Даниъл Силва
Черната вдовица (32)

30.
Ла Курньов, Франция

До вечерта ясното небе беше вече само приятен спомен. Студен, влажен вятър брулеше хиджаба на Натали, докато тя бързаше по булевард „Льоклерк“, а пелена от гъсти облаци скриваше луната над главата й. Суровото време бе по-типично за северните предградия; преобладаващите югозападни ветрове правеха климата там отчетливо по-мрачен от този в центъра на Париж. А това само усилваше усещането за мизерия, което покриваше като сив воал високите бетонни кули.

Един от най-големите жилищни квартали в целия департамент в момента се издигаше над Натали: два огромни блока с брутална архитектура — единият висок и правоъгълен, като гигантска колода карти, а другият по-нисък и дълъг, сякаш за баланс. Между двете сгради имаше широк площад, край който бяха засадени много нови широколистни дървета. Ято забулени жени, някои с напълно покрити лица, разговаряха тихо на арабски, докато четири момчета в тийнейджърска възраст открито си подаваха джойнт, тъй като знаеха, че бе твърде невероятно да намине френски полицейски патрул.

Натали се шмугна покрай жените, като отговори на поздравите им, и се отправи към безбройните магазини в основата на блока. Супермаркет, фризьорски салон, малък ресторант за храна за вкъщи, магазин за очила, аптека — всички житейски потребности можеха да бъдат задоволени удобно на едно и също място. Това бе и целта на проектантите: да създадат самозадоволяваща се утопия за работническата класа. Малцина от обитателите на предградието се осмеляваха да отидат до центъра на Париж, освен ако не бяха такива късметлии, че да са си намерили работа там. Дори тогава те се шегуваха, че за краткото пътуване, за десетте минути с наземната железница, ще им трябват паспорт и документ, че са ваксинирани.

Натали стигна до входа на аптеката. Отвън имаше две бетонни пейки, на които бяха насядали африканци в традиционни роби. Тя прецени, че трябва да е няколко минути преди девет, но не можеше да е сигурна; беше дошла без никакви електронни устройства, както й бе наредено, не носеше и ръчния си часовник с батерии. Единият от африканците, висок слаб мъж с кожа като от абанос, предложи на Натали да седне, но тя с учтива усмивка му показа, че предпочита да остане права. Гледаше вечерния трафик по булеварда и покритите жени, бъбрещи тихо на арабски, както и вече надрусаните тийнейджъри, които й хвърляха по някой злобен поглед, сякаш можеха да видят истината под забрадката. Тя пое дълбоко дъх, за да забави биенето на сърцето си. „Аз съм във Франция — каза си. — И нищо не може да ми се случи тук.“

Минаха няколко минути, достатъчно дълго време, та Натали да се усъмни дали Джалал Насер не бе решил да отмени срещата. Вратата на аптеката зад нея се отвори и оттам излезе французин, който можеше да бъде сбъркан с човек от Северна Африка. Натали го позна; беше един от охранителите й от френските служби за сигурност. Той мина покрай нея, без да отрони и дума, и се качи на задната седалка на очукано рено. Отзад към колата се приближаваше скутер, черен на цвят, достатъчно голям, за да побере двама пътници. Той спря пред аптеката, на метър от Натали. Водачът вдигна визьора на каската и се усмихна.

— Закъсня — каза Натали, раздразнена.

— Всъщност — отвърна Джалал Насер — ти подрани.

— Откъде знаеш?

— Защото те проследих.

Той извади втора каска от багажника. Натали предпазливо я взе. Ето нещо, което не й бяха обяснили по време на обучението й във фермата в Нахалал — как да носи каска върху хиджаб. Тя я сложи върху забрадката, закопча каишката под брадичката си и се качи на задната седалка на скутера. Той веднага пое и се включи в трафика. Докато преминаваха през каньоните на предградието с такава висока скорост, че пейзажът се размазваше, Натали стискаше здраво Джалал Насер през кръста, сякаш от това зависеше животът й. „Аз съм във Франция — повтори си тя. — Нищо не може да ми се случи тук.“ След това осъзна грешката си. Вече не беше във Франция.

