свърже с ГДВС, а ГДВС щеше да добави името й към дългия списък на европейските мюсюлмани, които са се присъединили към редиците на ИДИЛ. Щеше да има публикации в пресата, истории за образованата жена, лечителка, която е била съблазнена от култа към смъртта на ИДИЛ. Ако това се случеше, тя нямаше да има друг избор, освен да остане в Сирия, което не искаше, поне не още. Първо трябваше да отмъсти за смъртта на Зиад, като нанесе удар на Запада. След това, ако Аллах реши, щеше да се върне в Сирия, да се омъжи за боец и да роди много деца на халифата.

Джалал Насер бе казал, че и той желае същото. Затова Натали бе изненадана, когато три денонощия след пристигането й в Рака никой не дойде при нея. Спътничката й, Миранда Уорд, остана с нея в апартамента край парка „Ал Рашид“, за да й бъде гид и да се грижи за нея. Това не беше първото посещение на Миранда в Рака. Тя беше шерп на тайния канал, който прекарваше британски мюсюлмани от Източен Лондон и средната част на Англия към Сирия и ислямския халифат. Тя бе димна завеса, измама, хубавото чисто лице. Беше придружавала и мъже, и жени, правеше се или на любовница, или на приятелка. Шегуваше се, че била „биджихадист“.

Всъщност това не бе точно апартамент; беше малка празна стая с мивка, прикрепена към стената, и няколко одеяла на голия под. Имаше само един прозорец, през който свободно влизаше прах. Одеялата миришеха на пустинни животни, на камили и кози. Понякога от крана на чешмата течеше тънка струя, но през повечето време нямаше вода. Получаваха я от водоноска на ИДИЛ на улицата и когато тя не пристигнеше, си носеха от Ефрат. В Рака времето се бе върнало назад. Духовно и материално бяха в седми век.

Нямаше електричество — само по няколко минути на ден, — липсваше и газ за готвене. Не че имаше какво да се яде. По тези земи хлябът винаги е бил основен продукт, а сега недостигаше. Всеки ден започваше с търсене на безценните един-два самуна. Официалната валута беше динарът на ИДИЛ, само че на пазарите повечето сделки ставаха със старите сирийски лири или с долари. Дори ИДИЛ търгуваше с валутата на врага. По предложение на Джалал Насер, и Натали си носеше няколкостотин долара от Франция. Парите отваряха много врати, зад които имаше складове, пълни с ориз, боб, маслини и дори малко месо. За тези, които бяха готови да рискуват да си навлекат гнева на страховитата хисба — шериатската полиция, имаше и черен пазар за цигари и алкохол. Наказанието за пушене и пиене беше жестоко — камшик, кръст, дръвник. Натали веднъж видя хисба да шиба мъж с камшик, защото бил изпсувал. Псуването беше харам.

Разходката по улиците на Рака бе влизане в един полудял свят. Светофарите не работеха, защото нямаше електричество, затова кръстовищата се регулираха от пътната полиция на ИДИЛ. Те носеха пистолети, но не и свирки, защото свирките бяха харам. Снимките на моделите по витрините на магазините бяха ретуширани така, че да отговарят на строгия кодекс за приличие на ИДИЛ. Лицата бяха почернени, защото изображенията на хора и животни, божите творения, и окачването им по стените бяха харам. Статуята с двамата селяни на върха на прочутата часовникова кула на Рака също бе променена — главите бяха премахнати. Площад „Наим“, някога любим на децата от Рака, сега бе изпълнен с отрязани глави — не каменни, а човешки. Те се взираха опечалено от коловете на желязна ограда: сирийски войници, кюрдски партизани, предатели, саботьори, някогашни заложници. Сирийските военновъздушни сили бомбардираха често парка в отговор. Такъв бе животът в ислямския халифат — бомби валяха върху отрязани глави там, където някога бяха играли деца.

Това бе черен свят, черен по дух, черен и физически. Черни знамена се вееха от всяка сграда и улична лампа, мъже в черни облекла на нинджи се разхождаха по улиците, жени в черни абаи^[1] се движеха като черни призраци през пазарите. Натали закачули своята абая малко след като пресече турската граница. Беше тежка и бодяща дреха, която й стоеше като покривка върху мебел. Под нея се обличаше само в черно, защото всички други цветове, дори и кафяво, бяха харам и можеха да предизвикат агресия от страна на шериатската полиция. Воалът пред лицето й скриваше чертите й и през него Натали виждаше размазан свят в мрачно сиво. В обедната жега се чувстваше като затворена в лична пещ, в която бавно се печеше и превръщаше в деликатес на ИДИЛ. Абаята криеше опасността Натали да се помисли за невидима в нея, но тя не се поддаде на тази опасност. Знаеше, че винаги я наблюдават.

Не само ИДИЛ променяше градския пейзаж в Рака. Сирийските военновъздушни сили и руските им съучастници бомбардираха денем, американците и техните коалиционни партньори — през нощта. Навсякъде имаше щети: разрушени жилищни блокове, изгорели коли и камиони, почернели танкове и бронирани коли. ИДИЛ бяха отговорили на въздушните атаки, скривайки арсенала си сред цивилното население. Приземният етаж на блока на Натали бе пълен с патрони, артилерийски снаряди, гранати, пушки и всякакви оръжия. Брадати, облечени в черно бойци на ИДИЛ използваха втория и третия етаж като казарми. Някои от тях бяха от Сирия, но повечето бяха саудитци, египтяни, тунизийци или ислямски воини с диви погледи от Кавказ, които бяха доволни, че отново се бият срещу руснаците. Имаше и много европейци, включително и трима французи. Те знаеха за присъствието на Натали, но не правеха опити да общуват с нея. Тя бе извън достъпа им. Тя бе момиче на Саладин.

