Даниъл Силва
Черната вдовица (25)

23.
Обервийе, Франция

Десет дни по-късно в северното парижко предградие Обервийе под приглушени фанфари отвори врати клиника „Жак Ширак“. На церемонията присъства министърът на здравеопазването, както и известен футболист, роден в Кот д’Ивоар. Той преряза трикольорната лента под аплодисментите на няколко активисти от общността, мокри от дъжда, които бяха специално събрани за случая. Френската телевизия излъчи кратък репортаж за откриването в централните новини същата вечер. А „Монд“ посвети малък коментар, в който нарече събитието „обещаващо начало“.

Целта на клиниката беше да подобри живота на хората от проблемното предградие, където престъпността и безработицата бяха високи, а държавното присъствие — оскъдно. Официално Министерството на здравеопазването надзираваше всекидневната дейност, но всъщност това беше секретно общо начинание на министерството и група „Алфа“ на Пол Русо. Директорът на клиниката — Ролан Жирар, беше служител на „Алфа“, същото се отнасяше и за закръглената рецепционистка. Шестте сестри и няколкото лекари обаче не подозираха нищо за раздвоената самоличност на институцията. Всички бяха наети от френската държавна болнична система и бяха избрани за проекта след много внимателно проучване. Никой никога не се бе запознавал с д-р Лейла Хадауи. Нито бе учил медицина или работил на предишни места с нея.

Клиниката се намираше на булевард „Виктор Юго“, между денонощна обществена пералня и магазин за тютюневи изделия, в който често идваха членове на местната мароканска наркобанда. Чинари хвърляха сянка върху тротоара пред скромния вход на клиниката, а над нея се издигаха три допълнителни етажа на красива стара сграда, боядисана в бежово и с капаци на прозорците. А зад булеварда се извисяваха гигантските сиви бетонни сгради, държавните жилищни комплекси и складове на бедните и родените в чужбина, най-вече в Африка и бившите френски колонии в Магреб. Това бе част от Франция, която поетите и авторите на пътеписи рядко се осмеляваха да посетят, Франция на престъпността, имигрантската омраза и все повече на радикалния ислям. Половината от жителите на предградието бяха родени зад граница, три четвърти бяха младите хора. Отчуждени и маргинализирани, те бяха готови за вербуване от ИДИЛ.

В първия ден от работата си клиниката беше обект на умерено, но скептично любопитство. Ала още от следващата сутрин към нея потече стабилен поток от пациенти. За мнозина това бе първото посещение при лекар от много време. А за някои, особено новопристигналите от вътрешността на Мароко и Алжир, това бе първата им среща с медик изобщо. Не беше учудващо, че те се чувстваха най-добре със специалистката по обща медицина, която бе скромно облечена, носеше хиджаб и можеше да говори с тях на родния им език.

Тя лекуваше възпалените им гърла, хронични кашлици, най-различни оплаквания и болести, които бяха пренесли от Третия свят. Каза на майка на четиресет и четири, че причината за силното й главоболие е тумор в мозъка, а на мъж на шейсет, че след цял живот пушене си е докарал нелечим рак на белите дробове. А когато бяха прекалено болни, за да посетят клиниката, тя се грижеше за тях в тесните им апартаменти в жилищните комплекси. По миришещите на урина стълбища и мръсните дворове, където боклуците се носеха на малки циклони, момчетата и младите мъже на Обервийе я оглеждаха предпазливо. В редките случаи, когато говореха с нея, се обръщаха официално и с уважение. Жените и девойките обаче нямаха обществени забрани да й изливат душите си. Жилищните комплекси бяха клюкарски, изолирани като арабски села, а д-р Лейла Хадауи беше нещо ново и интересно. Те искаха да знаят откъде е, какво е семейството й, къде е учила медицина. Ала най-вече бяха любопитни защо на напредналата възраст от трийсет и четири години още не е омъжена. На този въпрос тя отговаряше с тъжна усмивка. Така оставяше впечатление за несподелена любов — или може би за изгубена любов в насилието и хаоса на съвременния Близък изток.