* * *

По-рано същия ден, следобед, в елегантен салон в Тревил се проведе разгорещен спор за нивото на наблюдение, което изискваше вечерната среща. Може би заради бремето на бъдещия му шефски пост Габриел искаше колкото може повече очи да наблюдават агента му — както човешки, така и електронни. Само Ели Лавон се осмели да предложи противоположно мнение. Той знаеше възможностите на наблюдението, както и неговите капани. Според него бе очевидно, че Джалал Насер имаше намерение да изведе потенциалната си жертва на разходка, за да установи дали някой не я следи, преди да си разголи джихадистката душа пред нея. И ако откриеше, че са наблюдавани, операцията щеше да бъде обречена, преди да е започнала. Лавон също така каза, че е невъзможно да се скрие проследяващо устройство в Натали, защото технологично подготвените воини на ИДИЛ и Ал Кайда знаеха как да го намерят.

Беше братски спор, но разгорещен. Повишаваха се гласове, разменяха се леки обиди, дори при покачване на напрежението полетя един банан. След това Лавон настояваше, че светкавичното приклякане на Габриел, макар и впечатляващо, е било напълно ненужно, защото това бил само предупредителен изстрел. Накрая Ели надделя в спора, дори и само защото дълбоко в шпионското си сърце Габриел усещаше, че старият му приятел е прав. Той прие великодушно поражението, но това не го направи по-малко тревожен, че ще прати агентката си съвсем сама на срещата. Въпреки безобидната си външност, Джалал беше безмилостен и отдаден джихадист убиец, който бе ръководил провеждането на два унищожителни терористични атентата. А Натали, колкото и да бе обучена и интелигентна, бе просто еврейка, която случайно знаеше много добре арабски.

И така, когато в девет часа и две минути същата вечер Натали яхна задната седалка на скутера „Пиаджо“ на Джалал Насер, само френски очи видяха това, и то отдалеч. Разнебитеното рено ги последва на известно разстояние, но скоро бе сменено от ситроен. Ситроенът също изостана и вече само камерите ги наблюдаваха. Те ги проследиха на север, покрай летище Льо Бурже и „Шарл дьо Гол“, и на изток през селата Тию и Жуйи. След това, в девет и двайсет, Пол Русо се обади на Габриел, за да му каже, че Натали е изчезнала от радара им.

В този момент Габриел и екипът му се приготвиха за ново голямо чакане. Мордекай и Одед подхванаха ожесточен мач на тенис на маса, Михаил и Ели Лавон водеха войни на шахматната дъска, а Йоси и Римона гледаха американски филм по телевизията. Само Габриел и Дина отказаха да си поотпочинат с някое от обичайните забавления. Габриел крачеше сам в тъмната градина, притеснен до смърт, а Дина седеше сама в импровизирания оперативен щаб и се взираше в черния екран на монитора. Дина скърбеше. Защото би дала всичко, за да е на мястото на Натали.

* * *

След като оставиха и последните парижки предградия зад гърба си, те пътуваха още час през спящи засети ниви и селца като от пощенска картичка. На пръв поглед сякаш не следваха цел и посока. Или пък пътуваха два часа? Натали не можеше да определи. Гледката й беше ограничена. Виждаше само широките рамене на Джалал, задната страна на каската му, тясната му талия, за която се държеше с чувство за вина, защото мислеше за своя любим Зиад. Известно време се опитваше да се ориентира къде се намират, като четеше табелите с имената на селата, в които влизаха и излизаха, и номерата на магистралите, по които препускаха. Накрая се предаде и погледна нагоре. Звездите блестяха ярко на черното небе, а ниската светла луна ги следваше през пейзажа. Тя предполагаше, че отново се е върнала във Франция.

Накрая пристигнаха в покрайнините на средно голям град. Натали го знаеше; беше Санлис, древният град на френските крале край гората Шантийи. Джалал караше бързо по калдъръмените улички на средновековния център, после паркира в малък вътрешен двор. От двете му страни имаше високи стени от сив кремък, а от третата — тъмна двуетажна сграда със затворени капаци на прозорците, която не даваше никакви признаци, че е населена. Отнякъде долиташе тежък звън на църковна камбана, но иначе градът бе призрачно тих. Джалал слезе и махна каската си. Натали направи същото.

— Свали и хиджаба — промърмори той на арабски.

— Защо?

— Защото това не е място за хора като нас.

Натали разкопча хиджаба и го сложи в каската. Джалал я огледа внимателно в тъмнината.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Ти си просто…

— Просто какво?

