Даниъл Силва
Черната вдовица (23)

21.
Нахалал, Израел

На следващата сутрин служителите на Медицински център „Хадаса“ бяха уведомени с имейл, че д-р Натали Мизрахи ще ползва дълъг отпуск. Съобщението се състоеше от трийсет думи и бе шедьовър на бюрократичното безличие. Нямаше информация какви са причините за отпуска, нито се споменаваше датата на завръщане. Така служителите нямаха друг избор, освен да гадаят причините за внезапното отсъствие на Натали. И те веднага се захванаха с това, защото поне им даваше повод да говорят за нещо различно от нападенията…

Тутакси се породиха слухове за сериозно заболяване, за емоционален срив, за завръщане във Франция поради носталгия. Както каза един мъдрец от кардиологията — защо все пак някой с френски паспорт ще избере да живее в Израел точно в такова време? Айелет Малкин, която се смяташе за най-близката приятелка на Натали в болницата, смяташе всички тези хипотези за несъстоятелни. Тя знаеше, че Натали е физически и психически стабилна, и я бе чувала много пъти да споделя с облекчение, че в Израел може да живее като еврейка, без да се страхува от нападение или упрек. Нещо повече, двете заедно изкараха двайсет и четири часова смяна тази седмица, споделяйки си клюки на вечеря, по време на която Натали не спомена за никакъв предстоящ отпуск. Тя заподозря, че цялата работа вонеше на нещо тайно. Като много израелци, Айелет имаше роднина, един чичо, който се занимаваше със секретна държавна работа. Той идваше и си отиваше без предупреждение и никога не говореше за пътуванията си. Айелет реши, че Натали, която говореше свободно три езика, е била вербувана за шпионин. Или може би, мислеше си тя, винаги е била такава.

Макар Айелет да бе достигнала до версия, която се приближаваше до истината, не бе изцяло права. Както щеше да разбере и Натали през първия си ден, прекаран изцяло в Нахалал. Тя нямаше да бъде шпионин. Обясниха й, че шпионите са източници на информация, наети да шпионират собствените си разузнавателни служби, правителство, терористична мрежа, международна организация или търговско предприятие. Понякога го правеха за пари, понякога за секс или уважение, а други шпионираха по принуда — заради някой грях в личния им живот. В случая с Натали беше само по убеждение. И оттук нататък тя щеше да бъде специален служител на Службата. Като такава щеше да се ръководи от същите правила и ограничения, които важаха за всички, работещи пряко за Службата. Тя не можеше да издава тайни на чужди правителства. Не можеше да пише мемоари за работата си без разрешение. Не можеше да я обсъжда с никого извън Службата, включително и членове на семейството си. Назначението й започваше веднага и щеше да приключи при завършване на мисията. Ако Натали обаче искаше да остане в Службата, за нея щеше да бъде намерена подходяща длъжност. В банката на сметка, регистрирана на истинското й име, беше депозирана сума от петстотин хиляди шекела. Допълнително щеше да получава заплата, равна на месечното й възнаграждение в „Хадаса“. Куриер на Службата щеше да се грижи за апартамента й по време на отсъствието й. В случай че загине, на родителите й ще бъдат изплатени два милиона шекела.

Изготвянето на документите, инструктажите и строгите предупреждения погълнаха целия й първи ден. На втория започна официалното й обучение. Чувстваше се като докторант в частен университет с един студент. Сутрин, веднага след закуска, учеше техники за подмяна на собствената й самоличност с измислена — наричаха го занаят. След лек обяд започваше изучаване на Палестина, последвано от усвояване на ислямски и джихадистки познания. Никой вече не я наричаше Натали. Тя беше Лейла, без фамилия, просто Лейла. Инструкторите й говореха само на арабски и помежду си се наричаха Абдул, Мохамед или Ахмед. Един двучленен екип от обучители се представи като Абдул и Абдул. Натали ги наричаше А2 за по-кратко.

Последният час от деня, преди да се стъмни, бе само за нея. Със замаяна от ислям и джихад глава, тя правеше кросове по прашните селски пътища. Никога не й позволяваха да тича сама; двама въоръжени охранители винаги я следваха с тъмнозелено АТВ. Често, когато се връщаше в къщата, заварваше Габриел да я чака и двамата вървяха два-три километра през уханния здрач в долината. Неговият арабски не бе достатъчно добър за дълги разговори, затова той общуваше с нея на френски. Говореше й за обучението, но никога за детството си в долината или за забележителната й история. А Лейла продължаваше да мисли за долината като за колониална кражба.

