15.
Централата на Главната разузнавателна дирекция, Аман
За съименника на терориста обаче шефът на Главната разузнавателна дирекция знаеше много. Салах ад Дин Юсуф ибн Аюб, или Саладин, беше роден във видно кюрдско семейство в Тикрит около 1138 година. Баща му бил наемен войник. Младият Саладин поживял известно време в Балбек, град в днешен Ливан, и Дамаск, където пиел вино, преследвал жени и играел поло на свещи. Дамаск бил градът, който предпочитал пред всички останали. По-късно щял да опише Египет, финансовия център на империята си, като блудница, която се опитва да го раздели от вярната му съпруга Дамаск.
Владенията му се простирали от Йемен до Тунис и на север до Сирия. Те се управлявали от сбирщина от принцове, емири и алчни роднини, обединени от дипломатическите умения и завладяващия чар на Саладин. Той използвал ефективно жестокостта, но я намирал за безвкусна.
Веднъж казал пред любимия си син Захир: „Предупреждавам те да не допускаш кръвопролития, да не им се наслаждаваш и да не ти стават навик, защото кръвта никога не спи“.
Той бил хром и болнав, непрекъснато наблюдаван от екип от двайсет и един лекари, сред които бил и философът и изследовател на Петокнижието Моисей Маймонид, назначен за негов лекар в Кайро. У него нямало никаква суета — в Йерусалим веднъж гръмко се надсмял над царедворец, който си опръскал копринената роба с кал. А не изпитвал и никакъв интерес към богатството и земните радости. Бил най-щастлив, заобиколен от поети и учени, но най-вече бил погълнат от идеята за джихада, или свещената война. Строял джамии и ислямски образователни центрове по цялата си земя и раздавал щедро пари и услуги на проповедници и теолози. Целта му била да възвърне страстта, която позволила на най-ранните следовници на исляма да завладеят половината познат свят. И след като свещеният гняв бил разпален отново, той се фокусирал върху единствената цел, която му се изплъзвала: Йерусалим.
Малката крепост, захранвана с вода от потоци, се намирала на стратегическа височина на кръстопътя на три континента — географски грях, за който щеше да бъде наказвана през вековете. Градът бил обсаждан, разграбван, завладяван и завладяван отново от иевусейци, египтяни, асирийци, вавилонци, персийци, гърци, римляни, византийци и разбира се, евреи. Когато Омар ал Хатаб, близък довереник на Мохамед, завзел Йерусалим през 639 г. с малка армия от арабски камилари от Хиджаз и Йемен, градът бил предимно християнски. Четири и половина века по-късно папа Урбан II щял да изпрати експедиция от няколко хиляди европейски християни, за да си върнат Йерусалим от мюсюлманите, които считал за хора, „чужди на Бога“. Войниците християни, които един ден щели да бъдат наречени кръстоносци, пробили защитата на града в нощта на 13 юли 1099 г. и избили жителите му, включително и три хиляди мъже, жени и деца, които се били скрили в джамията „Ал Акса“ на Храмовия хълм.
Именно Саладин, синът на кюрдски наемен войник от Тикрит, щял да отмъсти за това. След като унизил самозабравилите се от алчност кръстоносци в битката при Хатин край Тиберия — Саладин лично отрязал ръката на Рейнал дьо Шатийон, — мюсюлманите си върнали Йерусалим, като договорили капитулация. Саладин свалил огромния кръст, издигнат върху Купола на скалата, измил двора с розова вода, за да премахне и последните следи от неверниците, и продал хиляди християни в робство или хареми. Йерусалим останал под мюсюлмански контрол до 1917 г., когато британците го завладели от османските турци. И когато Османската империя рухнала през 1924 г., същото се случило и с последния ислямски халифат.
Но сега ИДИЛ бе обявила нов халифат. В момента той включваше само части от Западен Ирак и Източна Сирия и Рака бе столицата му. А новият Саладин беше човекът, отговарящ за външните операции на ИДИЛ — или поне така смятаха Фарид Баракат и йорданската Главна разузнавателна дирекция. За съжаление, ГРД не знаеше почти нищо за Саладин, включително и истинското му име.
— Иракчанин ли е?
— Би могъл да е. Може и да е тунизиец, саудитец, египтянин или англичанин, или пък един от лунатиците, втурнали се към Сирия, за да заживеят в новия ислямски рай.
— Сигурен съм, че ГРД не вярва в това.
— Не вярваме — призна Фарид. — Смятаме, че той вероятно е бивш иракски офицер. Кой знае? Може и да е от Тикрит, също като Саладин.
— И Садам.
— А, да, да не забравяме Садам. — Фарид издиша голям облак дим към високия таван на кабинета си. — Имахме си проблеми със Садам, но предупредихме американците, че ще съжаляват за деня, в който го свалят от власт. Те, разбира се, не ни послушаха. Не ни чуха и когато ги помолихме да направят нещо за Сирия. Казаха: не е наш проблем, за нас Близкият изток остава в миналото. Никакви американски войни повече в мюсюлманските земи. И погледни сега ситуацията. Четвърт милион убити, стотици хиляди са се втурнали към Европа. Русия и Иран работят заедно, за да доминират в Близкия изток. — Той поклати бавно глава. — Забравих ли нещо?
— Забрави Саладин — напомни му Габриел.
— Какво искаш да направим?
