Даниъл Силва
Черната вдовица (82)

80.
Бетнъл Грийн, Лондон

Всяка операция има недовършени неща, малки проблеми, които по някаква причина се изплъзват между пукнатините. Джалал Насер, откривател на джихадисти, вербовчик, дългата ръка на Саладин, попадаше в тази категория. Арест бе немислим; съдебен процес би осветил не само операцията на Габриел, но и некомпетентността на британските и френските служби за сигурност. Депортацията също не бе възможна. Ако се върнеше в Йордания, той щеше да попадне директно в мазетата на Фабриката за нокти — и оттам по всяка вероятност в анонимен гроб в някое поле. Такъв изход от ситуацията щеше да е приемлив в ранните години на глобалната война срещу тероризма, ала сега, когато превес бяха взели по-трезвомислещи и цивилизовани хора, това бе немислимо. Щеше да последва международна гневна реакция, може би и съдебно преследване на замесените шпиони.

— Косвени жертви — произнесе мрачно Фарид Баракат. — А ти знаеш какво е отношението на Негово Величество към косвените жертви.

Имаше едно просто решение в стила на Шамрон. Всичко, което се изискваше, бе да се ползват удобно местните служби, което поради изброените причини не беше трудно. Всъщност споразумението бе постигнато по време на частна среща в кухнята на Шамрон вечерта на празненството. Много по-късно това щеше да се смята за първото официално решение на Габриел като шеф.

Другата страна в това споразумение беше Греъм Сиймор от МИ6. Операцията обаче нямаше да стигне доникъде без съдействието на Аманда Уолъс, колежката на Сиймор от МИ5. Той го осигури на чаша мартини в кабинета на Аманда. Не беше трудна сделка: наблюдателите от МИ5 отдавна бяха започнали да се изнервят от гонитбата с Джалал по улиците на Лондон. За Аманда това беше нещо повече от решаване на проблема с недостига на кадри. Като премахнеше Джалал от дневния ред, тя щеше да има допълнителни ресурси, които да насочи срещу основната си цел — руснаците.

— Но без бъркотии — предупреди тя.

— Няма да има — обеща Сиймор, поклащайки енергично посивялата си глава. — Никакви бъркотии.

В рамките на четиресет и осем часа Аманда премахна наблюдението на въпросния обект, което по-късно, по време на неизбежното разследване, тя щеше да опише като чисто съвпадение. След това Греъм Сиймор се обади на Габриел на булевард „Цар Саул“ и го информира, че полето е негово. Той тайно си мечтаеше това буквално да е така, но нямаше да е съвсем редно за един шеф. Същата нощ той закара Михаил до летище „Бен Гурион“ и го качи на полет до Лондон. А във фалшивия му руски паспорт Габриел бе скрил бележка. На нея бяха написани петте думи от единайсетата заповед на Шамрон.

Не позволявай да те хванат…

* * *

Джалал Насер прекара последния си ден в Лондон общо взето по същия начин, както и стотици други, нямайки представа какво го очакваше… Пазарува на Оксфорд Стрийт, помота се по Лестър Скуеър, помоли се в джамията в Източен Лондон. След това пи чай с виден вербовчик. Габриел прати името на вербовчика на Аманда Уолъс. Смяташе, че това е най-малкото, което може да направи.

Дотогава апартаментът на Джалал на Чилтън Стрийт бе опразнен от скритите камери и микрофони, което не оставяше на екипа от отсрещната страна на улицата друг избор, освен да наблюдава целта си по старомодния начин, с бинокли и камера с телеобектив. Отдалече той изглеждаше като човек без никакви грижи. Може би това бе част от изкуството на преструвката. Но по-вероятното обяснение бе, че Саладин не бе успял да съобщи на своя човек, че британците, американците, израелците и йорданците знаеха за неговата връзка с мрежата и атентатите в Париж, Амстердам и Вашингтон. На булевард „Цар Саул“ — както и в Лангли, Воксхол Крос и в елегантната стара сграда на Рю дьо Гренел — това бе прието като окуражителен знак. То означаваше, че Джалал няма тайни за разкриване, че мрежата поне за момента е спяща. За Джалал обаче това означаваше, че можеше да бъде пожертван, което бе най-ужасното състояние за един терорист, особено ако господарят му е някой като Саладин.

В седем същата вечер йорданецът сложи килимче на пода на малката си всекидневна и се моли за последен път. След това, в седем и двайсет, той отиде до „Нудъл Кинг“ на Бетнъл Грийн Роуд, където — сам — яде за последен път пържен ориз и пикантни пилешки крилца, наблюдаван от Ели Лавон. Излезе от ресторанта, отби се в супермаркета за бутилка мляко и пое към апартамента си, без да знае, че Михаил го следва няколко крачки зад него.

По-късно Скотланд Ярд щеше да установи, че Джалал е пристигнал до дома си в осем и дванайсет. А също така, че докато си търсел ключовете в джоба на сакото, той ги изпуснал на тротоара. Навел се и чак тогава забелязал Михаил да стои на улицата. Оставил ключовете на земята и се изправил. Стискал защитно торбата до гърдите си.

— Здравей, Джалал — спокойно каза Михаил. — Радвам се най-накрая да се запознаем.

— Кой си ти? — попита йорданецът.

— Аз съм последният човек, когото ще видиш в живота си.

Михаил бързо извади пистолет от колана си. Беше 22-калиброва берета без заглушител. Беше тихо оръжие.

— Тук съм заради Хана Вайнберг — шепнешком изрече той. — Заради Рашел Леви и Артър Голдмън и всички останали хора, които уби в Париж. Тук съм заради жертвите в Амстердам и Америка. Аз говоря от името на мъртвите.

— Моля те — тихо заговори йорданецът. — Мога да ви помогна. Знам много неща. Знам плановете за следващия атентат.

— Така ли?

— Да, кълна се.

— Къде ще бъде?

— Тук, в Лондон.

— Коя е целта?

Преди Джалал да отговори, Михаил стреля в гърдите му. Куршумът счупи бутилката с мляко и се заби в сърцето на йорданеца. Михаил бавно тръгна напред и изстреля бързо още девет куршума, докато обектът остана неподвижен на прага, проснат в локва кръв и мляко. Пистолетът беше празен. Михаил сложи нов пълнител, приближи дулото до главата на мъртвеца и стреля за последен път. Единайсети. Зад него до тротоара спря мотоциклет. Той се качи на задната седалка и след миг вече го нямаше.