Даниъл Силва
Черната вдовица (52)

50.
Джорджтаун

Дъждът валя упорито през остатъка от уикенда и превърна Вашингтон в блатото, което някога е бил. Габриел се усещаше като затворник в тайната квартира на Ен Стрийт. Веднъж на ден ходеше до израелското посолство, за да провери екипите на терен и да се чуе с хората от булевард „Цар Саул“, и веднъж на ден Ейдриън Картър му се обаждаше с новини. ФБР и другите агенции от американската разузнавателна общност строго следяха над хиляда потвърдени или заподозрени членове на ИДИЛ.

— И нито един от тях — каза Картър — не изглежда като човек, който прави последни приготовления за атентат.

— Има само един проблем, Ейдриън.

— Какъв?

— ФБР наблюдава погрешните хора.

В понеделник следобед дъждът попрестана и вечерта през оредяващите облаци се виждаха няколко звезди. Габриел искаше да отиде пеш до „Четири сезона“ за вечерята с Пол Русо, но охранителите му от ЦРУ надделяха и го закараха с джипа. Оставиха го пред покрития вход на хотела и той влезе във фоайето, следван само от един бодигард. Няколко френски държавни служители с уморени погледи и измачкани от трансатлантическия полет костюми чакаха на рецепцията. Стояха зад висок широкоплещест мъж с вид на арабин, който сякаш бе взел назаем лондонския шивач на Фарид. Само този мъж забеляза слабия израелец, придружаван от американски охранител. Погледите им за кратко се срещнаха. След това непознатият отново обърна очи към жената на рецепцията. Габриел огледа гърба му, докато минаваше. Стори му се невъоръжен. До дясната му обувка стоеше изправено кожено дипломатическо куфарче. А на предната част на рецепцията бе подпрян лакиран черен елегантен бастун.

Габриел премина през фоайето и влезе в ресторанта. Барът сякаш беше превзет от конференция на трудно чуващите. Каза на управителя име, което не бе неговото, и бе заведен до маса с изглед към Рок Крийк Паркуей. И което беше още по-хубаво, оттам добре се виждаше фоайето, където високият, безупречно облечен арабин сега вървеше, накуцвайки, към асансьорите.

* * *

Беше поискал апартамент на най-горния етаж на хотела. Молбата му бе изпълнена — не на последно място, защото управителят на хотела вярваше, че той е далечен роднина на краля на Саудитска Арабия. Малко след като влезе в стаята си, на вратата дискретно се почука. Беше носачът с багажа му. Високият арабин се възхищаваше на гледката от прозореца си, докато носачът, африканец, окачваше калъфа му за костюми в дрешника и поставяше куфарите на рафт в спалнята. Последва обичайното, предшестващо бакшиша бъбрене с много предложения за допълнителна помощ, но нова банкнота от двайсет долара отпрати изпълнения с благодарност носач през вратата. Тя тихо се затвори и високият арабин остана пак сам.

Очите му бяха впити в трафика по Рок Крийк Паркуей. Мислите му обаче бяха насочени към човека, когото беше срещнал във фоайето — мъжа с посребрените слепоочия и запомнящи се зелени очи. Беше почти сигурен, че го е виждал и преди, не лично, а на снимки и в новините. Възможно беше да се е объркал. Всъщност, помисли си той, най-вероятно случаят бе такъв. Въпреки това, предпочете да се довери на инстинктите си, както отдавна се бе научил. Те бяха изострени като бръснач през дългите години, в които бе служил на най-жестокия диктатор в Арабския свят. И му бяха помагали да оцелее в дългата битка срещу американците, когато много други мъже като него бяха изпарени от бомбите, падащи от небето като внезапни светкавици.