— Предполагам, че нищо не бихме могли да направим и се надяваме да се махне.
— Ето тази надежда ни го доведе — каза Фарид. — Надеждата и високомерието.
— Така че нека го извадим от играта и колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Ами американците?
— Какво за тях? — попита Габриел.
— Ще искат да участват.
— Няма как да участват, поне засега.
— Можем да използваме техните технологии.
— И ние си имаме.
— Само че не като американските — възрази Фарид. — Те притежават компютърни технологии, мобилни комуникации и сателити.
— Които обаче нищо не означават, щом не знаеш истинското име на обекта.
— Разбирам. Значи, ще работим заедно? Службата и ГРД?
— И французите — добави Габриел.
— Кой командва парада?
Когато Алон не отговори, Баракат се намръщи. Йорданецът не обичаше да му диктуват. Но не беше в настроение за кавги с човека, който по всяка вероятност много дълго щеше да управлява Службата.
— Няма да позволя да ме третират като прислужник. Американците са ми достатъчни. Прекалено често ни смятат за клон на Лангли.
— Не бих си го и помислил, Фарид.
— Много добре. — Той се усмихна мазно. — Тогава кажи ми как ГРД може да помогне.
— Като начало можете да ми дадете всичко, което имате за Джалал Насер.
— А после?
— Стойте далеч от него. Джалал вече ми принадлежи.
— Целият е твой. Но без косвени жертви. — Йорданецът потупа Габриел по опакото на дланта. — Негово Величество не обича косвени жертви. Аз също.
* * *
Когато Габриел пристигна на булевард „Цар Саул“, намери Узи Навот сам в кабинета си тъжно да обядва бяла риба на пара и сурови зеленчуци. Ползваше две лакирани клечки, а не нож и вилица, което намаляваше скоростта на хранене и теоретично би трябвало да направи безвкусното ястие по-приятно. Бела, взискателната му съпруга, му бе навлякла тези неприятности. Тя следеше всяка хапка, която влизаше в устата на мъжа й, а и наблюдаваше теглото му с вниманието на геолог, стоящ пред клокочещ вулкан. Два пъти на ден — сутринта, когато ставаше, и вечерта, преди да пропълзи изтощен в леглото — Навот трябваше да се качи на точния кантар на Бела в банята. Тя записваше отклоненията в килограмите в подвързана с кожа тетрадка и го наказваше или възнаграждаваше според постиженията. Когато Навот се бе държал добре за достатъчно дълъг период, му се позволяваше да хапне бьоф строганоф, гулаш, шницел или някое мазно източноевропейско ястие, за което той копнееше. А щом показваше лоши резултати, минаваше на варена риба и клечки. Очевидно Навот сега плащаше цената за диетично прегрешение, помисли си Габриел, докато го гледаше.
— Май с Фарид наистина сте се харесали — каза той, след като Алон му описа посещението си в Аман. — На мен ми е давал само бонбони и баклава. Бела винаги познаваше кога съм ходил при него. Рядко пътуването си струваше.
— Опитах се да върна перлите, но той не искаше и да чуе.
— Погрижи се подаръците да се документират в „Човешки ресурси“. Бог ми е свидетел, че си напълно неподкупен, но не бихме искали някой да си състави погрешно впечатление за новата ти любовна афера с ГРД.
Навот бутна празната си чиния, беше омел всичко. Габриел се изненада, че не бе погълнал и клечките заедно с пакетчето, в което бяха опаковани.
— Наистина ли мислиш, че Фарид ще се оттегли от Джалал Насер?
— За нищо на света.
— Което означава, че йорданското разузнаване ще седи на първия ред на твоята постановка.
— Но няма да вижда много добре.
Узи се засмя.
— Какво смяташ да направиш?
— Ще проникна в мрежата на Саладин. Ще разбера кой е той наистина и откъде действа. И тогава ще му пусна много голяма бомба.
— Това означава изпращане на агент в Сирия.
— Да, Узи, там е ИДИЛ.
— Новият халифат е забранено кралство. Пратиш ли им агент, той ще има късмет, ако се върне с глава на раменете си.
— Не той, а тя — поправи го Габриел. — Саладин очевидно предпочита жени.
Навот поклати мрачно глава.
— Прекалено опасно е.
— Прекалено опасно е и да не го направим, Узи.
След враждебно мълчание Навот попита:
— Една от нашите или една от техните?
— От нашите.
— Езици?
— Френски и арабски. И искам някоя, която има какво да предложи. В ИДИЛ вече има прекалено много неудачници. — Габриел млъкна, след това попита: — Познаваш ли такава, Узи?
— Може и да познавам — каза Навот.
Едно от многото подобрения, които бе направил в директорския кабинет, бе високотехнологичната видеостена, върху която вървяха денонощно световните новинарски канали. В момента тя бе изпълнена с изображения на човешко нещастие, голяма част от което се излъчваше от разрушените останки на древната земя, наречена Сирия. Навот дълго гледа екрана, преди да отвори поредица от ключалки на личния си сейф. Извади две неща: папка и неотворена кутия с виенски масленки. Подаде папката на Алон. Бисквитите запази за себе си. Когато Габриел отново вдигна очи, те бяха изчезнали.
— Тя е идеална.
— Да — съгласи се Навот. — И ако нещо й се случи, ще се пише на твой гръб, не на мой.
