Даниъл Силва
Черната вдовица (5)

3.
Бейрут

Макар Пол Русо да не знаеше, семената на този оперативен съюз вече бяха посети. Защото в същата тази вечер, докато Русо вървеше към малкия си ергенски апартамент на улица „Сен Жак“, по крайбрежния булевард „Корниш“ в Бейрут с пълна скорост се движеше кола. Тя бе черна на цвят, германско производство и внушителна по размер. Мъжът на задната седалка бе висок и слаб, с бледа безкръвна кожа и очи с цвят на глетчер. На лицето му бе изписана дълбока досада, но пръстите на дясната му ръка, които леко барабаняха по страничната облегалка, издаваха истинското състояние на емоциите му. Носеше прилепнали джинси, вълнен пуловер и кожено яке. Под якето, в колана на джинсите му бе затъкнат 9-милиметров пистолет, произведен в Белгия, който бе взел от свой човек на летището — в Ливан никога нямаше недостиг на оръжия, нито малки, нито големи. Във вътрешния джоб на якето му имаше пачка банкноти и канадски паспорт с много печати, който го идентифицираше като Дейвид Ростов. Като много неща около този мъж, и паспортът беше измама. Истинското му име бе Михаил Абрамов и негов работодател бяха тайните служби на държавата Израел. Тези служби имаха дълго и заблуждаващо наименование, което нямаше почти нищо общо с истинската същност на дейността им. Хората като Михаил ги наричаха Службата и нищо повече.

Той се взираше в огледалото за обратно виждане и чакаше погледът на шофьора да срещне неговия. Шофьорът се казваше Сами Хадад. Беше маронит, бивш член на Ливанската християнска милиция и дългогодишен наемник на Службата. Имаше топли и опрощаващи очи на свещеник и подути ръце като на боксьор. Беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато Бейрут беше Париж на Близкия изток, както и да е участвал в дългата гражданска война, която бе разкъсала страната на парчета. Нямаше нищо, което Сами Хадад да не знаеше за Ливан и неговата опасна политика, а и не съществуваха неща, които да не можеше бързо да достави: оръжия, яхти, коли, наркотици, момичета. Някога бе осигурил пума за рекорден срок, тъй като Службата искаше да вербува алкохолизиран принц от арабска династия в Залива, който си падаше по хищни котки. Лоялността му към Службата не се поставяше под съмнение. Както и инстинктът му да надушва неприятности.

— Успокой се — каза Сами Хадад, след като срещна погледа на Михаил в огледалото. — Не ни следят.

Михаил надникна през рамо към светлините, идващи от трафика зад тях по „Корниш“. Във всяка от колите можеше да има екип убийци и похитители от „Хизбула“ или някоя друга екстремистка джихадистка организация, пуснала корени в палестинските бежански лагери на юг. А тези организации караха Ал Кайда да изглежда като старомодна умерена ислямска фракция. Това бе третото му посещение в Бейрут за последната година. Всеки път влизаше в страната с един и същ паспорт и защитен от една и съща легенда. Той беше Дейвид Ростов, пътуващ бизнесмен от руско-канадски произход, който купуваше незаконно придобити антики за предимно европейската си клиентела. Бейрут бе едно от любимите му ловни полета, защото там всичко бе възможно. Веднъж му предложиха поразително добре запазена двуметрова римска статуя на ранена амазонка. Струваше два милиона долара с включена доставка. След безбройни чаши сладко турско кафе убеди продавача, виден дилър от известно семейство, да свали цената с половин милион. Сетне си тръгна, но си спечели репутацията на упорит в преговорите труден клиент, а това се ценеше в градове като Бейрут. Провери колко е часът на мобилния си телефон „Самсунг“. Хадад забеляза това. Сами забелязваше всичко.

— Кога те очаква той?

— В десет часа.

— Доста късничко.

— Парите никога не спят, Сами.

— На мен ли го казваш?

— Да отидем ли направо в хотела, или искаш първо да се поразходиш?

— Ти реши.

— Да отидем в хотела.

— Или пък да се поразходим…

— Няма проблем.