За разлика от другите служители, тя наистина живееше сред общността, която обслужваше. Макар и не във фабриките за престъпност, каквито бяха жилищните комплекси, а в удобен малък апартамент наблизо, където жителите бяха от работническата класа и родени в Париж. Отсреща имаше старомодно кафене, в което я бяха виждали да пие кафе, когато не беше в клиниката. Никога вино или бира, защото те бяха харам. Хиджабът й очевидно дразнеше някои от съгражданите й — долавяше го в тона на сервитьорите и във враждебните погледи на минувачите. Тя беше другата, чужденката. Това подхранваше омразата й към родната й страна и разпалваше тихия й гняв. Защото д-р Лейла Хадауи, служителка на френската държавна бюрократична машина на здравеопазването, не беше жената, която изглеждаше. Тя се бе радикализирала от войните в Ирак и Сирия и от еврейската окупация на Палестина. Също така и от смъртта на Зиад ал Масри, единствената й любов, загинал в ръцете на йорданските тайни служби. Тя беше черна вдовица, бомба със закъснител. Не го признаваше пред никого, само пред компютъра си. Той бе тайният й изповедник.

Бяха й дали списък с уебстраници през последните й дни във фермата в Нахалал, която колкото и да опитваше, сега не можеше да си спомни. Някои от сайтовете бяха във видимата мрежа; други бяха мрачни канали на тъмната мрежа. Всички се занимаваха с въпроси, свързани с исляма и джихадизма. Четеше блогове, отбиваше се в чат стаи на мюсюлмански жени, слушаше проповеди на свещеници екстремисти и гледаше видеозаписи, които никой — нито вярващ, нито атеист — не биваше да гледа. Атентати, обезглавявания, изгаряния, разпъвания на кръст: просто един кървав ден от живота на ИДИЛ. Лейла не смяташе, че изображенията са неприемливи, но няколко от тях пратиха свикналата да гледа кръв Натали на бегом към банята, за да си изповръща червата. Използваше приложение, популярно сред джихадистите, което й позволяваше да броди по виртуалния халифат, без да я проследят. Наричаше себе си Майка Зиад. Това бе нейният псевдоним, бойното й име.

На д-р Хадауи не й отне много време да привлече вниманието. Не страдаше от недостиг на виртуални ухажори. Жена от Хамбург имаше братовчед на възраст за женене. Египетски духовник се заговори надълго и нашироко с нея по темата вероотстъпничество. А един особено агресивен блогър почука на виртуалната й врата, докато тя гледаше обезглавяването на пленен християнин. Той бе вербовчик на ИДИЛ. Помоли я да замине за Сирия, за да помогне за изграждането на халифата.

С УДОВОЛСТВИЕ — написа Лейла, — НО РАБОТАТА МИ Е ТУК, ВЪВ ФРАНЦИЯ. ГРИЖА СЕ ЗА НАШИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ В ЗЕМЯТА НА КУФАР^[1]. РОДИТЕЛИТЕ МИ ИМАТ НУЖДА ОТ МЕН.

ЛЕКАР ЛИ СИ?

ДА.

ИМАМЕ НУЖДА ОТ ЛЕКАРИ В ХАЛИФАТА. КАКТО И ОТ ЖЕНИ.

Размяната на реплики й подейства като електричество, усети лекота в пръстите си, зрението й се замъгли и кожата й пламна от желание. Тя не я докладва; нямаше нужда. Те следяха компютъра и телефона й. Наблюдаваха и нея. Понякога ги виждаше на улицата в Обервийе — сипаничавия здравеняк, който бе провел последния й разпит на еврейска земя, мъжа с лицето, което лесно се забравяше, човека с очи на глетчер… Не им обръщаше внимание, както я бяха учили, а просто си вършеше работата. Грижеше се за пациентите, клюкарстваше с жените от жилищните комплекси, извръщаше благочестиво очи в присъствието на момчета и млади мъже, а вечер, когато останеше сама в апартамента си, обикаляше чат стаите на дома на радикалния ислям, скрита зад предпазния софтуер и неясния си псевдоним. Тя беше черна вдовица, бомба със закъснител.

