Даниъл Силва
Черната вдовица (77)

75.
Вашингтон — Йерусалим

Обвиненията започнаха още преди да изгрее слънцето. Едните виняха президента за бедствието, сполетяло Америка, други виняха предшественика му. Това бе единственото нещо, в което Вашингтон бе добър тези дни — взаимни обвинения и нападки. А някога, по време на най-мрачните дни на Студената война, американската външна политика се характеризираше с консенсус и твърдост. Сега двете страни не можеха да се споразумеят кого да наричат враг, камо ли как да се борят с него. При това положение не беше никак чудно, че нападението на американската столица се превърна в още един повод за партийни боричкания.

Междувременно брояха мъртвите в Националния антитерористичен център, Мемориала на Линкълн, Центъра за сценични изкуства „Джон Ф. Кенеди“, пристанището, ресторантите по Ем Стрийт и в „Кафе Милано“. Сто и шестнайсет в НАЦ и кабинета на директора на националното разузнаване, 28 в Мемориала на Линкълн, 312 в „Кенеди Сентър“, 147 на пристанището, 62 по Ем Стрийт и 49 в „Кафе Милано“. Сред убитите в прочутото заведение на Джорджтаун бяха и четирима стрелци на ИДИЛ. Всички те бяха застреляни. Но непосредствено след събитията имаше объркване кой точно бе стрелял. Градската полиция заяви, че е ФБР. ФБР каза, че е била градската полиция.

Атентаторът самоубиец бе идентифициран като жена, между 25 и 30 години, руса. Скоро щеше да бъде установено, че е долетяла от Париж в Ню Йорк с френски паспорт и прекарала една нощ в „Кий Бридж Мариот“ в Арлингтън. Стаята й била регистрирана на името на д-р Лейла Хадауи, също френска гражданка. Френското правителство беше принудено да признае, че атентаторката самоубийца, която според френския си паспорт бе Асма Думаз, всъщност е Сафия Бурихан, атакувала Центъра „Вайнберг“ в Париж. Но как най-търсената жена в света, джихадистка икона, бе успяла да се промъкне обратно във Франция, да се качи на международен полет и да влезе в Съединените щати? И двете политически партии в Капитолия поискаха оставката на секретаря по вътрешна сигурност, както и на комисаря на митниците и граничната охрана. Взаимни нападки и обвинения: любимото забавление на Вашингтон.

Но коя бе д-р Лейла Хадауи? Френското правителство твърдеше, че е родена във Франция, от палестински произход, работела е в държавната здравна система. Според паспорта й бе прекарала август в Гърция, макар че сега френските разузнавателни служби и службите за сигурност подозираха, че е пътувала тайно до Сирия за обучение. Странно, но от ИДИЛ като че ли не я познаваха. И наистина името й не се появи в никой от клиповете с ликуващи джихадисти или постовете в социалните мрежи, които заляха интернет в часовете след атаката. Що се отнася до сегашното й местонахождение, то оставаше неизвестно.

Медиите от двете страни на Атлантика започнаха да наричат това „Френската връзка“ — неудобни асоциации между нападението над Вашингтон и гражданите на най-стария съюзник на Америка. „Монд“ разкри и допълнителна „връзка“, когато съобщи, че висшият офицер от ГДВС Пол Русо, герой от тайната кампания срещу „Пряко действие“, е бил ранен в атентата над Националния антитерористичен център. Но защо Русо е бил там? От ГДВС твърдяха, че бил част от рутинните мерки за сигурност около посещението на френския президент във Вашингтон. „Монд“ обаче любезно не се съгласяваше. Русо, пишеше вестникът, беше шеф на нещо, наречено група „Алфа“ — суперсекретен антитерористичен отдел, известен с измами и мръсни номера. Вътрешният министър отрече съществуването на група „Алфа“, същото направи и шефът на ГДВС. Никой във Франция не им повярва.

А и на този етап на кого ли му пукаше, поне в Америка, където кървавото отмъщение бе пръв закон в тази област. Президентът незабавно нареди масивни въздушни атаки срещу всички известни цели на ИДИЛ в Сирия, Ирак и Либия, макар че си направи труда да увери ислямския свят, че Америка не воюва с него. Той отхвърли и призивите за широкомащабна сухопътна инвазия в халифата. Американският отговор, каза президентът, ще бъде ограничен до въздушни удари и специални операции за избиване и залавяне на висшите лидери на ИДИЛ — като човека, все още неидентифициран, който бе планирал и изпълнил атаката. Критиците на президента бяха бесни. ИДИЛ също, защото те най-много от всичко желаеха последна апокалиптична битка с армиите на Рим на място, наречено Дабик. Президентът не се подведе по тази провокация на ИДИЛ. Той бе избран, за да сложи край на нескончаемите войни в Близкия изток, а не за да започва нова. Този път Америка нямаше да реагира прекомерно. Тя щеше да преживее нападението над Вашингтон, каза той, и да излезе още по-силна от него.

