Даниъл Силва
Черната вдовица (3)

1.
Квартал Маре, Париж

Тулуза щеше да се окаже началото на края за Хана Вайнберг. Онази вечер тя се обади на Ален Ламбер от Министерството на вътрешните работи и му заяви, че нещо трябва да се направи. Ален обеща бърза реакция. „Ще действаме дръзко“, увери той Хана, а това бе дежурният отговор на апаратчика, когато всъщност възнамеряваше да не предприема абсолютно нищо. На следващата сутрин самият министър посети мястото на атаката и вяло призова за „диалог и възстановяване“. На родителите на трите жертви поднесе само своето „съжаление“.

— Ще се стараем още повече — обеща той, преди бързо да се върне в Париж. — Трябва да го направим.

Жертвите бяха на по дванайсет години — две момчета и едно момиче, всичките еврейчета, макар че френските медии пропуснаха да споменат религията им в първите репортажи. Нито си направиха труда да отбележат, че шестимата нападатели бяха мюсюлмани, а само информираха за някакви младежи, живеещи в banlieue — предградие, източно от центъра на града. Описанието на атаката беше неясно и неточно. Според френското радио пред сладкарница възникнала кавга. Трима били ранени, един сериозно. Полицията разследвала случая. Не предприела арести.

А всъщност нямаше никаква кавга, беше добре планирана засада. И нападателите не бяха младежи, а мъже на по трийсетина години, тръгнали към центъра на Тулуза, за да търсят евреи, които да пребият. Това, че жертвите им бяха деца, никак не ги бе смутило. Двете момчета бяха ритани, плюти и бити до кръв. А момичето — притиснато на тротоара и лицето му нарязано с нож. Преди да избягат, шестимата побойници се обърнали към шокираните минувачи и извикали: Khaybar, Khaybar, ya-Yahud!^[1] Макар свидетелите да не знаели, възгласът напомнял за завладения от мюсюлманите еврейски оазис край светия град Медина. Посланието бе недвусмислено. Армията на Мохамед, възвестяваха шестимата мъже, идва за евреите във Франция.

За съжаление, нападението в Тулуза не бе прецедент и се случи след множество предупредителни сигнали. Франция по това време бе обхваната от най-силната вълна от агресия срещу евреите след холокоста. Палеха се синагоги, рушаха се надгробни камъни, ограбваха се магазини, домове бяха поругавани и нашарвани със заплашителни надписи. Имаше общо над четири хиляди документирани атаки само за последната година. И всяка от тях — внимателно описана и разследвана от Хана и нейния екип в Центъра за изучаване на антисемитизма във Франция „Исак Вайнберг“.

Наречен на дядо й по бащина линия, Центърът бе отворил врати десет години по-рано при засилена охрана. Вече бе най-уважаваната подобна институция във Франция, а Хана Вайнберг бе смятана за първия хроникьор на новата вълна от антисемитизъм. Нейните поддръжници я наричаха „воин на паметта“, жената, която не се спираше пред нищо, за да притиска страната да защити своето обсадено еврейско малцинство. Клеветниците й обаче далеч не бяха толкова мили. Вследствие на това Хана отдавна бе престанала да чете написаното за нея в пресата и в жълтите сайтове.

Центърът „Вайнберг“ се намираше на Рю де Розие, Улицата на розите, най-видната в най-явния еврейски квартал. Апартаментът на Хана беше на ъгъла с Рю Паве. На звънеца й пишеше Г-жа Бертран — една от малкото стъпки, които бе предприела, за да си подсигури безопасност. Живееше сама, заобиколена от предмети, завещани от три поколения в семейството й, включително и скромна колекция от картини и няколкостотин броя старинни очила. Те бяха тайната й страст. Хана бе на петдесет и пет, неомъжена и без деца. От време на време, когато успяваше да поразреди задълженията си, си позволяваше да има любовник. Ален Ламбер беше свръзката й в Министерството на вътрешните работи. И понякога я даряваше с приятни емоции, особено в напрегнатия период от антиеврейски инциденти. Той звънна на Хана у дома след посещението на шефа му в Тулуза.

— Голям смелчага — подхвърли кисело тя. — Трябва да се срамува от себе си.

— Направихме каквото можахме.

— Не беше достатъчно.

— По-добре е в такива времена да не наливаме масло в огъня.

— Същото са казвали и през лятото на 1942-а.

— Да не прекаляваме с емоциите.

— Не ми оставяте друг избор, освен да направя изявление, Ален.

— Внимателно си подбери думите. Ние сме единствените, които стоим между вас и тях.