Сами Хадад зави от „Корниш“ по улица с френски колониални сгради. Михаил я познаваше добре. Преди дванайсет години, докато служеше в специалните части Саярет Маткал, бе убил там терорист от „Хизбула“, докато спеше в леглото си в тайна къща. Да бъде член на такова елитно поделение, беше мечта на всяко израелско момче, а това бе наистина забележително постижение за момче от Москва. Което трябваше да се бори всеки божи ден от живота си, тъй като предците му са се оказали евреи. И чийто баща, виден съветски учен, беше затворен в психиатрична клиника, защото се осмелил да подложи на съмнение мъдростта на партията. Това момче бе пристигнало в Израел на шестнайсет години. Научи иврит за месец и след година бе изтрил всички следи от руския си акцент. Беше като милионите, дошли преди него, първите пионери ционисти, избягали в Палестина, за да се спасят от преследванията и погромите в Източна Европа. Беше като хората развалини, изсипали се от лагерите на смъртта след войната. Изхвърли багажа и слабостите на миналото и успя да стане нов човек, нов евреин. Стана израелец.

— Все още сме чисти — каза Хадад.

— Тогава какво чакаш? — подкани го Михаил.

Сами се върна на „Корниш“ и пое към пристанището. Над него се издигаха двете еднакви кули от стъкло и стомана на хотел „Четири сезона“. Сами подкара колата към алеята и погледна в огледалото за указания.

— Обади се, когато пристигне — каза Михаил. — Кажи ми дали има приятел с него.

— Никъде не ходи без приятел.

Михаил взе куфарчето и пътната си чанта от отсрещната седалка и отвори вратата.

— Внимавай там — предупреди го Сами. — Не говори с непознати.

Михаил слезе, тихичко си заподсвирква и се шмугна покрай пиколото във фоайето. Охранител в тъмен костюм го изгледа тревожно, но го пропусна, без да го претърси. Той прекоси дебелия килим, който погълна шума от стъпките му, и се озова пред внушителната рецепция. Зад нея стоеше хубава тъмнокоса жена на двайсет и пет, осветена от лампата над нея. Михаил знаеше, че е палестинка и че баща й, боец от миналото, е избягал от Ливан през 1982 г., много преди тя да се роди. И други от служителите на хотела също имаха притеснителни биографии. Двама членове на „Хизбула“ работеха в кухнята, имаше и няколко потвърдени джихадисти в обслужването на стаите. Михаил прецени, че приблизително десет процента от личния състав би го убил, ако научеха истинската му самоличност и работа.

Усмихна се на жената и тя също му се усмихна, но хладно.

— Добър вечер, господин Ростов. Толкова се радвам пак да ви видя. — Лакираните й нокти затракаха по клавиатурата, а на Михаил му се зави свят от миризмата на прецъфтели азалии. — Ще ви настаним само за една вечер.

— Колко жалко — каза той и пак се усмихна.

— Искате ли помощ за багажа?

— Ще се справя.

— Този път стаята ви е луксозна, с изглед към морето. Намира се на четиринайсетия етаж. — Тя му подаде плик с ключ и направи жест към асансьора като стюардеса, сочеща към аварийните изходи. — Добре дошли отново.

Михаил понесе чантата и куфарчето си към фоайето с асансьорите. Чакаше го празна кабина с отворена врата. Пристъпи вътре, благодарен, че ще остане сам, и натисна бутона за четиринайсетия етаж. Но докато вратата се затваряше, в процепа се показа ръка и влезе още един мъж. Беше набит, със силно изпъкнало чело и челюст, създадена да поема удари. Очите им се срещнаха за кратко в отражението на вратата. Размениха си кимвания, но не си казаха нито дума. Мъжът натисна копчето за дванайсетия етаж, сякаш не бе сигурен какво да стори, а щом кабината потегли, започна да си гризе нокътя на палеца. Михаил се направи, че си проверява електронната поща на телефона, и така незабелязано снима нискочелия мъж. Докато вървеше по коридора към стаята си, прати снимката на булевард „Цар Саул“, където се намираше анонимната централа на Службата в Тел Авив. Огледът на вратата не показа следи от намеса. Прекара картата си през слота, приготви се за нападение и влезе.

