Даниъл Силва
Черната вдовица (48)

46.
Париж — Тиберия, Израел

Остатъкът от септември мина без никакви опити за контакти, също и целият октомври, който в Париж бе окъпан от слънце. Беше по-топъл от обичайното за радост на всички шпиони, незнайните герои на операцията. През първата седмица на ноември екипът бе обзет от нещо, което се доближаваше до ужасна паника. Дори обичайно спокойният Пол Русо бе извън кожата си, но на него трябваше да му бъде простено. Шефът му и министърът му дишаха във врата, както и президентът, който бе прекалено слаб политически, за да оцелее след още един терористичен атентат на френска земя. Президентът скоро щеше да пътува до Вашингтон за среща с американския си колега и Русо бе безкрайно благодарен за това.

Натали се държеше като войник, но очевидно започваше да се уморява от двойствения си живот и страховитото предградие. Нямаше повече събирания на екипа; комуникираха с нея само със съобщения. Проверките на състоянието й неизменно предизвикваха троснати отговори. Казваше, че е добре. Всичко било наред. Било й скучно. Била самотна. В почивните дни, когато не ходеше в клиниката, обикаляше предградието с наземната железница и побъркваше наблюдателите си по улиците в центъра на Париж. По време на една такава разходка тя бе нападната от французойка, почитателка на Националния фронт, която се заяде с хиджаба й. Натали отвърна на огъня и скоро двете жени бяха пред бой на оживен ъгъл. Ако не беше полицаят, който да ги разтърве, със сигурност щяха да се хванат за косите.

— Впечатляващо представление — каза Пол Русо на Габриел същата вечер в централата на група „Алфа“ на Рю дьо Гренел. — Да се надяваме, че Саладин е гледал.

— Да — подсмихна се Габриел. — Да се надяваме.

Но дали той изобщо беше жив? И ако е така, дали вече не беше изгубил вяра в жената, която го бе спасила? Това бе най-големият им страх: че операцията на Саладин е започнала, а д-р Лейла Хадауи бе останала извън плановете им.

Междувременно системата светеше в червено. Европейските столици, включително и Париж, бяха под тревога. Департаментът за вътрешна сигурност във Вашингтон с неохота повиши готовността си, макар публично президентът да продължаваше да омаловажава опасността. Фактът, че предупрежденията идваха и отминаваха, сякаш подкрепяше позицията му, че групировката нямаше сили да извърши голям терористичен акт на американска земя. Бе подписано споразумение за климатичните промени, известна попзвезда пусна дългоочакван албум, фондовата борса в Китай се срина и скоро светът забрави за заплахата.

Само че светът нямаше представа за това, което знаеха Габриел, Натали и останалите от екипа. Някъде в Ирак или Сирия се намираше мъж, който се наричаше Саладин. Той не беше бълнуващ фанатик, а разумен човек, сунит националист, най-вероятно бивш шпионин. Бе получил две рани от шрапнели от дясната страна на тялото си — една в гърдите и една в бедрото. Ако беше подвижен, почти сигурно му трябваха бастун или патерици. Белезите от раните го правеха лесен за идентифициране. Същото важеше и за амбициите му. Той планираше да проведе толкова жестока атака, че Западът да няма друг избор, освен да нападне ислямския халифат. Армиите на Рим и мъжете с черни знамена и дълги коси и бради щяха да се сблъскат на място, наречено Дабик, в полетата на Северна Сирия. Мъжете, които вееха черни знамена, щяха да победят и да поставят началото на поредица от апокалиптични събития, които да доведат до появата на Махди, последния месия, и края на дните.

Но дори в светия град Йерусалим, крайната цел на Саладин, цареше объркване. Бяха минали няколко месеца от деня, в който Габриел вече трябваше да е поел контрол над Службата, и дори министър-председателят, съучастник в отлагането, губеше търпение. Имаше съюзник в лицето на Ари Шамрон, който никога не бе подкрепял това отлагане. Изнервеният Шамрон се обади на послушен журналист и му съобщи — анонимно, разбира се, — че промяната в ръководството на Службата е неизбежна и е въпрос на дни това да се случи. Той също така предположи, че изборът на министър-председателя за този пост ще бъде, меко казано, изненадващ. Последва вълна от нажежени медийни спекулации. Много имена се спрягаха, макар това на Габриел Алон да бе споменато само мимолетно и с тъга. Габриел беше шефът, който така и не се бе състоял. Габриел беше мъртъв.

А той, разбира се, бе уморен от часовата разлика, тревожен и притеснен, че прецизно планираната и изпълнена операция е била напразна, но си беше съвсем жив. В един петъчен следобед в средата на ноември Габриел се върна в Йерусалим след няколко дни в Париж с надеждата да прекара спокоен уикенд с жена си и децата. Но само минути след пристигането му Киара му съобщи, че същата вечер ги очакват на вечеря у Шамрон в Тиберия.

— Няма начин — каза Габриел.

— Шабат е — отговори Киара. Не добави нищо повече. Тя бе дъщеря на главния равин на Венеция. В света на Киара шабат беше най-големият аргумент, други не бяха необходими. Случаят бе приключен.