Хана затвори телефона. След това дръпна горното чекмедже на бюрото си и извади ключ — беше за вратата в дъното на коридора. Зад нея имаше детска стая. Стаята на Хана, застинала във времето. Легло с дантелен балдахин. Полици, пълни с плюшени животинки и играчки. Избеляла стара снимка на американски актьор красавец. А над невидимия в мрака френски провансалски скрин висеше картина на Винсент ван Гог. Маргьорит Гаше пред тоалетката си… Хана прокара пръсти по мазките от четката и се замисли за човека, който бе направил единствената реставрация на картината. Как би реагирал той в такива времена? Не, каза си тя и се усмихна. Това не е достатъчно.

Легна на детското си легло и за нейна изненада, потъна в безпаметен сън. А когато се събуди, вече имаше план.

* * *

През по-голямата част от следващата седмица Хана и екипът й се трудиха в условия на строга конспиративност. Дискретно бе установен контакт с потенциалните участници, раздрънкаха се оръжия и донорите бяха призовани да помогнат. Два от най-сигурните източници на финансиране обаче се отдръпнаха, тъй като заради такива като вътрешния министър смятаха, че е по-добре да не наливат масло в огъня — jeter de l’huile sur le feu… За да навакса недостига, Хана нямаше друг избор, освен да посегне към личното си състояние, което бе значително. То също даваше храна на враговете й.

Накрая изникна малкият проблем как да бъде наречено начинанието. Рашел Леви, шефката на отдела за връзки с обществеността, смяташе, че най-добрият подход би бил демонстрация на неутралитет с дозирана тревога, но Хана го отхвърли. Каза, че когато горят синагоги, предпазливостта е лукс, който не могат да си позволят. Желанието й бе да бие тревога, да призове гръмко към действие. Написа няколко думи на лист хартия и го остави на разхвърляното бюро на Рашел.

— Това би трябвало да им привлече вниманието.

На този етап никой, който би могъл да предизвика някакъв отзвук, не се съгласи да присъства — освен досаден американски блогър и коментатор от кабелна телевизия, където биха приели покана и за собственото си погребение. Но тогава Артър Голдмън, виден историк на антисемитизма от Кеймбридж, заяви, че може и да дойде до Париж, стига, разбира се, Хана да се съгласи да го настани за две вечери в любимия му апартамент в „Крийон“. След ангажирането на Голдмън тя привлече Максуел Строс от Йейл, който никога не пропускаше възможност да се появи на една и съща сцена със своя съперник. Останалите участници бързо се наместиха. Директорът на Мемориалния музей на холокоста на Съединените щати също се записа, както и двама значими оцелели мемоаристи и експерт по френския холокост от „Яд Вашем“^[2]. Беше добавена и авторка на романи — по-скоро заради огромната й популярност, отколкото за историческите й проучвания, както и политик от френската крайна десница, който рядко имаше нещо мило за казване за когото и да било. Бяха поканени и няколко мюсюлмански духовни и обществени лидери, но всички отказаха. Същото направи и министърът на вътрешните работи. Ален Ламбер лично съобщи новината на Хана.

— Наистина ли си мислеше, че той ще дойде на конференция с такова провокативно наименование?

— Опазил го бог твоя шеф да направи нещо провокативно, Ален.

— Ами сигурността?

— Винаги сме се грижили за себе си.

— Не и израелци, Хана. Това ще придаде на събитието лош дъх.

На следващия ден Рашел Леви пусна съобщение до пресата. Медиите бяха поканени да отразят конференцията, а ограничен брой места бяха предоставени на широката общественост. Няколко часа по-късно на оживена улица в дванайсети арондисман мъж нападна с брадва и сериозно рани религиозен евреин. Преди да избяга, нападателят размахал кървавото острие и извикал: Khaybar, Khaybar, ya-Yahud! Бе съобщено, че полицията разследва случая.

* * *

И от съображения за сигурност, и заради бързането, самата конференция бе насрочена само пет дни след пускането на прессъобщението. Затова Хана смогна едва в последните часове да подготви слово за откриването й. В навечерието на събитието седна сама в библиотеката си и започна да драска яростно с химикалка по празния жълт лист.

Смяташе, че мястото е подходящо за написването на подобен документ, тъй като библиотеката някога бе принадлежала на дядо й. Той бе роден в Люблински окръг, Полша, избягал в Париж през 1936-а, четири години преди нашествието на Хитлеровия Вермахт. Сутринта на 16 юли 1942 г. — деня, познат като Jeudi Noir, или Черния четвъртък — френски полицаи, носещи купчина сини формуляри за депортация, арестували Исак Вайнберг и съпругата му заедно с почти тринайсет хиляди други евреи, родени в чужбина. Исак успял да скрие две неща преди ужасяващото почукване на вратата: единственото си дете — малкия си син Марк, и картината на Ван Гог. Марк Вайнберг оцелял през войната, като се криел, а през 1952-а успял да си върне апартамента на Рю Паве от френското семейство, което се било заселило в него след Jeudi Noir. И като по чудо картината се оказала точно там, където Исак Вайнберг я бил оставил — скрита под дюшемето на библиотеката, под бюрото, на което Хана седеше сега.

