Даниъл Силва
Черната вдовица (42)

40.
Провинция Анбар, Ирак

Този път нямаше как да се ориентира по слънцето и таблото на колата, защото минути след като напусна Палмира, очите й бяха завързани. В краткото време, в което можеше да вижда, тя успя да събере три малки частици информация. Похитителите й бяха четирима, а тя бе на задната седалка на джип, който се движеше на изток по сирийската магистрала, която някога беше М20. Попита мъжете къде я водят, но не получи отговор. Протестира, че не е направила нищо нередно в Палмира, само искала да види разрушените идолопоклоннически храмове със собствените си очи, но похитителите й отново запазиха мълчание. Не си размениха нито една дума през цялото пътуване. За забавление слушаха дълга проповед от халифа. А когато тя свърши — предаване по „Ал Баян“, официалното радио на ИДИЛ, което излъчваше от Мосул. Непознатите обсъждаха скорошна ислямска фетва, отнасяща се за сексуалните отношения между мъжете и техните робини. Отначало сигналът от Мосул беше слаб и изпълнен със странични шумове, ала колкото повече пътуваха, толкова по-силен ставаше.

Спряха веднъж, за да долеят гориво от туба, и втори път, за да се отбият в пропускателен пункт на ИДИЛ. Охранителят говореше с иракски акцент и се отнасяше почтително към мъжете в джипа — беше направо уплашен. През отворения прозорец Натали дочуваше огромно брожение в далечината: изкрещени заповеди, плачещи деца, виещи жени.

— Давайте, давайте! — каза някакъв глас. — Продължавайте напред! Не е далече.

В ума на Натали се появи образ — опашка от дрипави неверници, следа от сълзи, която водеше към яма за екзекуции. Помисли си, че скоро и тя ще се присъедини към тях.

Мина около половин час, преди джипът да спре за трети път. Двигателят угасна, вратите се отвориха с трясък и през тях нахлу влажен горещ въздух. Натали веднага усети как под абаята започва да се поти. Една ръка сграбчи китката й и внимателно я придърпа. Тя се завъртя на седалката, обърна се настрани и започна да се плъзга, докато нозете й докоснаха земята. През цялото това време ръката я стискаше за китката. Без злост, просто я водеше.

В бързината, с която я бяха измъкнали от лагера, тя не бе успяла да си обуе сандалите. Земята пареше под босите й стъпала. В главата й изникна спомен, нежелан колкото жегата. Тя е на плаж в Южна Франция. Майка й казва да свали звездата на Давид от шията си, за да не я видят другите. Тя разкопчава медальона, предава го и бърза към синьото Средиземно море, преди горещият пясък да изгори краката й.

— Внимателно — каза някакъв глас, първият, който й проговаряше, откакто бяха излезли от лагера. — Има стъпала.

Те бяха широки и гладки. Когато Натали стигна до най-горното, ръката я дръпна леко напред. Имаше усещането, че се движи през голяма къща, през хладни стаи, през окъпани от слънце вътрешни дворове. Накрая стигна до друго стълбище, по-дълго от първото, с дванайсет стъпала. На върха усети присъствието на няколко мъже и чу приглушено тракане на автомати.

Размениха шепнешком няколко думи, отвори се врата. Натали направи точно десет крачки. След това ръката на мъжа стисна китката й и леко я притисна надолу. Тя послушно се сниши към пода, седна по турски на килима и сложи ръце в скута си. Отвързаха й очите. През мрежата на булото си видя, че пред нея седи мъж в същата поза като нейната. Веднага разпозна лицето му — той бе възрастният иракчанин, който я бе разпитвал, преди да я пратят в Палмира. Липсваше му предишната овладяност. Черните му дрехи бяха покрити с прах, кафявите му очи бяха кървясали и уморени. Натали предположи, че нощта му не е била лека.

Той й даде знак с ръка да вдигне булото. Тя се поколеба, но се подчини. Кафявите му очи се впиха продължително в нея, докато тя разглеждаше шарките по килима. Накрая хвана брадичката й с осакатената си ръка и вдигна лицето й към неговото.

— Доктор Хадауи — каза той тихо. — Много ти благодаря, че дойде.

* * *

Те я преведоха през един друг вход и тя се озова в стая с гол бял под и празни стени. Отгоре на тавана имаше кръгло прозорче, през което струеше сноп жежка слънчева светлина, но останалото помещение тънеше в сянка. В далечния ъгъл, в неправилен кръг, стояха четирима тежковъоръжени бойци на ИДИЛ. Бяха свели очи като опечалени над гроб. Прах покриваше черните им униформи. Не беше бежовият прах от пустинята, а бледосив, като от разрушен бетон. В нозете им лежеше човек на носилка, дясната му ръка беше върху гърдите му, лявата — до тялото му. По нея имаше кръв, беше изцапала и голия под. Лицето му бе бледо като на смъртник. Или пък беше от сивия прах? Натали не можеше да прецени от другия край на стаята.

