Даниъл Силва
Черната вдовица (76)

74.
Хюм, Вирджиния

Последният доклад от чесната на ФБР бе същият като първия: седем души в къщата, три превозни средства отпред. Един от хората вътре беше напълно неподвижен, един крачеше бавно. Нямаше други човешки топлинни отпечатъци в малката долина, само на мечките. Те бяха на петдесет метра на север от къщата. Това бе една от причините Габриел и Михаил да се приближават от юг.

Единствен път водеше през долината от шосето за Хюм към самата къщичка. Използваха го само за ориентир, движеха се по пасището — Михаил водеше, Габриел го следваше на крачка разстояние. Земята бе пълна с изровени от животните дупки. От време на време Михаил осветяваше пътеката с мобилния си телефон, ала предпочитаха да се движат в тъмнина.

В края на пасбището имаше стръмен хълм, обрасъл с дъбове и кленове. По земята бяха нападали клони, които ги забавиха. Най-накрая, след като се показаха над билото, те видяха за пръв път къщата. Едно нещо се бе променило след оттеглянето на чесната: колите бяха две, а не три. Михаил заслиза надолу по хълма, а Габриел бе на крачка след него.

* * *

След внезапното тръгване на Саладин мъжете се разбързаха да приключат с екзекуцията на Натали. Белият чаршаф беше махнат от главата й, ръцете й бяха вързани зад гърба. Последва кратък спор между четиримата кой да има честта да й отреже главата. Най-високият надделя. По акцента му Натали позна, че е от Йемен. Нещо в поведението му й беше смътно познато. Изведнъж си спомни, че с него бяха в лагера в Палмира по едно и също време. Тогава той носеше дълга коса и брада, а сега бе гладко избръснат и спретнато подстриган. Ако не беше черната тактическа униформа, можеше да бъде сбъркан с продавач в магазин на „Епъл“.

Четиримата покриха лицата си и оставиха открити само безмилостните си очи. Не направиха никакъв опит да променят типично американската обстановка в къщичката — по-скоро държаха тя да се види. Накараха Натали да коленичи на пода пред камерата, която държеше жената, позната й като Мегън. Беше истинска камера, а не мобилен телефон.

ИДИЛ нямаха равни, когато ставаше въпрос за качеството на продукцията. Наредиха на Натали да гледа право в обектива, ала тя отказа — дори след като мъжът от Йемен я удари силно през лицето. Гледаше право напред, към прозореца над дясното рамо на жената, и се опитваше да мисли за нещо друго, каквото и да е, само не за стоманеното острие на ловния нож в дясната ръка на йеменеца.

Той застана точно зад нея, а другите трима се подредиха вдясно от него, и прочете подготвена декларация — първо на арабски, а след това и на език, който след известно време Натали разпозна като развален английски. Нямаше значение: медийните екипи на ИДИЛ със сигурност щяха да добавят субтитри. Натали се опита да не слуша, като се съсредоточи върху прозореца. Тъй като отвън беше тъмно, стъклото приличаше на огледало. Тя виждаше в него сцената на своята екзекуция по същия начин, както изглеждаше в обектива на камерата: безпомощна жена, паднала на колене, трима маскирани, стиснали автоматични пушки, мъж с нож, който говори на непознат език. Ала в прозореца й се привиждаше и нещо друго, което не беше толкова ясно като нейното отражение и четиримата убийци. Беше лице. Натали веднага разбра, че е на Михаил. Помисли си, че това бе странно. От всички лица, които можеше да изрови от паметта си в миговете преди смъртта, неговото беше най-малко очакваното.

Йеменецът повиши глас, когато завършваше декларацията. Натали погледна за последен път отражението в прозореца и лицето на мъжа, когото може и да бе обичала. Гледаш ли? — помисли си тя. — Какво чакаш?

* * *

Натали долови ненадейно настъпилата тишина. Не можеше да каже дали бе траяла секунда, или часове… След това йеменецът я сграбчи като диво животно и тя падна настрани. Когато ръката му стисна гърлото й, тя се приготви за болката от острието на ножа. Отпусни се — каза си. Щеше да боли по-малко, ако мускулите и сухожилията й не бяха стегнати.

И тогава се чу силно пукане, което тя погрешно помисли, че идва от счупването на собствения й врат. Йеменецът се свлече до нея. След това паднаха и другите трима джихадисти един по един — като мишени на стрелбище. Жената се строполи последна. Бе простреляна в главата и се срина, сякаш земята под нея се разтвори. Камерата се изплъзна от ръката й и тупна на пода. Обективът милостиво се извърна от лицето на Натали. „Тя е красива“, помисли си Габриел, докато развързваше ръцете й. Дори когато пищеше.