Даниъл Силва
Черната вдовица (21)

19.
Нахалал, Израел

Но преди да отиде по-далеч, Габриел даде на Натали още един шанс да си тръгне. Тя можеше да се върне в Йерусалим, при работата си в „Хадаса“, при видимия свят.

Призна й, че тя вече има досие, ала то щеше да бъде нарязано и изгорено. Нямаше да я винят, ако им обърне гръб; щяха да винят само себе си, че не са успели да сключат сделката. Щяха да говорят за нея само добро или нищо. И винаги да я помнят като жената, която се измъкна.

Габриел й каза всичко това не на иврит, а на френски. И когато тя му даде отговора си, обмисляйки го само за миг, го направи на същия език, на който сънуваше. Заяви, че ще остане, но при единственото условие той да й обясни защо искат от нея да се присъедини към тайния им клуб за избрани.

— Shwaya, shwaya — отговори Габриел. Това бе арабски израз, който в този контекст означаваше „малко по малко“.

След това без никакво предисловие й разказа за мъжа, когото наричаха Саладин. Не за сина на кюрдския наемен войник, обединил Арабския свят и превзел Йерусалим от кръстоносците, а за Саладин, който за няколко дни проля кръв на неверници и вероотстъпници в Париж и Амстердам. В Службата не знаеха истинското му име, нито националността му, макар бойният му псевдоним съвсем да не бе случаен. Той предполагаше, че е амбициозен мъж, който се интересува от история и има визия как да използва масовите убийства като средство за обединение на Арабския и ислямския свят под черното знаме на ИДИЛ и халифата. Но като оставим крайната му цел настрани, този човек очевидно беше зъл гений със значителни умения в тероризма. Под носа на западното разузнаване беше изградил мрежа, по която можеха да се пращат мощни, пренасяни с коли взривни устройства до внимателно подбрани цели. Може би тактиката му щеше да остане същата, а вероятно имаше и по-големи планове. И в двата случая обаче трябваше да унищожат мрежата.

— А нищо не убива една мрежа по-бързо — каза Габриел — от предложението към лидера за откуп.

— Какъв откуп? — попита Натали.

Габриел мълчеше.

— Да го убиете? Това ли имате предвид?

— Убием, елиминираме, премахнем, ликвидираме — ти избери думата. Боя се, че за мен думите никога не са имали особено значение. Аз съм в бизнеса със спасяването на невинни животи.

— Не бих могла…

— Да убиеш някого ли? Не се тревожи, не те караме да станеш войник или специален оперативен работник. Имаме много мъже в черно, които са обучени за този вид работа.

— Като вас.

— Това беше преди много време. Сега воювам с враговете ни от удобното бюро. Вече съм герой от заседателната зала.

— Друго писаха за вас в „Хаарец“.

— Дори уважаваният „Хаарец“ понякога греши.

— Както и шпионите.

— Имаш нещо против шпионажа, така ли?

— Само когато шпионите вършат укорителни неща.

— Като например?

— Изтезания — отвърна тя.

— Никого не изтезаваме.

— Ами американците?

— Да оставим янките засега. Ала аз се питам друго — добави той. — Имаш ли някакви философски или морални възражения да участваш в операция, която би завършила с нечия смърт.

— Това може да ви се стори шокиращо, господин Алон, но никога досега не съм размишлявала върху този въпрос.

— Ти си лекар, Натали. Обучавана си да спасяваш живот. Дала си клетва. Ето, вчера например си лекувала млад мъж, виновен за смъртта на двама души. Със сигурност ти е било трудно.

— Никак даже.

— Защо?

— Защото това ми е работата.

— Все още не си отговорила на въпроса ми.

— Отговорът ми е „не“ — каза тя. — Нямам философски или морални възражения да участвам в операция, която би завършила със смъртта на мъж, отговорен за атентатите в Париж и Амстердам. Стига през това време да не паднат невинни жертви.

— Струва ми се, Натали, че май намекваш за американската програма с дронове.

— И Израел прави въздушни удари.