— Погледни го — казваше той и посочваше към арабското село на хълма. — Представи си как би трябвало да се чувстват, когато гледат постиженията на евреите. Помъчи се да изпиташ гнева им, обзелия ги срам. Той е и твой гняв, Лейла. И твой срам.

С напредването на обучението й тя усвояваше техники, с които да проверява дали я следят. Или дали апартаментът и кабинетът й са подслушвани. Дали човекът, когото смята за най-добрия си приятел, или любовникът й не са най-лошият й враг. Инструкторският екип от Абдул и Абдул я учеше постоянно да предполага, че е следена, наблюдавана и подслушвана. Това не бе проблем, казваха й те, стига през цялото време да остане вярна на легендата си. Добрата легенда била като щит. Типичният агент под прикритие на Службата прекарвал повече време в поддържане на заблудата за себе си, отколкото в събиране на информация. Легендата, казваха й те, бе всичко.

През втората седмица във фермата палестинското й обучение предприе решително по-твърд курс. Казаха й, че цялата ционистка доктрина се основавала върху мит — мита, че Палестина е земя без народ, която чака народ без земя. Всъщност през 1881-а, годината преди да пристигнат първите ционистки заселници, населението на Палестина било 475 000 души. В огромното си мнозинство то било мюсюлманско, концентрирано в Юдейското плато, Галилея и останалите части на страната, които тогава били обитаеми. Приблизително същият брой хора били прогонени в изгнание след Ал Накба^[1] — Катастрофата, последвала основаването на Израел през 1948 г. При следващата вълна хората бягали от селата си на Западния бряг след ционистката окупация от 1967 г. Те изнемогвали в бежански лагери — Хан Юнис, Шатила, Айн ал Хилуе, Ярмук, Балата, Дженин, Тулкарм и десетки други — и мечтаели за маслиновите си горички и лимоновите си дървета. Много от тях пазели нотариалните си актове за земите и домовете си. Някои дори носели ключовете за къщите си. Тази незараснала рана станала почвата, в която покълнала всемирната арабска тъга. Войните, страданията, липсата на икономически напредък, деспотизмът — всичко това било по вина на Израел.

— Пощадете ме — простена Натали.

— Кой го казва? — попита единият Абдул, който приличаше на труп, блед като тебешир, никога без цигара или чаша чай. — Натали или Лейла? Защото Лейла не поставя под съмнение тези твърдения. Лейла знае с цялото си същество, че те са верни. Лейла ги е поела с майчиното мляко. Лейла ги е чула от устата на роднините си. Лейла вярва, че евреите са потомци на маймуните и прасетата. Тя знае, че те замесват своята маца^[2] с кръв на палестински деца. Тя смята, че те са изконно зли хора, деца на дявола.

Изучаването на исляма също стана по-строго. След бърз курс по основните ритуали и вярвания преподавателите на Натали я потопиха в понятия като ислямизъм и джихад. Тя прочете Саид Кутб — египетския писател дисидент, смятан за основател на съвременния ислямизъм. И продължи с Ибн Таймия, ислямския теолог от XIII век, който според много експерти в областта е бил вдъхновителят на всичко това. Прочете Бин Ладен и Зауахири, слуша с часове проповеди на американец от йеменски произход, който беше убит с дрон. Гледа видеозаписи на пътни бомбени атентати срещу американските части в Ирак и се подложи на страданието да разгледа някои от най-противните ислямски уебстраници, които нейните инструктори наричаха джихадистко порно. Преди да изключи лампата на нощното си шкафче вечер, тя винаги четеше по няколко реда от Махмуд Даруиш. Корените ми стигат отвъд раждането на времето… Сънуваше как се разхожда в райска горичка с маслинови и лимонови дървета.

Техниката беше близка до промиването на мозъка и бавно започваше да работи. Натали скри на тайно място старата си самоличност и предишния си живот и се превърна в Лейла. Тя не знаеше фамилното си име; нейната легенда щеше да й бъде разказана най-накрая, след като бъдат положени правилните основи и издигната сградата. На думи и дела тя стана по-благочестива, изглеждаше все повече като мюсюлманка. Вечер, когато тичаше по прашните селски пътища, покриваше ръцете и краката си. И винаги когато преподавателите й говореха за Палестина или исляма, тя носеше хиджаб. Експериментира с няколко различни начина за завързването му, но се спря на прост метод с две безопасни игли, който скриваше цялата й коса. Смяташе, че и така изглежда хубава, но не й харесваше, че по този начин насочваше вниманието върху носа и устата си. Частичен воал пред лицето щеше да реши проблема, ала той се разминаваше с профила на Лейла. А тя беше образована жена, лекар, разпъната между Изтока и Запада, между настоящето и миналото. И ходеше по опънато въже между Дома на исляма и Дома на войната, онази част на света, където вярата все още не доминираше. Лейла беше объркана. Тя бе впечатлително момиче.

