Даниъл Силва
Черната вдовица (54)

52.
Хюм, Вирджиния

Във Вашингтон най-накрая бе спряло да вали и хладният повей беше разгонил и последните облаци от небето. Огромните мраморни монументи светеха в бяла светлина под силното слънце, а вятърът си играеше с падналите листа по улиците на Джорджтаун. Само в река Потомак бяха останали следи от пороя. Набъбнала от оттеклите се води, задръстена от клони и боклуци, тя течеше кафява и натежала под Кий Бридж, докато Саладин караше към Вирджиния. Беше облечен като за уикенд в английската провинция — кадифени панталони, вълнен пуловер и тъмнозелен шлифер на „Барбур“. Зави надясно по булевард „Джордж Вашингтон Мемориал“ и пое на запад.

Пътят се движеше по брега на реката малко повече от половин километър, после се изкачваше на пролома. Листата на есенните дървета блестяха под ярката слънчева светлина, а покрай калната река се простираше паралелна алея. Дори Саладин трябваше да признае, че това бе приятна промяна от суровия свят на Западен Ирак и халифата. Удобната кожена седалка на луксозния немски седан го обгръщаше с нежността на топла длан. Член на мрежата му го бе оставил на малък паркинг на ъгъла на Ем Стрийт и Уисконсин Авеню, до който той стигна след болезнена разходка през няколко пресечки от хотел „Четири сезона“. Саладин се изкушаваше да пришпори машината и да изпробва уменията си по гладкия виещ се път. Ала вместо това се придържаше стриктно към ограничението на скоростта, докато другите шофьори караха до задния му калник и правеха неприлични жестове, докато го задминаваха.

„Американци — помисли си той, — вечно бързат.“ Това бе едновременно най-голямата им сила и техният недостатък. Колко глупави бяха да си мислят, че могат да щракнат с пръсти и да променят политическия пейзаж на Близкия изток. Хора като Саладин не мереха времето с четиригодишни изборни цикли. Като дете той бе живял на брега на една от четирите реки, които извираха от Едемската градина. Неговата цивилизация бе процъфтявала хиляди години в суровите и неумолими земи на Месопотамия, преди някой изобщо да е чувал за място, наречено Америка. И ще остане много след като великият американски експеримент премине в историята. В това Саладин бе сигурен. Всички велики империи с времето се срутват. Само ислямът беше вечен.

Навигационната система на колата го отведе на магистрала I-495. Той караше на юг по отбивката за „Дълес“, покрай моловете в Тайсънс Корнър към магистрала 66, откъдето пак пое на запад към долината Шенандоа. Платната, водещи на изток, бяха все още задръстени с пътуващи за работа, но пред Саладин имаше няколко метра чист асфалт, рядкост за шофьорите в метрополиса Вашингтон. Той продължаваше прилежно да се придържа към ограничението на скоростта, докато другите го задминаваха. Последното, което му трябваше сега, бе да го спре пътна полиция; това щеше да изложи на риск сложен заговор, отнел месеци прецизно планиране. Париж и Амстердам бяха само генерални репетиции. Крайната цел на Саладин беше Вашингтон, защото само американците имаха властта да задвижат поредицата от събития, които той се опитваше да предизвика. Оставаше само последен преговор на плана с основния му човек във Вашингтон. Беше опасно, тъй като винаги съществуваше възможност човекът да бъде компрометиран, ала Саладин искаше да чуе от неговата уста, че всички са по местата си.

Подмина изхода за град с типичното американско име Гейнсвил. Трафикът намаля, теренът беше хълмист, сините върхове на планините в Национален парк Шенандоа изглеждаха на една ръка разстояние. Шофираше от четиресет и пет минути и десният му крак бе започнал да пулсира от усилието да контролира скоростта. За да забрави за болката, остави мислите си да блуждаят. Те бързо се плъзнаха към мъжа, когото бе видял във фоайето на хотел „Четири сезона“ предната вечер.