* * *

Приблизително трийсет километра разделяха предградието Обервийе от село Серенкур, но това бяха два различни свята. В Серенкур нямаше халал^[2] пазар и джамия, нито високи жилищни блокове, пълни с имигранти от враждебни земи, а френският бе единственият език, който се чуваше по тесните улици или в кръчмата до старата каменна църква на селския площад. Това бе идеализираната представа на чужденците за Франция — страната, каквато беше някога и която вече я нямаше.

До селото в речна долина, пълна с изрядни ферми и поддържани гори, се намираше шато Тревил. Скрито от любопитни очи зад четириметрови стени, то разполагаше с отопляван басейн, два червени тенис корта, четиринайсет богато декорирани спални и градина от 130 декара, из която всеки, който имаше желание, можеше да обикаля. Интендантството на Службата, което се занимаваше с придобиването и поддържането на обезопасени имоти, беше в добри, макар и напълно измамни отношения със собственика на замъка. Договорът — шест месеца с опция за продължаване — бе подписан с бърза размяна на факсове и превод на няколко хиляди добре замаскирани евро. Екипът се нанесе в същия ден, в който д-р Лейла Хадауи се настани в скромния си малък апартамент в Обервийе. Повечето останаха колкото да си хвърлят багажа и веднага поеха за работата на терен.

Бяха провеждали много операции във Франция преди това, дори и в спокойното село Серенкур, но никога със знанието и одобрението на френските служби за сигурност. Предполагаха, че ГДВС непрекъснато им наднича през рамото и ги подслушва, затова се държаха подобаващо. В замъка говореха окастрена версия на иврит, ползвана от Службата, която не можеше да се разбере от обикновен преводач. А по улиците на Обервийе, където държаха под око Натали, правеха всичко възможно да не издават семейни тайни на френските си съюзници, които също я наблюдаваха. Русо взе апартамент точно срещу Натали, в който непрекъснато се въртяха екипи от по един израелец и няколко французи. Отначало атмосферата в апартамента беше хладна. Но постепенно, след като двата отбора се опознаха, настроението стана по-топло. За добро или за зло, те водеха заедно тази битка. Всички минали грехове бяха простени. И помирението диктуваше новия дневен ред.

Единственият член на екипа, който никога не ходеше на наблюдение или по улиците на Обервийе, беше неговият основател и пътеводна звезда. Движенията му бяха непредсказуеми: един ден бе в Париж, на другия в Брюксел или Лондон; отскачаше до Аман, когато се налагаше да се консултира с Фарид Баракат; озоваваше се в Йерусалим, когато имаше нужда да се види с жена си и децата си. Винаги когато се вмъкваше в шато Тревил, той седеше до късно с Ели Лавон, най-стария му приятел на света, неговия брат по оръжие от операция „Божи гняв“, и преглеждаше докладите от наблюденията за притеснителни знаци. Натали бе неговият шедьовър. Той я беше вербувал, беше я обучил и след това окачил в галерията на религиозната лудост, за да я забележат чудовищата. Периодът на разглеждане приближаваше своя край. Следваше продажбата. Търгът обаче щеше да бъде нагласен, защото Габриел нямаше намерение да я продава на никого другиго, освен на Саладин.

Така се случи, че точно два месеца след като клиника „Жак Ширак“ отвори врати, Габриел се озова в кабинета на Пол Русо на Рю дьо Гренел. И докато махаше с ръце, за да разнесе поредния залп от тютюнев дим, обяви, че първата фаза на операцията е приключила. Беше време да задействат агента си. Според правилата на френско-израелското оперативно споразумение, решението за следващия етап трябваше да е съвместно. Но агентът бе на Габриел и затова решението беше и негово. Той прекара тази нощ в тайната квартира в Серенкур в компанията на екипа си и на сутринта, с Михаил до себе си и Ели Лавон зад гърба му, се качи на влака на Гар дю Нор и пое към Брюксел. Русо не направи опит да ги проследи. Това бе част от операцията, за която не искаше да знае. Сега работата щеше да загрубее.