Даниъл Силва
Черната вдовица (26)

24.
Улица „Ломбар“, Брюксел

По време на едно от многобройните си посещения в централата на разузнаването в Аман Габриел се бе снабдил с няколко преносими харддрайва. На тях беше съдържанието на лаптопа на Джалал Насер, източено при връщанията му в Йордания или по време на тайните влизания в апартамента му в Бетнъл Грийн, Източен Лондон. Йорданското разузнаване не бе намерило нищо подозрително — в контактите му нямаше познати джихадисти, нито джихадистки сайтове в историята на браузъра му, — ала Фарид Баракат се бе съгласил да остави Службата също да ги погледне. На киберкопоите от булевард „Цар Саул“ им трябваше по-малко от час, за да намерят хитра задна вратичка в безобидно изглеждащо приложение за игри. Тя водеше към сложно криптиран склад на информация, пълен с имена, числа, имейл адреси и снимки, включително няколко от Центъра „Вайнберг“ в Париж. Имаше дори кадър, на който се виждаше как Хана излиза от апартамента си на Рю Паве. Габриел съобщи внимателно новината на Фарид, за да не нарани огромното его на своя безценен партньор.

— Понякога — каза Габриел — е добре да погледнат и други очи.

— Или умно еврейче с докторска степен от „Калтек“ — допълни Фарид.

— Това също.

Сред имената, които се набиваха на очи в тази скрита находка, бе това на Набил Ауад. Беше роден в град Ирбид, Северна Йордания, а напоследък живееше в квартал Моленбек в Брюксел. Разделен от елегантния град с индустриален канал, Моленбек някога бил населен с валонци католици и фламандци протестанти, които работели в многобройните фабрики и складове. Фабриките вече бяха само спомен, както и предишните обитатели на квартала. Сега той беше мюсюлманско село със сто хиляди жители, където по пет пъти на ден се чуваше призив за молитва от двайсет и две различни джамии. Набил Ауад живееше на „Рансфор“, тясна уличка с терасирани запуснати тухлени къщи от XIX век, които бяха превърнати в претъпкани жилищни кооперации. Работеше почасово в копирна фирма в центъра на Брюксел, но като много млади мъже, които живееха в Моленбек, основното му занимание бе радикалният ислям. За службите за сигурност Моленбек бе познат като джихадистката столица на Европа.

Кварталът не беше подходящо място за човек с изискан вкус като Фарид Баракат. Нито хотелът за шейсет евро на нощ на улица „Ломбар“, където той се срещна с Габриел. Беше се облякъл по-скромно за случая — италиански блейзър, гълъбовосиви панталони, риза с френски маншети, без вратовръзка. След като го пуснаха в тясната стаичка на третия етаж, той се загледа в електрическия чайник, сякаш никога не бе виждал подобно нещо. Габриел го напълни с вода от мивката в банята и отиде при Фарид до прозореца. Точно срещу хотела, на приземния етаж на съвременна седеметажна офис сграда, се намираше „ХТС Принтиране и копиране“.

— Кога пристигна? — попита йорданецът.

— Точно в десет.

— Служител за пример.

— Така изглежда.

Тъмните очи на йорданеца се плъзнаха по улицата — приличаше на сокол, следящ жертвата си.

— Не си прави труда, Фарид. Никога няма да ги намериш.

— Имаш ли нещо против да опитам?

— Моля, заповядай.

— Синият ван, двамата мъже в паркираната кола до пресечката, момичето, седнало само до витрината на кафенето.

— Грешка след грешка…

— А кои са двамата мъже в колата?

— Чакат свой приятел да излезе от аптеката.

— Или са от белгийските тайни служби.

— Последното нещо, от което трябва да се притесняваме, е Сюрте — добави мрачно Габриел. — От тях не се боят и терористите, които живеят в Моленбек.

— На мен ли го казваш — промърмори Фарид. — Тук, в Белгия, се произвеждат повече терористи, отколкото при нас.

— Е, това вече говори нещо.

— Знаеш ли — каза Фарид, — нямаше да имаме този проблем, ако не бяхте вие, израелците. Вие разбутахте естествения ред на нещата в Близкия изток, а сега всички плащаме цената.

Габриел се взря в улицата.

— Може би това все пак не беше чак толкова добра идея — отрони тихо той.

— Двамата да работим заедно ли?