Изкара курс за начинаещи по бойни изкуства, но не й преподаваха нищо за оръжия, защото познанията за тях също се разминаваха с профила на Лейла. След като изминаха три седмици, откакто бе пристигнала във фермата, я облякоха от глава до пети като мюсюлманка и я заведоха на добре охранявана разходка в Тайбе — най-големия арабски град в така наречения Триъгълник. След това посети Рамала, седалището на Палестинската автономия на Западния бряг. А няколко дни по-късно, в един топъл петък в средата на май, тя присъства на петъчна молитвена служба в джамията „Ал Акса“ в Стария град на Йерусалим. Беше напрегнат ден — израелците забраниха на млади мъже да се качват на Храмовия хълм, — а след това имаше яростен протест. Натали за кратко бе разделена от охранителите й под прикритие. Накрая те я извлякоха, задавени от сълзотворен газ, на задната седалка на кола и я върнаха бързо във фермата.

— Това как те накара да се почувстваш? — попита я Габриел същата вечер, докато се разхождаха на хладина из долината. Натали вече не правеше кросове, защото тичането също не съответстваше на профила на Лейла.

— Гневна съм — призна тя без колебание.

— На кого?

— На израелците, разбира се.

— Добре — доволно кимна той. — Затова го направих.

— Кое?

— Провокирах демонстрация в Стария град заради теб.

— Ти ли го направи?

— Повярвай ми, Натали, наистина не беше чак толкова трудно.

* * *

На следващия ден той не дойде в Нахалал, не се появи и през петте дни след това. Чак по-късно Натали щеше да научи, че е бил в Париж и Аман, за да подготви въвеждането й на терен. Това бе черна оперативна работа, призна й той, след като най-сетне се върна във фермата. Беше по пладне в един топъл и ветровит четвъртък, докато Натали се запознаваше с някои от уникалните функции на новия й мобилен телефон. Каза й, че ще направят още едно пътуване, само двамата, и я накара да се облече като Лейла. Тя избра зелен хиджаб с бродирани ръбове и бяла блуза, която скриваше формата на гърдите и ханша й. А под дългите й панталони се виждаха само стъпалата й. Обувките й бяха „Бруно Мали“. Изглежда, Лейла имаше слабост към италианските обувки.

— Къде ще ходим?

— На север — беше всичко, което й каза.

— Без охрана ли?

— Не и днес — отвърна той. — Днес съм свободен.

Колата беше доста обикновен корейски седан, който той караше много бързо и с нехарактерна необузданост.

— Май се забавляваш? — отбеляза Натали.

— Отдавна не съм сядал зад волана. Светът изглежда различен от задната седалка на брониран джип.

— Как?

— Боя се, че това е строго секретно.

— Но нали сега съм една от вас.

— Не съвсем — каза Габриел. — Но скоро ще бъдеш.

Това бяха последните му думи за следващите няколко минути. Натали си сложи модни слънчеви очила и се загледа в плъзгащата се покрай прозореца потъмнена версия на Акра. На няколко километра на север беше Лохамей ха Гетаот — кибуц, основан от оцелели след въстанието във Варшавското гето. Представляваше подредена малка фермерска общност, със спретнати къщи, зелени морави и прави улици, обградени с кипариси. Гледката, при която мъж, очевидно израелец, караше кола, в която единственият пътник бе забрадена жена, накара погледите да се обърнат с леко любопитство.

— Какво е това? — попита Натали, като посочи към бяла конична структура, издигаща се над покривите на кибуца.

— Нарича се „Яд Лайелед“. Мемориал на децата, убити в холокоста. — В гласа му имаше странна отчужденост. — Но не затова сме тук. Доведох те, за да видим нещо далеч по-важно.

— Какво?

— Домът ти.

Той стигна до търговски център на северния край на кибуца и спря колата в отдалечен ъгъл на паркинга.

