Даниъл Силва
Черната вдовица (46)

44.
Летище „Шарл дьо Гол“, Париж

На хартиената табела пишеше МОРСБИ. Кристиан Бушар сам бе избрал името. То бе от книга, която бе чел някога, за богати наивни американци, скитащи се сред арабите в Северна Африка. Историята завършваше зле за янките, някой умираше. Бушар не харесваше романа, но пък с готовност си признаваше, че не беше кой знае какъв читател. Този недостатък отначало не го представи в добра светлина пред Пол Русо, за когото се говореше, че чете дори когато си мие зъбите. Русо непрекъснато пробутваше дебели томове с проза и поезия на неначетения си заместник. Бушар държеше книгите на масичката в хола на апартамента си, за да впечатлява приятелките на жена си.

Той стискаше табелата във влажната си дясна ръка. В лявата държеше мобилен телефон, който през последните няколко часа звънеше непрекъснато заради стабилния поток от съобщения относно някоя си д-р Лейла Хадауи, френска гражданка от палестински арабски произход. Д-р Хадауи се бе качила на полет 1533 на „Ер Франс“ в Атина по-рано този следобед, след като бе прекарала месец почивка в Гърция. Тя бе допусната да влезе във Франция без въпроси за графика на пътуванията й и сега вървеше към залата за пристигащи на терминал 2F, или поне така пишеше в съобщенията, които Бушар получаваше. Щеше да повярва, когато я видеше с очите си.

Израелецът, който стоеше до него, изглежда, се чувстваше по същия начин. Той бе слаб, със сиви очи, когото френските членове на екипа познаваха като Мишел. Нещо в него изнервяше Бушар. Не беше трудно да си го представи с оръжие в ръка, насочено към човек, който всеки миг ще умре.

— Ето я — промърмори израелецът сякаш на обувките си, но Бушар не я виждаше. Заедно с полета от Атина бе пристигнал и самолет от Кайро, имаше много хиджаби.

— Какъв цвят? — попита Бушар.

— Тъмночервен — отговори израелецът. Това бяха едни от малкото френски думи, които знаеше.

Погледът на Бушар се плъзна по пристигащите пътници и тогава изведнъж я видя — като лист, плаващ по поток. Тя вървеше на около метър от мястото, където двамата стояха. Очите й гледаха право напред, брадичката й бе леко вдигната, теглеше малкия си куфар на колелца. След това се шмугна през външната врата и отново изчезна.

Бушар погледна към израелеца, който внезапно се усмихна. Чувството му за облекчение беше очевидно, но Кристиан забеляза и още нещо. Като французин, той знаеше някои неща за сърдечните дела. Израелецът беше влюбен в жената, която току-що се бе върнала от Сирия. Бушар бе сигурен в това.

* * *

Тя се настани кротко в апартамента си в предградието Обервийе и продължи обичайния си живот. Тя беше Лейла, отпреди Джалал Насер да й се представи в кафенето от другата страна на улицата, Лейла, отпреди хубавото момиче от Бристол да я прекара тайно до Сирия. Никога не бе виждала ужасите в Рака или трагедията в Палмира, никога не бе вадила шрапнел от тялото на мъж на име Саладин. Беше ходила до Гърция, до вълшебния остров Санторини. Да, той бе точно толкова прекрасен, колкото си го бе представяла. И вероятно нямаше да се върне там. Веднъж бе достатъчно.

Беше изненадващо слаба за жена, ходила на почивка, по лицето й имаше следи от напрежение и умора. Умората нямаше да премине, защото дори след завръщането сънят й се изплъзваше. Не си върна и апетита. Насилваше се да яде кроасани и багети, камамбер и паста — и бързо си върна свалените един-два килограма. Но това не помогна особено на вида й. Изглеждаше като велосипедист, който току-що е завършил Обиколката на Франция — или като джихадист, който току-що бе прекарал един месец на обучение в Сирия и Ирак.

Ролан Жирар, подставеният административен директор на клиниката, се опита да облекчи потока й от пациенти, ала тя не искаше и да чуе за това. След месец в преобърнатия наопаки свят на халифата копнееше за някаква нормалност, дори и тази на Лейла, а не нейната собствена. Откри, че пациентите й бяха липсвали, както и обитателите на предградието, гражданите на Франция. И за пръв път виждаше Арабския свят така, както те несъмнено го виждаха: жестоко и безпощадно място, място без бъдеще, от което трябва да се избяга. Огромното мнозинство от тях не искаха нищо повече от това да живеят в мир и да се грижат за семействата си. Но едно незначително малцинство — малко като процент, но голямо като брой — бе станало жертва на песента на сирените на радикалния ислям. Някои от тях бяха готови да убият съгражданите си французи в името на халифата. А други със сигурност биха прерязали гърлото на д-р Хадауи, ако знаеха тайната, която тя криеше под хиджаба си.

