Даниъл Силва
Черната вдовица (13)

11.
Амстердам — Париж

По-късно почти със сигурност щеше да бъде установено, че атентатите в Париж и Амстердам са били смъртоносно дело на един и същ човек. Отново бомбата беше скрита в обикновен бял ван, макар в Амстердам той да бе „Форд Транзит“, а не „Рено“. Взривът избухна точно в четири и половина в центъра на оживения амстердамски пазар „Алберт Кейп“.

Колата влязла там рано сутринта и останала незабелязана през целия ден, докато хиляди пазаруващи минавали в пълно неведение покрай нея под хладното пролетно слънце. Ванът бил шофиран от жена на около трийсет години с руса коса, дълги крака, тесен ханш, джинси, блуза с качулка и поларен елек. Това бе установено от охранителните камери, а не с помощта на свидетели. Полицията не можа да намери сред оцелелите нито един, който да си спомня, че я е видял.

Пазарът, който се смята за най-големия в Европа, се намира в старата част на града. От двете страни на улицата има сергии, а зад тях — амфитеатрално подредени тухлени къщи с магазини и ресторанти на приземните етажи. Много от продавачите са от Близкия изток и Северна Африка и това беше отбелязано от няколко репортери и експерти по тероризъм още в първите часове след атентата. Те виждаха в това доказателство, че извършителите са били вдъхновени не от радикален ислям, а от друга вяра, макар че не можаха да я назоват, когато ги притиснаха. Най-накрая изследователка на исляма от Кеймбридж обясни привидния парадокс. Мюсюлманите от Амстердам, каза тя, живеят в град, в който наркотиците и проституцията са легализирани, в който властват светските закони, а не тези на Аллах. В очите на мюсюлманските екстремисти те са вероотстъпници. А единственото наказание за вероотстъпничество е смърт.

Свидетелите си спомняха не оглушителния грохот на експлозията, а дълбоката смразяваща тишина след това. После се чул стон, детски плач, продължителен звън от мобилен телефон, който умолявал за отговор. За няколко минути гъст черен дим скривал ужаса. След това постепенно пушекът се разнесъл и се показала апокалиптична картина: мъртъвци без крайници, оцелели с омазани от сажди лица, целите в дрипи, които се скитали замаяни сред отломките. Обувките от сергия били пръснати сред обувките на загиналите. Навсякъде имало смачкани плодове сред локви от кръв, носел се аромат на печено агнешко с кимион и куркума, който изведнъж станал противен.

Бързо последва поемането на отговорност. Първо от неясна клетка в размирна Либия, после от „Ал Шабаб“ — сомалийска група, която тероризира Източна Африка. Накрая в популярна социална мрежа се появи видео. В него мъж с черна качулка, говорещ на английски с акцент от Източен Лондон, заяви, че атаката е дело на ИДИЛ и предстоят нови покушения. След това продължи на смесица от английски и арабски да произнася несвързана проповед за армиите на Рим и сирийско градче на име Дабик. Телевизионните коментатори бяха объркани, не беше само изследователката на исляма от Кеймбридж.

Реакциите се сменяха от гняв през неверие до надменни обвинения. Във Вашингтон президентът заклейми атентата като „необуздан акт на убийство и варварство“, макар че странно защо не спомена мотивите на извършителите, нито исляма — радикален или някакъв друг. Опонентите му в Конгреса бързо го обвиниха за атаката: ако той рязко не бил изтеглил американската армия от Ирак, ИДИЛ никога нямало да пусне корени в съседна Сирия. Говорителят на президента по-късно отхвърли предложенията, че е дошло време армията на Щатите да се бие директно с ИДИЛ.

— Имаме стратегия — каза той. След това с непроницаемо лице добави: — И тя работи.

В Нидерландия обаче местните власти нямаха време да се занимават с виновните, защото бяха прекалено заети да търсят оцелели сред отломките и да издирват около трийсетгодишната жена с руса коса, дълги крака, тесен ханш, джинси, блуза с качулка и поларен елек, докарала колата бомба в пазара. Два дни името й остана мистерия. След това на второ видео в същата социална мрежа се появи мъжът, говорещ с акцент от Източен Лондон. Този път той не беше сам. Две забулени жени стояха до него. Едната мълча през цялото време, а другата обясни, че се казва Маргрет Янсен, приела исляма холандка от крайбрежния град Нордвейк. И призна, че тя е поставила бомбата, за да накаже богохулниците и неверниците в името на Аллах и Мохамед, вечна им слава.

По-късно същия ден AIVD — холандската служба за разузнаване и вътрешна сигурност, потвърди, че Маргрет Янсен е пътувала до Сирия преди осемнайсет месеца. Останала там около половин година. Позволили й да се върне в Нидерландия, след като убедила властите, че се е отрекла от връзките си с ИДИЛ и глобалното джихадистко движение. Службата за сигурност поставила жената под наблюдение — следили и изявите й в мрежата, но то било свалено, след като тя не дала никакви признаци, че продължава да е замесена в дейности, свързани с радикалния ислям. Очевидно, призна говорител на разузнаването, преценката е била погрешна.