Три седмици след ареста Исак Вайнберг и съпругата му били депортирани в Аушвиц и задушени в газовите камери още с пристигането си. Те били само двама от 75-те хиляди евреи от Франция, загинали в лагерите на смъртта на нацистка Германия, а това беше оставило трайно петно върху френската история. Но можеше ли този срамен акт да се повтори? И дали не беше време 475-те хиляди евреи във Франция — третата по големина еврейска общност в света, да си събират багажа и да потеглят? Това бе въпросът, който Хана поставяше в наименованието на конференцията. Много евреи вече бяха напуснали страната. Петнайсет хиляди бяха емигрирали в Израел през последната година, още хора тръгваха всеки ден. Хана обаче нямаше желание да се присъедини към тях. Без значение какво биха казали враговете й, тя се смяташе първо за французойка, а след това за еврейка. Идеята да живее някъде другаде, освен в четвърти арондисман в Париж, й беше противна. Все пак смяташе за свой дълг да предупреди сънародниците си — френските евреи, за приближаващата буря. Заплахата все още бе в зародиш. Но когато една сграда пламне, пишеше Хана сега, спасението е да се намери най-близкият изход.

Довърши първата чернова малко преди полунощ. Помисли си, че текстът е прекалено рязък и може би прекалено гневен. Посмекчи острите реплики и добави няколко потискащи статистики, за да защити тезата си. След това го преписа на лаптопа си, разпечата един екземпляр и до два успя да си легне. Алармата я събуди в седем; тя изпи набързо цяла кана кафе с мляко и се вмъкна под душа. След това седна пред тоалетката си по хавлия и се взря в лицето в огледалото. Баща й в изблик на брутална откровеност веднъж бе казал на единствената си дъщеря, че Бог е бил щедър, когато я е дарил с ум, но стиснат на хубост. Косата й бе чуплива, тъмна, прошарена със сиви нишки, и тя я бе оставила да расте на воля. Носът й бе тънък и орлов, очите й — големи и кафяви. Лицето й никога не бе блестяло с хубост, но пък и никой не я беше смятал за глупачка. Помисли си, че в такива моменти външността й е предимство.

Сложи си малко грим, за да скрие тъмните кръгове под очите, и оправи косата си по-старателно от обичайното. След това бързо се облече — тъмна вълнена пола и пуловер, тъмни чорапи, избра ниски обувки — и пое надолу по стълбите. Прекоси вътрешния двор, открехна вратата на главния вход на сградата няколко сантиметра и надникна към улицата. Беше малко след осем. Парижани и туристи изпълваха тротоара под сивото небе в ранната пролет. По всичко личеше, че никой не очакваше жена с интелигентен вид на около петдесет и пет да се появи от блока на номер 24.

Тя излезе и тръгна покрай редицата шикозни бутици за дрехи на Рю де Розие. Отначало приличаше на обикновена парижка улица в доста престижен квартал. Ала истинската й същност се разкри, когато Хана стигна до кашер пицария и няколко сергии за фалафели с табелки на иврит. Представи си как ли бе изглеждала в утрото на Jeudi Noir. Безпомощните евреи, подкарани да се качват в откритите каросерии на камионите, всеки стиснал позволения му единствен куфар. Съседите, които надзъртат през отворените прозорци, някои мълчаливи и засрамени, други едвам сдържащи злорадството си от нещастието на омразното малцинство. Хана задържа този образ в ума си — парижаните, които махат за сбогом на обречените евреи, — докато крачеше в мрачното утро, а токчетата й потракваха ритмично по паветата.

Центърът „Вайнберг“ беше в тихия край на улицата, в четириетажна сграда, приютявала преди войната редакцията на вестник, издаван на иврит, и фабрика за палта. Опашка от няколко десетки души се бе извила пред входа, а двама охранители в тъмни костюми — млади мъже под трийсетте, внимателно претърсваха всеки, който искаше да влезе. Хана се шмугна покрай тях и се качи горе, където специалните гости вече бяха изпълнили залата. Артър Голдмън и Макс Строс се гледаха предпазливо от двата края на помещението над чашите си със слабо американско кафе. Прочутата авторка на романи говореше сериозно с един от мемоаристите; директорът на Музея на холокоста разменяше бележки със специалиста от „Яд Вашем“, с когото бяха дългогодишни приятели. Само досадният американски коментатор като че ли нямаше с кого да общува. Той трупаше кроасани и бриоши в чинията си, сякаш не бе ял от дни.