Извади лаптоп от дипломатическото си куфарче и се свърза с безжичния интернет на хотела. Тъй като „Четири сезона“ бе популярен с това, че в него отсядат много видни гости, АНС без съмнение бе проникнала в системата. Това нямаше значение, харддрайвът на компютъра му беше чист като сълза. Отвори интернет браузър и написа име в полето за търсене. На екрана се появиха няколко снимки, сред които една от лондонския вестник „Телеграф“, на която се виждаше как дребен мъж тича по пътеката през Уестминстърското абатство с оръжие в ръка. Към снимката имаше статия от репортерка на име Саманта Кук за смъртта на този мъж. Изглежда, репортерката се бе объркала, тъй като героят на нейната статия току-що бе пресякъл фоайето на „Четири сезона“ във Вашингтон.

На вратата отново се почука леко, почти извинително — донесоха задължителното плато с плодове заедно с бележка, адресирана до г-н Омар ал Фарук, в която се обещаваше да бъде изпълнено всяко негово желание. В момента обаче той искаше поне няколко минути да остане сам и необезпокояван. Написа адрес в тъмната мрежа, разби една заключена с парола врата и влезе във виртуална стая, където всичко бе криптирано. Там го очакваше стар приятел.

Старият приятел попита: КАК МИНА ПЪТУВАНЕТО?

Той написа: ДОБРЕ, НО НИКОГА НЯМА ДА СЕ СЕТИШ КОГО ВИДЯХ ТОКУ-ЩО.

КОГО?

Той написа името на архангел, последвано от доста типична израелска фамилия. Отговорът се забави няколко секунди.

НЕ БИВА ДА СЕ ШЕГУВАШ С ТАКИВА НЕЩА.

НЕ СЕ ШЕГУВАМ.

КАКВО МИСЛИШ, ЧЕ ОЗНАЧАВА?

Наистина много добър въпрос. Арабинът излезе от интернет, затвори компютъра и закуцука бавно към прозореца. Стори му се, че кама се забива в бедрото на десния му крак, сърцето му биеше силно в гърдите. Погледа как се движи трафикът по булеварда и за няколко секунди болката като че ли утихна. След това трафикът се размаза пред очите му и той си представи как е яхнал буен арабски кон на планински връх край Галилейско море и гледа надолу към окъпано в слънце място на име Хатин. Видението не беше ново за него, често го спохождаше. Обикновено си представяше две мощни армии — мюсюлманска и кръстоносна, армията на Рим, — строени за битка. Но сега присъстваха само двама мъже. Единият бе израелец на име Габриел Алон. А другият беше Саладин.

* * *

Пол Русо бе все още по парижко време, така че не проточиха вечерята. Габриел му пожела лека нощ пред асансьорите и последван от бодигарда си, пое през фоайето. На рецепцията беше същата жена отпреди.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, когато Габриел се приближи.

— Наистина се надявам да можете. По-рано тази вечер видях един господин да се настанява в хотела. Висок, много добре облечен, движи се с бастун.

— Господин Ал Фарук?

— Да, той. Работили сме заедно преди много време.

— Разбирам.

— Знаете ли колко дълго ще остане?

— Съжалявам, но не ми е…

Той вдигна ръка.

— Не се извинявайте. Разбирам правилата ви.

— С радост ще му предам съобщение.

— Не е необходимо. Ще му се обадя утре сутринта. Но не му споменавайте нищо за разговора ни — добави заговорнически Габриел. — Искам да го изненадам.

След това излезе навън в хладната вечер. Изчака, докато пак се озове на задната седалка на своя събърбан, преди да се обади на Ейдриън. Картър бе все още в кабинета си в Лангли.

— Искам да провериш човек на име Ал Фарук. Около четиресет и пет годишен, може би петдесет. Не знам първото му име, нито цвета на паспорта.

— А какво знаеш за него?

— Отседнал е в „Четири сезона“.

— Пропускам ли нещо?

— Имам странно предчувствие, Ейдриън. Разбери кой е.

Връзката прекъсна. Габриел пъхна телефона в джоба на сакото си.

— Обратно на Ен Стрийт? — попита шофьорът.

— Не — отговори Габриел. — Откарай ме до посолството.