— Прекалено съм уморен. Обади се на Геула и й кажи, че ще отидем друга вечер.

— Ти й се обади.

Той го направи. Разговорът беше кратък, по-малко от минута.

— Какво каза тя?

— Каза, че е шабат.

— Това ли бе всичко?

— Не. Каза, че Ари не е добре.

— Цяла есен боледува. Беше прекалено зает, за да забележиш, и Геула не искаше да те тревожи.

— От какво този път?

Тя сви рамене.

— Твоят абба^[1] остарява, Габриел.

Придвижването на семейство Алон не беше лесна работа. Столчетата за кола на децата трябваше да бъдат закопчани за задната седалка на джипа на Габриел, следван от още един автомобил. Керванът потегли през клисурата Баб ал Уад в час пик, подкара с бясна скорост на север към крайбрежната равнина и след това на запад през Галилея.

Меденожълтата вила на Шамрон се намираше на върха на отвесна скала с изглед към езерото. В началото на алеята, водеща към нея, имаше пропускателен пункт с охранител, който пазеше металната порта. Беше като влизане във военна база на враждебна държава.

Точно преди залез-слънце керванът спря пред входа на вилата. Геула Шамрон стоеше на стъпалата и почукваше по часовника си, за да покаже, че трябва да побързат, ако искат да запалят свещите навреме. Габриел внесе децата вътре, докато Киара се погрижи за храната, която приготви следобед. Геула също бе готвила от сутринта. Имаше достатъчно да нахранят цяла тълпа.

Описанието, което Киара направи на крехкото здраве на Шамрон, накара Габриел да очаква най-лошото, затова изпита огромно облекчение, когато видя, че той изглежда доста добре. Дори по-добре от последния път, в който го бе видял. Беше облечен, както обикновено, в бяла памучна риза и изгладени жълтеникавокафяви панталони, макар че тази вечер бе добавил и морскосиня жилетка заради ноемврийския хлад. От косата му не бе останало много и кожата му бе бледа и прозрачна, но сините му очи заискриха силно иззад грозните метални очила, когато Габриел влезе, понесъл двете си деца. Шамрон вдигна покритите си с петна ръце, които бяха прекалено големи за такъв дребен човек, и Габриел без страх му повери Рафаел. Шамрон внимателно го пое, сякаш беше граната без предпазител, и зашепна глупости в ухото му с ужасния си полски акцент. Когато Рафаел се засмя, Габриел се почувства доволен, че е дошъл.

Той бе отгледан в дом, в който религията не беше на почит. Ала щом Геула приближаваше светлината от свещите за шабат към очите си, докато произнасяше благословията, той си помисли, че това бе най-красивото нещо, което някога е виждал. След това Шамрон произнесе благословии за хляба и виното с еврейската интонация от неговата младост и вечерята започна. Още преди Габриел да опита от блюдата, Шамрон понечи да го разпита за операцията, но Геула умело смени темата към децата. Киара им разказа с какво ги храни, колко са пораснали и кои думички произнасят за пръв път. Габриел само бегло беше следил промените през дългите месеци на отсъствие. След няколко седмици щяха пак да се съберат в Тиберия, за да празнуват първия рожден ден на малките. Той се чудеше дали Саладин щеше да му позволи да присъства на тържеството.

През повечето време обаче се опитваше да не мисли за работата си, за да успее да се наслади на вечерта и компанията на семейството си. Не се осмеляваше да си изключи телефона, но не проверяваше за новини от Париж. Не беше необходимо. Знаеше, че след няколко минути Натали щеше да си тръгне от клиниката по булевард „Виктор Юго“ в предградието Обервийе. Може би щеше да отиде до кафенето, за да хапне и пийне нещо, или пък щеше да се отправи директно към апартамента си, за да прекара вечерта сама. Габриел почувства пареща вина: Натали също би трябвало да прекарва шабат в компанията на семейството си. Чудеше се колко още щеше да издържи. Надяваше се да е достатъчно дълго, че да дочака обаждане от Саладин.

Шамрон бе мълчалив по време на вечерята, защото общите приказки никога не са били силната му страна. След като допи кафето си, той облече старото си пилотско кожено яке и изведе Габриел на терасата. Тя гледаше на изток към сребристата повърхност на езерото и внушителните черни очертания на Голанските възвишения. Зад тях беше връх Арбел със своята старинна синагога и пещерна крепост, а на югоизточния склон се намираше малък град със същото име. Градчето някога е било арабско село на име Хитин, а много преди това, преди хиляда години, е било познато като Хатин. Точно там, на един хвърлей от мястото, където сега стояха Габриел и Шамрон, онзи Саладин, истинският, бе смазал армиите на Рим.

Шамрон запали две газови печки, защото навън захладняваше. После, след като се защити от вялата атака на Габриел, запали и една от своите турски цигари. Седяха на два стола в края на терасата, Габриел бе отдясно на Шамрон, а телефонът му лежеше на малката маса между тях. Луната плуваше високо над Голанските възвишения и хвърляше благосклонна светлина върху земите на халифата. Иззад тях през отворената врата, долитаха гласовете на Геула и Киара и гукането и смехът на децата.