Сирийците и руснаците не се колебаеха да бомбардират цивилни цели, но американците повече подбираха. Всички бяха съгласни, че напоследък бомбардировките бяха по-малко. Никой не знаеше защо, ала всеки имаше мнение, особено чуждестранните бойци, които се хвалеха, че упадъчната Америка, страна на неверници, губи кураж за битка. И никой не подозираше, че причината за затишието на американската въздушна активност живееше сред тях, в стая с един прозорец, гледащ към парка „Ал Рашид“, и с одеяла, които миришеха на камили и кози.

Здравеопазването в Сирия беше отвратително дори преди въстанието, а сега, в хаоса на гражданската война, почти не съществуваше. Националната болница в Рака беше руина без лекарства и консумативи и пълна с ранени бойци на ИДИЛ. Останалите несретни граждани на града получаваха грижи от малки клиники, пръснати из кварталите. Натали се натъкна на една, докато търсеше хляб на втория ден от престоя си в Рака, и откри, че е пълна с цивилни жертви на руските въздушни атаки — много от тях бяха мъртви, а други скоро също щяха да бъдат. Нямаше лекари, само шофьори на линейки и „медицински сестри“ на ИДИЛ, които бяха получили само елементарно обучение. Натали каза, че е лекар, и веднага започна да лекува ранените с консумативите, които успя да намери. Направи го все още облечена в нескопосаната нестерилизирана абая, защото ръмжащ член на шериатската полиция заплаши да я пребие, ако я свали. Вечерта, когато най-накрая се върна в апартамента, изпра кръвта от абаята във вода от Ефрат. Рака се бе върнала в далечното минало.

В апартамента не носеха абаите, само хиджаби. Забрадката на Миранда подчертаваше деликатните й келтски черти и караше морскозелените й очи да изпъкват. Същата вечер, докато приготвяше вечеря, тя разказа как бе приела исляма. Домът на детството й бил ужасно нещастно място — майка алкохоличка, безработен баща грубиян, който имал склонност към сексуално насилие. На тринайсет тя започнала да пие много и да взема наркотици. Забременяла два пъти и двата пъти направила аборт.

— Бях напълно объркана — каза тя. — Нямах никакво бъдеще.

Един ден, надрусана и пияна, се озовала пред ислямска книжарница в центъра на Бристол. Някакъв мюсюлманин я видял да се взира през витрината и я поканил вътре. Тя отказала, но приела предложението да получи безплатна книга.

— Изкушавах се да я хвърля в първата кофа за боклук. Радвам се, че не го направих. Тя промени живота ми.

Спряла да пие, да взема наркотици и да прави секс с момчета, които едва познава. След това приела исляма, забрадила се и започнала да се моли по пет пъти на ден. Родителите й били непрактикуващи англикани, неверници, но не искали дъщеря мюсюлманка. Изхвърлили я от къщи само с един куфар и сто паунда в брой и тя отишла в Източен Лондон, където била приета от група мюсюлмани в Тауър Хамлетс. Там срещнала йорданец на име Джалал Насер, който й разкрил красотата на джихада и мъченичеството. Тя се присъединила към ИДИЛ, пътувала тайно до Сирия за обучение и се върнала незабелязано във Великобритания. Изпитваше страхопочитание към Джалал и може би бе малко влюбена в него.

— Ако някога си вземе съпруги — каза тя, — се надявам да съм една от тях. В момента е прекалено зает, за да се ожени. Той е женен за Саладин.

Натали знаеше това име, но д-р Хадауи — не. Тя отвърна подобаващо.

— Кой? — попита предпазливо.

— Саладин. Той е лидерът на нашата мрежа.

— Срещала ли си се с него?

— Със Саладин ли? — Миранда се усмихна замечтано и поклати глава. — Аз съм прекалено ниско в хранителната верига. Само високопоставените лидери са наясно кой е той. Но кой знае? Може би ти ще се срещнеш с него.

— Защо мислиш така?

— Защото те имат големи планове за теб.

— Джалал ли ти го каза?

— Нямаше нужда да ми го споменава.

Но Натали не бе убедена. Всъщност си мислеше точно обратното: че са я забравили. В онази нощ, а и на следващата тя лежеше будна върху одеялото и се взираше в квадратния отрязък небе, който се виждаше през единствения прозорец. Градът бе напълно тъмен, звездите бяха като електрически крушки. Представяше си как шпионският сателит „Офек 10“ наднича към нея и как я следва, когато върви по улиците в тъмния град.

Най-накрая, малко преди зазоряване на третата нощ, почти веднага след американска въздушна атака на север, тя чу стъпки по коридора пред стаята си. Четири удара като от парен чук разтресоха вратата, след това тя се отвори с трясък, сякаш бе гръмната с бомба. Натали веднага се покри с абаята, преди фенерче да освети лицето й. Взеха само нея, Миранда я оставиха. На улицата чакаше очукан и прашен джип. Набутаха я на задната седалка, тези брадати, облечени в черно воини на исляма с диви погледи, и джипът потегли рязко. Тя надникна през затъмнения прозорец и гъстия воал на абаята си към лудостта навън — към отрязаните глави на металните колове, сгърчените трупове на кръстовете, снимките на жените без лица на витрините на магазините. „Аз съм д-р Лейла Хадауи — каза си тя. — Аз съм Лейла, която обича Зиад, Лейла от Сумайрия. И скоро ще умра.“