Сред първите цели на въздушните нападения на Щатите беше жилищен блок край парка „Ал Рашид“ в Рака и голяма къща с много стаи и вътрешни дворове западно от Мосул. У дома обаче американските медии се бяха съсредоточили върху много по-различна къща — дървена постройка във форма на буквата А край град Хюм, Вирджиния. Тя бе взета под наем от куха фирма със седалище в Северна Вирджиния, собственост на египетски гражданин на име Касам ел Бана. Същият този Касам беше открит в малкото езеро в имота на предната седалка на своята киа, прострелян четири пъти от близко разстояние. Още пет трупа бяха намерени вътре в къщата — на четирима бойци на ИДИЛ в черни тактически униформи и на жена, която по-късно щеше да бъде идентифицирана като Мегън Тейлър, наскоро приела исляма, родом от Валпарайсо, Индиана. ФБР заключи, че и петимата са простреляни с куршуми 5,56 x 45 мм от две бойни пушки AR-15. По-късно с балистичен анализ щеше да се установи, че същите тези пушки AR-15 са били използвани при атаката в „Кафе Милано“ в Джорджтаун. Но кой точно бе стрелял? Директорът на ФБР каза, че не знае отговора. Никой не му повярва.

Скоро след откритието в провинциална Вирджиния ФБР задържа за разпит Амина ел Бана, съпругата на мъжа, намерен в езерото. И точно тук историята придоби интригуващ обрат. Веднага след освобождаването й г-жа Ел Бана нае адвокат от организация, защитаваща човешките права, с добре известни връзки с „Мюсюлманско братство“. Не след дълго последва пресконференция, проведена на моравата на малката къщичка на семейство Ел Бана в Арлингтън. Г-жа Ел Бана говори на арабски, а адвокатът й играеше ролята на преводач. Тя отрече, че съпругът й е бил член на ИДИЛ или е изиграл някаква роля в нападението над Вашингтон. Освен това заяви, че в нощта на атаката двама мъже са влезли с взлом в къщата й и брутално са я разпитвали. Описа единия като висок и слаб. Другият бил със среден ръст и нормално телосложение, посребрени слепоочия и най-зелените очи, които някога била виждала. И двамата очевидно били израелци. Твърдеше, че я заплашили да убият нея и сина й — за когото не спомена, че е кръстен на Мохамед Ата, — ако не им даде паролата за компютрите на съпруга й. След като свалили съдържанието им, те бързо си тръгнали. Жената признаваше, че не докладвала за инцидента на полицията. Казваше, че била изплашена, защото била мюсюлманка.

Твърденията на г-жа Ел Бана можеха и да минат незабелязано, ако не бе описанието на единия от мъжете, които били влизали в къщата й — среден на ръст, с нормално телосложение, посребрени слепоочия и яркозелени очи. Бивши обитатели на тайния свят го разпознаха като прочутия израелски разузнавач Габриел Алон, даже някои го заявиха по телевизията. Те обаче бързо отбелязаха, че Алон нямало как да е влизал в къщата на г-жа Ел Бана, тъй като бе убит в атентат на лондонския Бромптън Роуд преди почти година. Или не беше? Посланикът на Израел във Вашингтон, без да иска, размъти водата, когато отказа да заяви категорично, че Габриел Алон наистина не е между живите.

— Какво искате да ви кажа? — сопна се той по време на интервю. — Да потвърдя, че е още мъртъв? — След това посланикът се скри зад традиционната израелска политика да отказва коментари по въпроси, свързани с разузнаването, и помоли журналиста да смени темата. И така започна бавното възкресение на една легенда.

Бързо се появиха съобщения в пресата — със съмнителен произход и достоверност, че Алон бил забелязан във Вашингтон. Видели го да влиза и излиза от голяма къща във федерален стил на Ен Стрийт, или поне така твърдеше съсед. Пил кафе в сладкарница на Уисконсин Авеню, според една жена, която седяла на съседната маса. Дори бил засечен да вечеря в „Четири сезона“ на Ем Стрийт, сякаш великият Габриел Алон — с безкрайния му списък смъртни врагове — някога би си помислил да се храни на публично място. Имаше и информации, че също като Пол Русо, и той бил в Националния антитерористичен център по време на атентата. Израелският посланик, на когото никога не бе липсвало дар слово, не отговаряше на обаждания и съобщения, мълчеше и говорителката му. Никой не си направи труда да поиска коментар от НАЦ. Неговото пресаташе бе загинало при избухването на бомбата, както и директорът му. На практика вече нямаше НАЦ.