— Забелязал ли си — попита Шамрон — колко много синът ти прилича на Даниел?

— Трудно е да не забележа.

— Шокиращо е.

— Да — кимна Габриел, вперил очи в луната.

— Ти си късметлия.

— Нима?

— Човек рядко получава втори шанс да бъде щастлив.

— Само че с щастието — каза Габриел — идва и вината.

— Няма за какво да се чувстваш виновен. Аз те вербувах. И аз ти позволих да вземеш жена си и детето си във Виена. Ако някой трябва да се чувства виновен — заяви сериозно Шамрон, — това съм аз. И си припомням вината си всеки път, когато погледна лицето на сина ти.

— И всеки път, когато облечеш това старо яке.

Шамрон бе скъсал якето на дясното си рамо в бързината, когато се качваше на колата си в нощта на атентата във Виена. Така и не го бе зашил — това бе следа от Даниел. Зад тях долитаха тихите гласове на жените и смехът на едно от децата, ала на кое точно, Габриел не можеше да определи. Да, мислеше си той, беше щастлив. Но не минаваше и час, без да си спомни как държи безжизненото тяло на сина си и издърпва жена си иззад волана на горящата кола. Щастието бе наказанието, задето беше оцелял.

— Хареса ми статията за предстоящата смяна на ръководството в Службата.

— Така ли? — Шамрон изглеждаше доволен от смяната на темата. — Радвам се.

— Това бе долно, Ари, дори и по твоите стандарти.

— Никога не съм вярвал в чистата битка. Затова съм шпионин, а не войник.

— Това бе разрушително — тихо отрони Габриел.

— Затова го направих.

— Министър-председателят знае ли, че ти стоиш зад това?

— А ти кой, мислиш, ме накара да го направя? — Шамрон вдигна цигарата към устните си с трепереща ръка. — Тази ситуация — каза той презрително — продължава прекалено дълго.

— Провеждам операция.

— Можеш едновременно да вървиш и да дъвчеш дъвка.

— Какво имаш предвид?

— Аз бях оперативен шеф — отговори Шамрон — и очаквам и ти да бъдеш такъв.

— В минутата, в която хората от мрежата на Саладин се свържат с Натали, ще трябва да влезем във война. Не мога да се занимавам с проблемите на „Човешки ресурси“ и кой къде има право да паркира, докато се опитвам да предотвратя следващия атентат.

— Ако изобщо се свържат с нея. — Шамрон бавно загаси цигарата си. — Два месеца и половина са много време.

— Два месеца и половина са нищо и ти го знаеш. Освен това отговаря на профила на мрежата. Сафия Бурихан е била спяща клетка много по-дълго след завръщането си от Сирия. Толкова спяща, че французите са изгубили интерес към нея. Саладин е искал да се случи точно това.

— Боя се, че министър-председателят не е готов да чака още много. Нито пък аз.

— Така ли? Хубаво е да знам, че премиерът все още те слуша.

— Кое те кара да мислиш, че някога е преставал? — Старата запалка „Зипо“ на Шамрон светна. Той докосна с пламъка края на нова цигара.

— Колко още може да изчака? — попита Габриел.

— Ако мрежата на Саладин не направи контакт с Натали до следващия петък, министър-председателят ще обяви назначаването ти по телевизията. А следващата неделя ще присъстваш на първото си заседание на кабинета като шеф на Службата.

— И кога премиерът планираше да ми каже това?

— Казва ти го сега — обясни Ари.

— А защо е това внезапно бързане?

— Политика — каза Шамрон. — Има опасност коалицията на министър-председателя да се разцепи. Той има нужда от нова енергия и е убеден, че ти ще му я дадеш.

— Нямам никакъв интерес да го спасявам политически — нито сега, нито друг път.

— Може ли да ти дам един съвет, синко?

— Щом се налага.

— Някой ден ще направиш грешка. Ще последва скандал и провал на операция. И ще имаш нужда министър-председателят да те спаси. Не го отблъсквай.

— Надявам се да сведа провалите и скандалите до минимум.

— Моля те, недей. Не забравяй, че кариера без скандал…

— Не е никаква кариера.

— Все пак си ме слушал.

— И то всяка твоя дума.

Шамрон вдигна уморените си очи към Голанските възвишения.

— Къде предполагаш, че е той?

— Саладин ли?

Ари кимна.

— Американците мислят, че е някъде край Мосул.

— Не питам американците, а теб.

— Нямам представа.

— На твое място бих избягвал използването на такива изрази, когато информирам министър-председателя.

— Ще го имам предвид.

Настъпи кратко мълчание.

— Вярно ли е, че му е спасила живота? — попита Шамрон.

— Боя се, че да.

— И за отплата Саладин ще я прати на сигурна смърт.

— Ако имаме късмет.

Точно тогава телефонът на Габриел светна. Екранът освети лицето му, докато четеше съобщението. Шамрон виждаше, че се усмихва.

— Добри новини? — попита той.

— Много добри.

— Какво става?

— Изглежда, съм получил помилване.

— От министър-председателя ли?

— Не — каза Габриел, докато изключваше телефона си. — От Саладин.