Габриел Алон…

Възможно беше присъствието му във Вашингтон да е изцяло съвпадение, все пак израелците си сътрудничеха с американците от много години. Само че Саладин се съмняваше случаят да е такъв. Няколко израелски граждани бяха загинали в парижкия атентат заедно с Хана Вайнберг, която бе лична приятелка на Алон и ценен сътрудник на израелското разузнаване. Беше напълно възможно Алон да е взел участие в разследването на атаката. Може би бе разбрал за съществуването на мрежата на Саладин. А вероятно и това, че готвят атентат в Америка. Но как? Отговорът на този въпрос бе много прост. Саладин трябваше да приеме, че Алон е успял да проникне в мрежата му — това, помисли си иракчанинът, бе специалният талант на израелеца. И ако Алон знаеше за мрежата, значи, и американците знаеха. Повечето от хората на Саладин идваха от чужбина и се бяха внедрили в страната, преминавайки през издънената американска визова и имиграционна система. Но неколцина от тях, включително и човекът, с когото Саладин всеки момент щеше да се срещне, живееха в Америка и затова бяха по-уязвими срещу антитерористичните мерки на САЩ. Те бяха много важни за успеха на операцията, но бяха и слабото звено в дългата верига на мрежата.

Навигационната система посъветва Саладин да слезе от магистрала 66 на 18-ата отбивка. Той последва инструкциите и се озова в град на име Маркъм. Не, помисли си, това по-скоро прилича на село, с къщи с покрити веранди и морави пред тях. Пое на юг по Лийдс Манър Роуд покрай оградени пасбища и обори, докато стигна град Хюм. Той бе малко по-голям от първия. Но в него нямаше магазини и пазари, само автоработилница, селска кръчма и две църкви, където неверниците се кланяха на богохулната версия на Господ.

Навигационната система вече бе станала в общи линии безполезна; адресът, към който се бе отправил Саладин, беше много отдалечен. Мъжът зави надясно по Хюм Роуд и кара по него около 800 метра, докато стигна до черен път. Той го отведе през пасбище, през билото на обрасло с гори възвишение до малък дол. Там имаше тъмно езеро с повърхност, гладка като стъкло, и къщичка във формата на буквата А. Саладин изключи двигателя; тишината бе като тази в пустинята. Отвори багажника. Вътре бяха скрити 9-милиметров „Глок 19“ и висококачествен заглушител, които бяха купени законно във Вирджиния от член на мрежата на Саладин.

С пистолета в лявата ръка и бастуна в дясната, Саладин внимателно влезе в къщата. Вътре имаше малко мебели в провинциален стил. В кухнята той кипна вода, която миришеше така, сякаш бе непречистена от езерото, и си направи слаб чай от стара торбичка „Туайнингс“. Върна се във всекидневната, седна на дивана и се загледа през триъгълния прозорец към билото, което току-що бе прекосил. След няколко минути се появи малък корейски седан, следван от облак прах. Саладин скри пистолета под бродираната възглавница, на която пишеше „Бог да благослови тази къща“. След това духна парливия чай и зачака.

* * *

Саладин никога не бе срещал боеца си лично, макар да знаеше, че е египетски гражданин със зелена карта на име Касам ел Бана, висок метър и седемдесет и пет, седемдесет и пет килограма, със ситно къдрава коса и светлокафяви очи. Мъжът, който влезе в къщата, отговаряше на описанието. Изглеждаше нервен. С кимване Саладин му даде знак да седне. След това каза на арабски:

— Мир, братко Касам.

Младият египтянин явно бе поласкан. Повтори тихо традиционния ислямски поздрав, макар и без да споменава името на мъжа, към когото се обръщаше.

— Знаеш ли кой съм? — попита Саладин.

— Не — изговори припряно египтянинът. — Никога не сме се срещали.

— Но със сигурност си чувал за мен.

Беше очевидно, че младият мъж не знаеше как да отговори на въпроса, затова продължи внимателно:

— Получих съобщение с указания да дойда на това място за среща. Не ми бе казано кой ще бъде тук и защо иска да ме види.

— Проследиха ли те?

— Не.

— Сигурен ли си?

Младият египтянин закима енергично.

— А как е транспортната компания? — попита Саладин. — Вярвам, че там няма проблеми?

Последва кратко мълчание.

— Транспортната фирма ли?

Саладин му се усмихна окуражително. Усмивката му беше учудващо чаровна, като на професионалист.

— Предпазливостта ти е достойна за възхищение. Но мога да те уверя, че не е необходима.

Египтянинът мълчеше.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита отново Саладин.

— Мисля, че да.