И тук всичко щеше да потъне в забрава, ако не беше една предприемчива репортерка от „Уошингтън Поуст“. Години по-рано, малко след 11 септември, тя бе разкрила съществуването на много тайни центрове за задържане на ЦРУ — така наречените черни площадки, — където терористи от Ал Кайда бяха подлагани на жестоки разпити. Сега тя потърси отговори на много висящи въпроси около нападението над Вашингтон. Коя бе д-р Лейла Хадауи? Кой бе убил четиримата терористи в „Кафе Милано“ и петимата им събратя в къщата в Хюм? И защо мъртвец, истинска легенда, е бил в НАЦ, когато петстотинкилограмова бомба, качена в камион, го бе изравнила със земята?

Статията на репортерката се появи точно една седмица след атаката. В нея се твърдеше, че д-р Лейла Хадауи е всъщност агентка на израелското разузнаване, която е проникнала в мрежата на мистериозен гений на терора с име Саладин. Той бил във Вашингтон по време на нападението, но успял да избяга. Предполагаше се, че се бе върнал в халифата и се криеше от въздушните бомбардировки на американците и коалицията. Пишеше още, че Габриел Алон също се укрива и е напълно жив и здрав. Помолен за коментар, израелският премиер само се усмихна хладно. След това мистериозно заяви, че скоро ще има какво повече да каже по въпроса. Много скоро.

* * *

В стария централен йерусалимски квартал Нахлаот от известно време имаше съмнения за обстоятелствата около смъртта на Алон, особено на зелената улица „Наркис“, където се знаеше, че е живял в кооперация от варовик с буен евкалипт в предната градина. Вечерта, когато статията се появи на уебсайта на „Поуст“, той и семейството му бяха видени да вечерят във „Фокача“ на улица „Раби Акива“ — или поне така твърдеше една двойка, която била настанена на съседната маса. Те казаха, че Алон бил поръчал пилешки дробчета и картофено пюре, а съпругата му, италианка по рождение, предпочела паста. Децата, които били почти на годинка, показали образцово поведение. Майката и бащата изглеждали спокойни и щастливи, макар че бодигардовете им били очевидно с изопнати нерви. Целият град беше в подобно състояние. По-рано същия следобед край Дамаската порта трима евреи бяха убити с нож. Убиецът, млад палестинец от Източен Йерусалим, беше прострелян няколко пъти от полицията. Той бе умрял в спешното отделение на Медицински център „Хадаса“ след героични усилия за спасяването на живота му.

На следващия следобед Алон бе видян да обядва със стар приятел, прочутия професор по библейска археология Ели Лавон, в кафене до мол „Мамила“. А в четири часа бе забелязан на летище „Бен Гурион“, където посрещна дневния полет на „Ер Франс“ от Париж. Подписаха се документи и голяма плоска правоъгълна дървена кутия бе поставена внимателно на задната седалка на личния му брониран джип. В касетката бе заплащането за недовършена работа: „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“, масло върху платно, от Винсент ван Гог. Час по-късно, след шеметно пътуване по магистралата към Йерусалим, платното бе сложено върху статив в лабораторията за консервация в Израелския музей.

Габриел стоеше пред статива, подпрял брадичката си с ръка и килнал леко глава настрани. Ефраим Коен беше до него. Дълго време и двамата мълчаха.

— Знаеш ли — каза най-накрая Коен, — не е прекалено късно да промениш решението си.

— И защо да правя нещо подобно?

— Защото тя искаше ти да я вземеш. — След малко Коен добави: — И струва повече от сто милиона долара.

— Дай ми документите, Ефраим.

Те се съдържаха в официална кожена папка с логото на музея. Споразумението бе кратко и ясно. Долуподписаният Габриел Алон се отказваше от всички претенции върху картината на Ван Гог; тя вече бе собственост на Израелския музей. Но имаше една незаобиколима разпоредба. Платното не можеше никога и при никакви обстоятелства да се продава на друга институция. Докато го има Израелския музей — всъщност докато го има Израел, — „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ щеше да остане там.

Габриел подписа документа с нечетлива заврънкулка и продължи да съзерцава картината. Накрая се пресегна и прокара показалец по лицето на Маргьорит. Не се нуждаеше от допълнителна реставрация; беше готова за официалния си дебют. Щеше му се да може да каже същото за Натали. Натали се нуждаеше от малко ретуш. Тя бе проект в развитие.