— Не се тревожи — усмихна му се Хана. — Планирали сме прекъсване за обяд.

Тя прекара по няколко минути с всеки от поканените експерти, преди да тръгне по коридора към кабинета си. Щом остана сама, започна да препрочита встъпителното си слово, докато Рашел Леви не показа глава през вратата, сочейки часовника на ръката си.

— Колко хора дойдоха? — попита Хана.

— Повече, отколкото залата може да побере.

— А медиите?

— Всички са тук, включително „Ню Йорк Таймс“ и Би Би Си.

В този миг звънна мобилният й телефон. Беше есемес от Ален Ламбер от Министерството на вътрешните работи. Тя го прочете и се намръщи.

— Какво пише? — попита Рашел.

— Ален си е Ален.

Хана остави телефона на бюрото, събра книжата си и тръгна. Рашел Леви я изчака да излезе, взе телефона и въведе не чак толкова тайната парола на Хана. Появи се съобщението от Ален Ламбер, съдържащо само четири думи.

БЪДИ ВНИМАТЕЛНА, СКЪПА МОЯ…

* * *

В Центъра „Вайнберг“ нямаше достатъчно място за аудиторията, ала залата на най-горния етаж бе една от най-хубавите в квартал Маре. Редицата френски прозорци разкриваха великолепна гледка към покривите и Сена, а по стените висяха няколко големи черно-бели фотографии от живота в квартала преди Jeudi Noir. Всички хора на тях бяха загинали по време на холокоста, включително и Исак Вайнберг, който бе сниман в библиотеката си три месеца преди да го застигне нещастието. Сега, минавайки покрай фотографията, Хана прокара пръст по повърхността й, както бе докоснала и мазките по картината на Ван Гог. Само тя знаеше за тайната връзка между творбата, дядо й и центъра, който носеше неговото име. Не, помисли си тя внезапно, това не беше съвсем вярно. Реставраторът също знаеше за тази връзка.

Върху платформа пред прозорците бе поставена дълга правоъгълна маса, а в залата двеста стола бяха строени като войници на парад. Всеки от тях беше зает и още стотина зрители се бяха наредили покрай задната стена. Хана зае определеното й място — доброволно бе пожелала да бъде буфер между Голдмън и Строс — и се заслуша как Рашел Леви инструктираше публиката да изключи звука на мобилните си телефони. Накрая дойде нейният ред да говори. Тя включи микрофона и сведе очи към написаното си слово. Истинска национална трагедия е, че подобна конференция изобщо се провежда… И тогава дочу звук от улицата, пукане като от фойерверки, последвано от мъжки вик на арабски:

— Khaybar, Khaybar, ya-Yahud!

Хана слезе от платформата и притича до френските прозорци.

— Мили боже! — прошепна тя.

Обърна се и извика към гостите да се отдръпнат от прозорците, но ревът от детонацията заглуши гласа й. За миг залата се превърна в торнадо от летящи стъкла, столове, мазилка, дрехи, човешки крайници. Хана усети, че се премята напред, макар да не разбираше дали се издига, или пада. Стори й се, че вижда как Рашел Леви се върти като балерина. След това и тя, и всички останали изчезнаха от погледа й.

Накрая осъзна, че лежи просната по гръб, може би на улицата или в гробница от тухли и бетон. Тишината, пропита от дим и прах, беше потискаща. Тя помъчи да изтрие мръсотията от очите си, но дясната й ръка не я послуша. Тогава осъзна, че няма дясна ръка. Май нямаше и десен крак. Извърна леко глава и видя лежащ до нея мъж.

— Професор Строс, това вие ли сте?

Но мъжът не отговори. Беше мъртъв. „Скоро и аз ще го последвам“, помисли си Хана.

Изведнъж й стана ужасно студено. Предположи, че е заради загубата на кръв. Или пък бе от вятъра, който за кратко разнесе тъмния дим над лицето й. Тогава осъзна, че с мъжа, който можеше и да е професор Строс, лежаха сред отломки на Рю де Розие. А над тях се бе надвесил някой, облечен изцяло в черно, който ги гледаше над дулото на автомат. Лицето му бе покрито с маска, но очите му се виждаха. Те бяха поразително красиви, два калейдоскопа в лешниково и медно.

— Моля ви — тихо изстена Хана, но очите зад маската само просветнаха злокобно.

След това блесна бяла светлина и Хана вече вървеше по коридор, а липсващите й крайници бяха възстановени. Мина през вратата на своята детска стая и заопипва в тъмнината за картината на Ван Гог. Ала по всичко личеше, че тя не бе на мястото си. А след миг и Хана вече я нямаше.