— По-красива, отколкото си представях. — Той заключи двете каски в багажника. След това от джоба на сакото си извади някакъв предмет с размерите на старомоден пейджър. — Изпълни ли указанията ми за телефоните и електронните устройства?

— Разбира се.

— А носиш ли кредитни карти?

— Не, никакви.

— Имаш ли нещо против да проверя?

Той прокара предмета методично по тялото й; по ръцете и краката, през раменете, гърдите и ханша й, надолу по цялата дължина на гръбнака.

— Издържах ли теста?

Без да каже и дума, той прибра устройството в джоба на сакото си.

— Името ти наистина ли е Джалал Насер?

— Това има ли значение?

— За мен има.

— Да, точно така се казвам.

— А организацията ти?

— Опитваме се да възродим халифата в мюсюлманските земи на Близкия изток и да установим ислямска доминация над останалия свят.

— Ти си от ИДИЛ.

Без да отговори, той се обърна и я поведе през пустата улица към звука от църковни камбани.

— Хвани ме за ръка. — Той драматично снижи глас. — Говори ми на френски.

— За какво?

— Каквото и да е. Няма значение.

Тя го хвана под ръка и му разказа за деня си в клиниката. Той кимаше от време на време, винаги на неподходящото място, но не правеше опит да й отговаря с ужасния си френски. Накрая я попита на арабски:

— Коя беше жената, с която пи кафе вчера следобед?

— Моля?

— Жената в „Кафе дьо Флор“, онази забулената. Коя беше тя?

— Откога ме следиш?

— Отговори на въпроса ми, моля.

— Казва се Мона.

— Мона коя?

— Мона ел Баз. Учихме заедно медицина. Сега живее във Франкфурт.

— И тя ли е палестинка?

— Египтянка е.

— Не ми приличаше на египтянка.

— Произхожда от старо семейство, много аристократично.

— Бих искал да се видя с нея.

— Защо?

— Може да помогне на каузата ни.

— Не си прави труда. Мона не мисли като нас.

Той изглеждаше шокиран от думите й.

— Защо тогава дружиш с такъв човек?

— А ти защо учиш в Кингс Колидж и живееш в страната на куфар?

Улицата ги отведе до площада. Масите на малък ресторант се бяха разпилели по калдъръма, а от другата страна се издигаха готическите кули и аркбутаните на санлиската катедрала.

— А магазинът за дрехи на улица „Вавен“? — попита той, надвиквайки биенето на камбаните. — Защо се върна там?

— Забравих си кредитната карта.

— Била си заета с нещо друго, така ли?

— Не е задължително.

— Нервна ли беше?

— И защо да бъда?

— Знаеше ли, че те следя?

— Следеше ли ме?

Вниманието му бе привлечено от смеха, който долиташе от масите на ресторанта. Той хвана ръката й и когато камбаните утихнаха, я преведе през площада.

— Колко добре познаваш Корана и хадисите? — попита той внезапно.

Тя му беше благодарна, че смени темата, защото това означаваше, че повече няма притеснения за истинската й самоличност. За миг си спомни как не беше отваряла Корана, преди да попадне във ферма в Долината на Израил. Вместо това обясни, че родителите й били светски хора и тя открила красотата на Корана чак когато била в университета.

— Знаеш ли кой е Махди? — попита той. — Този, когото наричат Спасителя?

— Да, разбира се. В хадисите се казва, че той ще се появи като обикновен човек. „Неговото име ще бъде моето име — цитира тя съответния пасаж. — И името на баща му — името на моя баща.“ Той ще бъде един от нас.

— Много добре. Продължавай, моля те.

— Махди ще управлява земята до Страшния съд и ще спаси света от злото. Няма да има християни след пристигането на Махди. — Тя замълча, след това добави: — Както и евреи.

— Няма да има и Израел.

— Слава на Аллах — чу се Натали да казва тихо.

— Да, божията воля. — Той спря в средата на площада и се загледа неодобрително в тъмната южна фасада на старинната катедрала. — Скоро ще изглежда като Колизеума в Рим и Партенона в Атина. Нашите мюсюлмански туристически гидове ще обясняват какво се е случвало на това място. Тук са изповядвали вярата си куфар, ще казват те. Тук са кръщавали младенците си. Тук техните свещеници са шепнели магии, които превръщали хляба и виното в тялото и кръвта на нашия пророк Иса. Краят е близо, Лейла. Часовникът отброява последните часове.