Габриел кимна.

— Имаш нужда от колкото се може повече приятели, хабиби. Считай се за късметлия.

Водата завря и чайникът се изключи с тракване.

— Би ли имал нещо против ти да се заемеш? — попита йорданецът. — Боя се, че съм безпомощен в кухнята.

— Разбира се, Фарид. Не че имам нещо по-добро за правене.

— Със захар, моля. Много захар.

Габриел наля вода в чаша, пусна в нея стара торбичка чай и добави три пакетчета захар. Йорданецът духна плахо в нея, преди да вдигне чашата към устните си.

— Как е? — попита Габриел.

— Амброзия. — Фарид понечи да запали цигара, но се спря, когато Алон посочи към знака, че пушенето е забранено. — Не можа ли да запазиш стая за пушачи?

— Нямаше свободни.

Фарид върна цигарата в златната си табакера, която прибра в джоба на блейзъра си.

— Може би си прав — промърмори той, намръщен. — Може би идеята наистина не беше чак толкова добра.

* * *

Видяха го в единайсет предобед на същия ден, когато излезе от магазина, за да вземе четири кафета в пластмасови чаши за колегите си. Появи се и в един часа, когато отиде на обяд в кафенето зад ъгъла. Най-накрая в шест го забелязаха да си тръгва от работа и на мига беше последван от най-смирено изглеждащата душа в цял Брюксел, както и от една двойка — висок мъж със сако от туид и жена с ханш, създаден само за раждане, които не можеха да свалят ръце един от друг. Макар да не го знаеше все още, животът му — такъв, какъвто го познаваше — вървеше към своя край. Скоро, мислеше си Габриел, той щеше да съществува само в киберпространството. Щеше да е виртуална личност, единици и нули, цифров прах. Но само ако успеят да го приберат чисто, без следа, без приятелчетата му или белгийската полиция да разберат. Това нямаше да е лесно в град като Брюксел, гъстонаселен и с криволичещи улици. Но както бе казал веднъж великият Ари Шамрон, нищо, което си струва да се направи, не е лесно.

Шест моста прехвърляха широкия индустриален канал, който разделяше центъра на Брюксел от Моленбек. Пресичането на който и да е от тях означаваше напускане на Запада и влизане в ислямския свят. Както обикновено, Набил Ауад направи този преход през изрисувания с графити пешеходен мост, на който малцина белгийци се осмеляваха да стъпят. От страната на Моленбек до неугледен кей бе паркиран разбит ван, който някога е бил бял, с плъзгаща се врата. Набил Ауад сякаш не го забеляза. В момента имаше очи само за върлинестия мъж, който вървеше покрай мътните зелени води на канала. Личеше си, че не е арабин, а беше рядкост да видиш лице на западняк в Моленбек вечер. И още повече лицето да не се движи с един-двама приятели за кураж.

Набил Ауад, който винаги бе бдителен, спря до вана, за да пусне непознатия да отмине, което беше грешка. Защото в този момент страничната врата се плъзна по добре смазаната релса и два чифта тренирани ръце го дръпнаха вътре. Съмнителният мъж се качи на предната седалка и ванът бавно слезе от тротоара. Мина през арабското село, познато като Моленбек, покрай мъжете по сандали и забулените жени, халал магазините и турските сергии за пица. А в това време мъжът отзад, вече с вързани очи и белезници, се бореше за живота си. Ала нямаше смисъл: животът му — такъв, какъвто го познаваше — беше приключил.

В шест и половина вечерта двама мъже към края на средната възраст — единият елегантно облечен арабин с лице на хищна птица, а другият приличащ на евреин — излязоха от хотела на улица „Ломбар“ и се качиха в кола, която сякаш се появи от нищото. Камериерките влязоха в стаята им няколко минути по-късно, очаквайки обичайния погром след кратък престой на двама с подозрителен вид. Вместо това завариха всичко непокътнато, като се изключат две мръсни чаши на перваза на прозореца, едната с остатъци от чай, а другата — пълна с фасове, хитро нарушение на хотелската забрана. Управителят бе бесен, но не и изненадан. Това все пак беше Брюксел, столицата на престъпността на Западна Европа. Надписа сто долара към сметката за допълнително чистене и злостно добави и голяма сума за румсървис за храна и питиета, които никога не са били поръчвани. Управителят бе убеден, че няма да има оплаквания.