Посрещна го музика на Вивалди — любимата на оръжейните контрабандисти, дилърите на хероин и терористите по цял свят, помисли си той, докато изключваше радиото. Леглото беше оправено, на възглавницата имаше шоколадче. Отиде до прозореца и видя покрива на колата на Сами Хадад, която бе паркирана на „Корниш“. Отвъд беше пристанището, а зад него — тъмното Средиземно море. Някъде там беше неговият спасителен изход. Вече не му бе позволено да идва в Бейрут без пътека за бягство по море. Следващият шеф имаше планове за него — или поне така бе чул да се говори в Службата. За специална служба това беше много клюкарско място.

Точно тогава мобилният телефон на Михаил светна. Получи съобщение от булевард „Цар Саул“, в което се казваше, че компютрите не могат да идентифицират мъжа, който го бе придружил в асансьора. Съветваха го да продължи да бъде предпазлив, каквото и да означаваше това. Пусна щорите, дръпна пердетата и угаси светлините в стаята една по една, докато настана пълен мрак. Едва тогава седна в края на леглото, заби поглед в ивицата светлина под вратата и зачака телефонът да звънне.

* * *

Не беше необичайно информаторът да закъснява. Той припомняше на Михаил при всяка възможност, че е много зает човек. Затова не беше изненада, че минаваше десет часът, а все още нямаше обаждане от Сами Хадад. Най-накрая в десет и четвърт телефонът звънна.

— Влиза във фоайето. С двама приятели е, и двамата са въоръжени.

Михаил затвори и остана седнал още десет минути. След това, с пистолет в ръка, тръгна към входното антре и залепи ухо на вратата. Не чу нищо навън и върна пистолета на кръста си. После излезе в коридора, който беше пуст, с изключение на един-единствен служител от поддръжката. В бара на покрива картинката беше обичайната: богати ливанци, хора от емирствата в обичайните им бели кандури, китайски бизнесмени, светнали от алкохола, дилъри на наркотици, проститутки, комарджии, търсачи на приключения, глупаци… Морският бриз си играеше с косите на жените и браздеше водата в басейна. Пулсиращата музика, пускана от професионален диджей, беше истинско аудиопрестъпление срещу човечеството.

Михаил си проправи път към най-отдалечения ъгъл на бара, където Кловис Мансур, потомък на династията на търговци на антики Мансур, седеше сам на белия диван с лице към Средиземно море. Беше заел поза като за фотосесия, с чаша шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата. Носеше тъмен италиански костюм и разкопчана на врата бяла риза, изработена ръчно специално за него от шивача му в Лондон. Златният му ръчен часовник беше с размерите на слънчев. Парфюмът му се стелеше зад него като мантия.

— Закъсня, хабиби^[1] — каза той, когато Михаил седна на отсрещния диван. — Тъкмо се канех да си тръгвам.

— Не, не се канеше.

Михаил огледа интериора на бара. Двамата бодигардове на Мансур бъркаха в купичка с шамфъстък на съседната маса. Мъжът от асансьора се бе облегнал на парапета. Преструваше се, че се наслаждава на гледката към морето, докато държеше телефона до ухото си.

— Познаваш ли го? — попита Михаил.

— Никога не съм го виждал. Питие?

— Не, благодаря.

— По-добре да пийнеш.

Мансур махна на преминаващия сервитьор и поръча втора чаша шампанско. Михаил извади тъмножълт плик от джоба на сакото си и го сложи на ниската маса.

— Какво е това? — попита Мансур.

— Знак на уважение.

— Пари ли?

Михаил кимна.

— Не работя за теб, защото се нуждая от пари, хабиби. Все пак си имам достатъчно собствени. Работя за теб, защото искам да остана в бизнеса.

— Началниците ми предпочитат да си плащат.

— Началниците ти са стиснати изнудвачи.

— На твое място, преди да ги нарека така, бих погледнал в плика.

Мансур го отвори, вдигна вежди и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Какво имаш за мен, Кловис?

— Париж — каза търговецът на антики.

— Какво за Париж?

— Знам кой го е направил.

— Как?

— Не съм сигурен — отвърна Мансур, — но е възможно да помогна той да си плати за това.