За минути киберстаите на дигиталния халифат пламнаха от развълнувани разговори. Маргрет Янсен внезапно се превърна в новия символ на глобалния джихад — бившата християнка от европейска страна сега сееше смърт и бе член на общността на вярващите. Но коя беше другата жена във видеото? Тази, която мълчеше? Отговорът не дойде от Амстердам, а от приличаща на крепост сграда в парижкия квартал Льовалоа-Пере. Втората жена, съобщи началникът на ГДВС, е Сафия Бурихан, едната извършителка на атентата в Центъра „Вайнберг“.

Преди да прекрати наблюдението на Маргрет Янсен, холандската служба за сигурност бе събрала дебело досие с доклади от проследявания, снимки, есемеси и истории на търсене в интернет, заедно с информация за приятели, членове на семейството и съратници от глобалното джихадистко движение. Пол Русо получи копие от досието по време на среща в централата на AIVD в Хага и при завръщането си в Париж го предаде на Габриел в тиха бирария на Рю дьо Мироменил, осми арондисман. Досието беше дигитализирано и съхранено на сигурна флашка. Русо я плъзна по масата под салфетка с цялата дискретност на изстрел в празен параклис. Нямаше значение: в бирарията седеше само един дребен плешив мъж в добре скроен костюм с екстравагантна бледолилава вратовръзка. Пиеше „Кот дю Рон“ — вино от долината на Рона, и четеше последния брой на „Фигаро“, пълен с новини от Амстердам. Габриел пъхна флашката в джоба на сакото си, без да прави никакво усилие да се прикрие, след това попита Русо за настроенията в централата на AIVD. Вече бяха изоставили учтивата форма и си говореха на „ти“.

— Цари нещо средно между паника и примирение — обясни Русо. — Засилват наблюдението над познати ислямски екстремисти и търсят човека, сглобил бомбата, както и други елементи от мрежата. — Той снижи глас и добави: — Чудеха се дали имам някакви идеи.

— Спомена ли Саладин?

— Сигурно ми се е изплъзнало от ума — каза Русо с лукава усмивка. — Но в някакъв момент ще трябва да направим официално изявление с нашите приятели от Европа.

— Те са ваши приятели, не мои.

— Имаш ли опит с холандските служби?

— Никога не съм имал удоволствието да посетя Нидерландия.

— Някак си ми се струва трудно да го повярвам. — Русо погледна към дребния плешив мъж от другата страна на помещението. — Твой приятел ли е?

— Има магазин от отсрещната страна на улицата.

— Откъде знаеш?

— Видях го да излиза и да заключва вратата.

— Колко си наблюдателен. — Пол погледна към притъмняващата улица. — Антики ли продава?

— Стари микроскопи и подобни неща — обясни Габриел.

— Интересно е.

Русо се загледа в чашата си за кафе.

— Май не бях единственият чуждестранен посетител в централата на AIVD вчера. Дойде и един американец.

— От ЦРУ?

Русо кимна.

— Местен или от Лангли?

— Второто.

— Имаше ли си име?

— Не и такова, което холандските ми домакини да поискат да споделят с мен. Намекнаха обаче, че американският интерес е силен.

— Колко ободряващо.

— Очевидно Белият дом е загрижен, че атака на тяхна територия в края на втория мандат на президента може да се окаже пагубна за наследството му. ЦРУ е под огромен натиск да се погрижи това да не се случи.

— Значи, все пак ИДИЛ не са младежкият отбор.

— Затова — продължи Русо — ЦРУ очаква пълно сътрудничество от приятелите и партньорите на Америка тук, в Европа. Мъжът от Лангли трябва да пристигне в Париж утре сутринта.

— Може би ще е по-разумно ти да прекараш известно време с него.

— Името ми вече е в списъка с гости.

Габриел подаде на Русо къс хартия, сгънат на четири.

— Какво е това?

— Списък с допълнителни досиета, които са ни необходими.

— Колко още ще чакаме?

— Малко — кимна Габриел.

— Така каза и вчера, и онзиден. — Русо пъхна листа във вътрешния джоб на туиденото си сако. — Ще ми обясниш ли някога къде работиш с твоите сътрудници?

— Искаш да кажеш, че още не сте разбрали?

— Не сме опитвали.

— Някак си — каза Габриел — ми се струва трудно да го повярвам.

Той стана, без да каже и дума повече, и излезе на улицата. Навън притъмняваше. Русо го гледаше как се отдалечава по тротоара, последван дискретно от най-добрите опашки на група „Алфа“. Дребният плешив мъж с бледолилавата вратовръзка сложи няколко банкноти на масата и си тръгна, като остави Русо сам в бирарията, единствено в компанията на мобилния му телефон. Минаха пет минути, преди той най-накрая да светне. Беше съобщение от Кристиан Бушар.

— Мамка му! — изруга тихо Пол.

Алон отново им се бе измъкнал.