Все пак бе доволна, че се върна сред тях, че беше отново във Франция. Най-вече беше любопитна защо не бе привикана на разпит, от който тайно се ужасяваше. Те я наблюдаваха, виждаше ги по улиците на предградието и в прозореца на отсрещния апартамент. Предполагаше, че просто са предпазливи, защото със сигурност не бяха единствените, които я следяха. Беше уверена, че и Саладин не я изпускаше от очи.

Накрая, в първата петъчна вечер след завръщането й, Ролан Жирар отново я покани на кафе след работа. Вместо обаче да поеме към центъра на Париж, както бе направил преди заминаването й за Сирия, той я откара на север извън града.

— Няма ли да ми вържеш очите? — попита тя.

— Моля?

Тя мълчеше, гледаше часовника и скоростомера и си мислеше за прав като конец път, изцапан с петрол, водещ на Изток през пустинята. В края на пътя имаше голяма къща с много стаи и дворове. И в една от тези стаи, превързан и обезсилен, беше Саладин.

— Може ли да ми направиш една услуга, Ролан?

— Разбира се.

— Пусни малко музика.

— Каква?

— Няма значение. Каквато и да е.

* * *

Портата беше внушителна, пътеката — дълга и настлана с чакъл. В края й се издигаше достолепен, обрасъл с бръшлян замък. Ролан Жирар спря на няколко метра от предния вход. Остави двигателя включен.

— Дотук ми е позволено да стигна. Разочарован съм. И аз бих искал да знам как си прекарала там.

Тя не отговори.

— Ти си много смела жена, щом си отишла на онова място.

— Ти би направил същото.

— За нищо на света.

В мрака светна външна лампа и предната врата се отвори.

— Върви — каза Ролан Жирар. — Отдавна те очакват с нетърпение.

На входа на къщата вече бе застанал Михаил. Натали слезе от колата и бавно се приближи към него.

— Започвах да си мисля, че сте ме забравили. — Тя погледна покрай него към вътрешността на голямата къща. — Колко е хубаво. Много по-добре е от малкото ми жилище в Обервийе.

— Или дупката до парка „Ал Рашид“.

— Наблюдавали сте ме?

— Доколкото можехме. Знаем, че те закараха до село край иракската граница, където без съмнение си била разпитвана от мъж на име Абу Ахмед ал Тикрити. Също така сме наясно, че си прекарала няколко дни в тренировъчен лагер в Палмира, където си успяла да намериш време да обиколиш руините на лунна светлина. — Той се поколеба, преди да продължи. — И знаем — допълни, — че си била закарана в село близо до Мосул, където си останала няколко дни в голяма къща. Видяхме те да се разхождаш в един двор.

— Трябваше да бомбардирате тази къща.

Михаил я погледна въпросително. След това отстъпи и я покани с любезен жест да влезе. Тя остана като замръзнала на мястото си.

— Какво има?

— Боя се, че той ще е разочарован от мен.

— Невъзможно.

— Ще видим — каза тя и влезе.

* * *

Те я прегръщаха, целуваха я по бузите, държаха я за ръцете, сякаш се страхуваха, че може да отлети и никога да не се върне. Дина свали хиджаба от главата на Натали; Габриел сложи чаша изстудено бяло вино в ръката й. Беше совиньон блан от Западна Галилея, което тя обожаваше.

— Не бих могла — засмя се тя. — Това е харам.

— Не и тази вечер — каза той. — Днес ти пак си една от нас. Имаше храна и музика, имаше и хиляди въпроси, които никой не се осмеляваше да зададе; щеше да има време за тях по-късно. Те бяха изпратили агент в търбуха на звяра и агентът се бе върнал при тях. Искаха да се насладят на това постижение. Щяха да празнуват тържеството на живота.

Само Габриел като че ли се дърпаше от празненството. Не опита храната и виното, пиеше само кафе. Но най-вече наблюдаваше Натали с изнервяща настойчивост. Тя си спомни това, което й бе разказвал за майка си в първия ден във фермата в Долината на Израил: как тя рядко се усмихвала и смеела, как не можела да изпитва удоволствие от веселбите… Може би той бе наследил този неин недостатък. Или може би, помисли Натали, той знаеше, че тази вечер няма повод за празнуване.

Накрая, като че ли по някакъв недоловим сигнал, партито свърши. Чиниите бяха отнесени, виното — също. В една от всекидневните имаше запазен за Натали фотьойл. Не се виждаха камери и микрофони, но със сигурност процедурата бе записвана, мислеше си тя. Габриел предпочете да остане прав.

— Обикновено — каза той — започвам разпита от самото начало. Но може би тази вечер трябва да започнем от края.

— Да — съгласи се тя. — Може би така трябва да направим.

— Кой беше отседнал в голямата къща близо до Мосул?

— Саладин — отговори тя без колебание.

— Защо те закараха там?

— Той имаше нужда от медицински грижи.

— И ти му ги предостави?

— Да.

— Защо?

— Защото — заяви Натали — той щеше да умре.