Възрастният иракчанин я побутна напред. Тя премина през снопа слънчева светлина и усети жегата. Пред нея настана раздвижване, направиха й място сред опечалените. Тя спря и погледна към мъжа на носилката. По лицето му нямаше прах. Сивкавият цвят на кожата му беше предизвикан от значителна кръвозагуба. Имаше две видими рани: една в горната част на гърдите, другата — в дясното бедро. А те, помисли си Натали, можеха да се окажат фатални за обикновен човек. Ала не и за него. Той бе доста едър и силен.

Той е всичко, което би очаквала…

— Кой е този мъж? — попита тя след малко.

— Не е важно — отговори иракчанинът. — Важно е само да остане жив. Не го оставяй да умре.

Натали събра абаята си, клекна до носилката и посегна към раната на гърдите. Единият от бойците веднага я хвана за китката. Ала този път не я стисна внимателно, стори й се, че костите й изпукаха. Тя го изгледа с мълчалив упрек, задето се е осмелил да я докосне, нея, жена, която не му беше кръвен роднина, след това отправи същия поглед към иракчанина. Той кимна и желязната хватка се отпусна. Натали се наслади на малката си победа. За пръв път след пристигането си в Сирия усети някаква власт. Засега, помисли си тя, те бяха в ръцете й.

Посегна пак към раната, без никой да я притеснява, и отмести разкъсаната черна дреха. Беше голяма рана, около шест сантиметра широка, с неравни ръбове. Нещо горещо и нащърбено бе влязло в тялото му с голяма скорост и бе оставило след себе си отвратителни поражения: счупена кост разкъсани тъкани, прекъснати кръвоносни съдове. Дишането му бе повърхностно и слабо. Беше чудо, че изобщо дишаше.

— Какво се е случило?

Последва мълчание.

— Не мога да му помогна, ако не знам как е бил ранен.

— Беше в къща, в която избухна бомба.

— Бомба ли?

— Беше въздушен удар.

— От дрон?

— Много по-голямо от дрон. — Говореше, като че ли го бе преживял. — Намерихме го под развалините. Беше в безсъзнание, но дишаше.

— А идвал ли е в съзнание?

— Нито за миг.

Тя прегледа черепа, покрит с гъста тъмна коса. Нямаше порезни рани или очевидни контузии, но това не означаваше, че не е възможно да има сериозна мозъчна травма. Вдигна клепача на лявото око, след това на дясното. Зениците реагираха, добър знак. Или пък не? Тя пусна десния клепач.

— Кога е станало?

— Бомбата е паднала малко след полунощ.

— А сега колко е часът?

— Десет и петнайсет.

Натали погледна отворената рана на крака. Сложен случай, помисли си тя безпристрастно. Мъжът е бил в безсъзнание десет часа. Имаше сериозни видими рани, а вероятно и допълнителни счупвания и наранявания, характерни за жертви на срутени сгради. Вътрешният кръвоизлив се подразбираше. За да има някаква надежда за оцеляване, трябваше незабавно да бъде транспортиран в първокласен травматологичен център. И тя обясни това на иракчанина.

— Изключено — заяви той.

— Нуждае се от сериозна спешна помощ.

— Тук не е Париж, доктор Хадауи.

— А къде сме?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— От съображения за сигурност.

— В Ирак ли сме?

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Там ли сме? — настоя тя.

С мълчанието си мъжът го потвърди.

— В Рамади има болница, нали?

— Там не е безопасно за него.

— Ами Фалуджа? — Тя не можеше да повярва, че думата излезе от устата й. Фалуджа…

— Никъде няма да ходи — каза иракчанинът. — Това е единственото безопасно място.

— Ако остане тук, ще умре.

— Не, няма — рече мъжът. — Защото ти ще го спасиш.

— С какво?

Един от бойците й подаде картонена кутия с червен кръст, ала тя възрази:

— Това е набор за първа помощ.

— Друго нямаме.

— Има ли наблизо болница или клиника?

Иракчанинът се поколеба, преди да отговори:

— Мосул е на един час път с кола, но американците бомбардират пътищата.

— Някой трябва да се опита да премине.

— Дай ми списък с нещата, които са ти нужни. — Той извади раздърпан тефтер от джоба на черната си униформа. — Ще пратя една от жените. Може да отнеме известно време.

Натали взе тефтера и химикалка и записа необходимите консумативи: антибиотици, спринцовки, хирургически инструменти, ръкавици, набор за шев, стетоскоп, пликове и разтвори за система, набор за интубация, клампи, обезболяващи, седативи, марля, гипсови превръзки и шини за обездвижване на счупените крайници.

— Случайно да знаете кръвната му група?

— Каква кръвна група?

— Той има нужда от кръв. Иначе ще умре.

Иракчанинът поклати глава. Натали му подаде списъка с необходимото. След това отвори аптечката за първа помощ и погледна вътре. Превръзки, мехлем, аспирин, бинт — беше безнадеждно. Коленичи до ранения мъж и вдигна клепача му. Все още реагираше.

— Трябва да знам името му — каза тя.

— Защо?

— Трябва да се обръщам към него с истинското му име, за да го извадим от комата.

— Боя се, че това не е възможно, доктор Хадауи.

— Тогава как да го наричам?

Иракчанинът погледна безпомощния мъж в краката му.

— Щом трябва да го наричаш някак — рече той след малко, — може да му казваш Саладин.