— Възнамерявате да ги унищожите ли?

— Няма да се наложи. Те сами ще се унищожат, като нахлуят в земите на халифата. Последната битка между армиите на Рим и армиите на исляма ще бъде сирийското село Дабик. В хадисите се казва, че „Черните знамена ще дойдат от Изток, предвождани от силни мъже с дълги коси и бради, фамилиите им ще бъдат като родните им градове“. Мъже като Заркауи и Багдади. — Той млъкна и се обърна към нея. След това каза: — И ти, разбира се.

— Аз не съм воин. Не мога да се бия.

— Ние не позволяваме на жените си да се бият, Лейла, поне не на бойното поле. Ала това не означава, че не може да си воин.

Ято полски врани излетя шумно изпод подпорите на катедралата. Натали гледаше как черните им силуети пърхат на фона на небето като черните знамена на силните мъже от Изтока. След това последва Джалал през входа към южния напречен неф. Служителката, побеляла мършава жена на около седемдесет години, ги осведоми, че катедралата затваря след десет минути. Натали прие брошура и след това отиде при Джалал под централния купол. Той гледаше на запад през нефа. Натали погледна в обратна посока към мястото за хора, към главния олтар. Прозорците с витражи бяха невидими в мрака. В катедралата нямаше никого освен възрастната служителка.

— Организацията, за която работя — обясни Джалал и арабските му думи отекнаха меко сред колоните на аркадите, — се занимава с външните дела на „Ислямска държава“. Нашата цел е да въвлечем Америка и европейските й съюзници в сухопътна война в Сирия чрез добре прицелени насилствени действия. Атентатите в Париж и Амстердам бяха дело на нашата мрежа. Планирали сме още много атаки, някои съвсем скоро.

Джалал говореше, докато се взираше по цялата дължина на катедралата. Обърната към апсидата, Натали попита:

— Какво общо има това с мен?

— Искам да работиш за нас.

— Не мога да се забърквам в неща, подобни на тези в Париж и Амстердам.

— Друго си казала на моя приятел Набил. Признала си му, че искаш куфар да знаят какво е да се страхуваш. И че искаш да ги накажеш, задето подкрепят Израел. — Той се обърна и я погледна право в очите. — Казала си, че искаш да им отмъстиш за случилото се със Зиад.

— Предполагам, че Набил ти е обяснил и за Зиад.

Той взе брошурата от ръката й, погледна я за кратко и след това я поведе през средата на нефа към западната фасада.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че веднъж съм го виждал.

— Наистина ли? Къде?

— На среща с наши братя в Аман. От съображения за сигурност не използвахме истинските си имена. — Той спря и се взря в купола. — Страхуваш се. Виждам го.

— Да — отвърна тя. — Страхувам се.

— Защо?

— Защото не говорех сериозно. Казах го просто така.

— Значи, си от онези джихадисти, Лейла, които предпочитат да носят плакати и да скандират лозунги?

— Не. Просто никога не съм си представяла, че нещо подобно може да ми се случи.

— Това не е интернет, Лейла. Това е истинският живот.

— Точно от това се боя.

От другата страна на катедралата възрастната жена им даде знак, че е време да си тръгват. Джалал свали очи от купола и погледна лицето на Натали.

— Ами ако се съглася? — попита тя.

— Ще трябва да заминеш за халифата на обучение. Ние ще се погрижим за организацията.

— Не мога да отсъствам дълго.

— Трябват ни само няколко седмици.

— Ами ако властите научат?

— Довери ми се, Лейла, нищо няма да разберат. Имаме си канали, които ползваме. Фалшиви паспорти също. Престоят ти в Сирия ще бъде нашата малка тайна.

— А после?

— Ще се върнеш във Франция и към работата си в клиниката. И ще чакаш.

— Какво?

Той сложи ръка на раменете й.

— Знаеш ли, Лейла, ти си късметлийка. Ще направиш нещо изключително важно. Завиждам ти.

Тя се усмихна, макар че не й беше весело.

— Приятелката ми Мона ми каза същото.

— За какво говореше тя?

— Нищо — каза Натали. — Нищо важно.