— Колко е очарователен — възкликна Натали.

— Тук не е жилището ти. — Той посочи към парче некултивирана земя между паркинга и магистрала 4. — Домът ти е ето там, Лейла. Бил е откраднат от евреите.

Той слезе от колата, без да каже нищо повече, и поведе Натали през изоставен път към поле, обрасло с бурени и репеи, пълно със счупени варовикови блокове.

— Добре дошла в Сумайрия, Лейла. — Той я погледна в очите. — Произнеси го, моля те. Изречи го, все едно това е най-красивата дума, която си чувала. Кажи го, все едно е името на майка ти.

— Сумайрия — повтори тя.

— Много добре. — Габриел се обърна и се загледа в движението по магистралата. — През май 1948 година тук живеели осемстотин души, всичките мюсюлмани. — Посочи към арките на древния, прилично запазен акведукт, който минаваше по края на поле със соя. — Това било тяхно. По съоръжението течала вода от изворите и напоявала полетата, които раждали най-сладките пъпеши и банани в Галилея. Погребвали мъртвите си там — добави той и посочи с ръка наляво. — И се молели на Аллах тук, в джамията. — Сложи ръка върху руините на вход с арка. — Това са били предците ти, Лейла. Ето това си ти.

— Корените ми стигат отвъд раждането на времето — изрецитира тя.

— Чела си Даруиш. — Той навлезе още повече сред плевелите и руините, по-близо до магистралата. Когато заговори пак, трябваше да повиши глас, за да може да се чува от бучащия трафик. — Домът ти е бил тук. Предците ти се казвали Хадауи. Това е и твоето име. Ти си Лейла Хадауи. Родена си във Франция, получила си образование във Франция, там и практикуваш медицина. Ала винаги когато някой те пита откъде си, отговаряш, че си от Сумайрия.

— Какво се е случило тук?

— Ал Накба се е случила. Операция „Бен Ами“ се е случила. — Той погледна към нея през рамо. — Инструкторите споменаха ли ти за „Бен Ами“?

— Това е операция, проведена от „Хагана“^[3] през пролетта на 1948 година, за подсигуряване на крайбрежния път между Акра и ливанската граница и подготовка на Западна Галилея за предстояща инвазия на редовната арабска армия.

— Ционистите лъжат! — рязко възрази той. — „Бен Ами“ е имала една-единствена цел: да завземе арабските села в Западна Галилея и да прати техните обитатели в изгнание.

— Това ли е истината?

— Няма значение. Лейла вярва в това. Тя друго не знае. Виждаш ли, Лейла, твоят дядо — Дауд Хадауи, е бил тук в нощта, когато конвой на ционистките сили от „Хагана“ се задал по шосето от Акра. Жителите на Сумайрия били чули какво се случвало в другите села, завладени от евреите, затова веднага побягнали. Само неколцина останали, но повечето отишли в Ливан, където чакали арабската армия да си върне Палестина от евреите. А когато арабската армия била разгромена, селяните от Сумайрия станали бежанци, изгнаници. Семейство Хадауи живяло в Айн ал Хилуе, най-големия палестински бежански лагер в Ливан. Открита канализация, кирпичени постройки… Било адът на земята.

Габриел я поведе покрай руините на малките къщи, които били взривени от „Хагана“ след падането на Сумайрия, и спря до една овощна градина.

— Принадлежала е на хората от Сумайрия. Сега е собственост на кибуца. Преди много години им било трудно да докарат вода през напоителните тръби. Появил се обаче един арабин, който говорел малко иврит, и търпеливо им обяснил как да го направят. Хората от кибуца били поразени и го попитали откъде знае как да накара водата да тече. И знаеш ли какво им обяснил той?

— Казал им, че овощната градина е била негова.

— Не, Лейла, това е била твоята градина.

Габриел потъна в мълчание. Чуваше се само вятърът в бурените и свистенето на колите по шосето. Той се взираше в порутената къща, в останките от зидовете й, пръснати в краката му. Това бяха руините на един живот, на един народ. Изглеждаше гневен, но Натали не можеше да определи дали беше наистина, или се преструваше заради Лейла.

— Защо ми избра това място? — попита тя.

— Не съм го избирал — замислено отговори той. — То ме избра.

— Как?

— Познавах една жена оттук, жена като теб.

— Тя като Натали ли беше, или като Лейла?

— Няма Натали. — Габриел огледа забрадената жена, стояща до него. — Вече не.