— Тогава отговори на въпроса ми.

— Няма проблеми с транспортната компания. Всичко си е на мястото.

Саладин отново се усмихна.

— Нека аз преценя.

* * *

Той разпита младия египтянин с търпението на умел професионалист. Професионализмът на Саладин обаче имаше две страни. Той бе бивш разузнавач, превърнал се във важен терорист. Беше развил уменията си в пустошта на провинция Анбар, където бе планирал взривявания на коли и самоубийствени атентати, като всяка нощ спеше в различно легло и се изплъзваше от дроновете и самолетите F-16. Сега се канеше да проведе обсада на американската столица от удобството на хотел „Четири сезона“. Каква ирония, помисли си той. Саладин бе готов за този момент като никой друг терорист в историята. Той бе творение на Америка. Той бе кошмарът на Америка.

Никоя подробност не му се струваше прекалено дребна, за да не й обърне внимание: основните цели, вторичните цели, оръжията, бомбите в превозните средства, самоубийствените жилетки. Младият египтянин отговори на всички въпроси изчерпателно и без колебание. Джалал Насер и Абу Ахмед ал Тикрити много мъдро го бяха избрали; той имаше мозък като компютър. Останалите бойци знаеха само части от целия заговор, но Касам ел Бана знаеше почти всичко. Ако случайно попаднеше в ръцете на ФБР, докато кара обратно към Арлингтън, щеше да е катастрофа. И поради тази причина той нямаше да напусне жив усамотената къщичка край Хюм.

— Всички бойци ли са получили целите си? — попита Саладин.

— Всички без палестинската лекарка.

— Кога пристига тя?

— Трябва да кацне в четири и трийсет, но полетът й се движи няколко минути преди графика.

— Провери ли?

Той кимна. Беше добър, помисли си Саладин, толкова добър, колкото и Мохамед Ата. Жалко, че никога няма да получи същата слава. За Ата се говореше с почит в джихадистките среди, ала само шепа хора от движението ще знаят името на Касам ел Бана.

— Боя се — каза Саладин, — че има лека промяна в плана.

— И кого засяга тя?

— Теб.

— Мен ли?

— Искам тази вечер да напуснеш страната и да стигнеш до халифата.

— Но ако направя резервация в последната минута, американците…

— Няма да заподозрат нищо — прекъсна го с твърд глас Саладин. — Твърде опасно е за теб да останеш тук, братко Касам. Знаеш прекалено много.

Египтянинът не отговори.

— Почисти си компютъра, нали? — попита Саладин.

— Да, разбира се.

— И жена ти не знае нищо за работата ти?

— Абсолютно нищо.

— Тя ще дойде ли с теб?

— Съмнявам се.

— Жалко — въздъхна Саладин. — Но мога да те уверя, че в халифата има достатъчно красиви млади жени.

— И аз така съм чувал.

Младият египтянин се усмихна за пръв път. Когато обаче Саладин вдигна бродираната възглавница и извади глока със заглушител, усмивката му се изпари.

— Не бой се, братко мой — каза Саладин. — Това е просто предохранителна мярка, в случай че през вратата вместо теб бе влязъл някой от ФБР. — Той протегна ръка. — Помогни ми да стана. Ще се сбогуваме навън.

С пистолета в една ръка и бастуна в другата, Саладин последва Касам ел Бана до колата му.

— Ако по някаква причина те арестуват по пътя към летището…

— Няма да им кажа нищо — отвърна смело младият египтянин — дори и да ме изтезават.

— Не си ли чул, братко Касам? Американците вече не правят такива неща.

Касам ел Бана се настани зад волана на колата си и затвори вратата. Саладин почука леко по прозореца с дръжката на бастуна. Прозорецът се спусна надолу. Младият египтянин вдигна въпросително поглед.

— Има още нещо — каза Саладин.

— Да?

Едрият мъж насочи глока със заглушител през отворения прозорец и стреля бързо четири пъти. След това бръкна вътре, като внимаваше да не си изцапа шлифера с кръв, запали двигателя и приведе колата в движение. Малко след това тя изчезна в тъмното езеро. Саладин изчака, докато спряха да излизат мехурчета и водната повърхност отново стана гладка като стъкло. Сетне се качи в колата си и пое обратно към Вашингтон.