— Е, някои от нас не са съгласни с тази стратегия. Предпочитаме специалните операции пред въздушните удари винаги, когато е възможно. Само че нашите политици са се влюбили в идеята за така наречената чиста война. Дроновете правят това възможно.

— Но не и за хората от другата страна.

— Така е. Погубват се прекалено много невинни животи. Но най-добрият начин да се погрижим това да не се случва, е доброто разузнаване. — Той млъкна и добави: — И точно тук ти се вписваш в картината.

— Какво искате да направя?

Той се усмихна. Shwaya, shwaya…

* * *

Тя още не бе докоснала храната си, никой от тях не беше вкусил и залък, така че, преди да продължи, Габриел настоя да похапнат. Но не послуша собствения си съвет, в интерес на истината никога не бе обичал да обядва. И докато другите се възползваха от храната, която дължаха на одобрена от Службата фирма за кетъринг от Тел Авив, той заговори за детството си в долината: за арабските нападения от хълмовете на Западния бряг; за отговора на израелците; за Шестдневната война, отнела баща му; за войната на Йом Кипур, отнела вярата му, че Израел е неуязвим… Поколението на основателите вярвало, че еврейска държава в историческите палестински земи ще донесе напредък и стабилност в Близкия изток. И въпреки това, във всички съседни на Израел страни и в арабската периферия гневът и омразата продължаваха да тлеят дълго след като държавата възникна, а обществата им изпаднаха в застой под натиска на монарси и диктатори. Докато останалият свят напредваше, арабите въпреки огромните си залежи на петрол, вървяха назад. Техните радиостанции бълваха огън и жупел по евреите, докато собствените им деца ходеха боси и гладни. А вестниците им печатаха кървави клевети, които малцина араби можеха дори да прочетат. Арабските владетели забогатяваха, докато народите им нямаха нищо друго освен унижение и омраза — и исляма.

— Дали нося вина за това объркване? — Габриел не отправи въпроса си конкретно към някого и никой не отговори. — Дали то се случи, защото аз живях в тази долина? Дали ме мразят, задето пресуших блатата, убих комарите и направих земята плодородна? Ако аз не бях тук, дали арабите щяха да са свободни, богати и стабилни?

За един кратък период, продължи той, изглеждаше, че мирът наистина бе възможен. Случи се историческото ръкостискане на Южната морава в Белия дом. Арафат се премести в Рамала, израелците изведнъж се успокоиха. Само че през цялото това време синът на саудитски строителен милиардер е създавал организация, позната като Ал Кайда, или Базата. Въпреки цялата религиозна страст на Осама бин Ладен, построената от него мрежа бе много бюрократична. Законите и работните й правила приличаха на тези във всяка съвременна компания. Те обхващаха всичко — от отпуски до медицински осигуровки, самолетни билети и бюджет за мебели. Имаха дори правила за пенсии по инвалидност. Желаещите да влязат в афганистанските тренировъчни лагери на Бин Ладен е трябвало да попълват дълги въпросници. Нито един аспект от живота на потенциалния войник не оставал без обследване.

— Но ИДИЛ са различни. Да, и те имат въпросник, но той дори не се доближава до този на Ал Кайда. И затова си има причини. Виждаш ли, Натали, халифатът без хора не е халифат. Той е само парче безлюдна пустиня между Халеб и Сунитския триъгълник в Ирак. — Той замълча. След това повтори: — И точно тук ти се вписваш в картинката.

— Не може да говорите сериозно — тихо възрази Натали.

Ала безизразното му лице показваше, че е напълно сериозен.

— Искате да се присъединя към ИДИЛ, така ли? — попита тя невярващо.

— Не — каза той. — Ти ще бъдеш поканена да се присъединиш.

— От кого?

— От Саладин, разбира се.

Настъпи мълчание. Натали местеше поглед от лице на лице — тъжната физиономия на жената, познатото лице на шефа на Службата, лицето на човека, за когото се смяташе, че е мъртъв. Именно към него тя отправи отговора си:

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото съм еврейка. И няма как да се преструвам на друга само защото говоря езика им.

— Правиш го непрекъснато, Натали. В „Хадаса“ ти пращат палестински пациенти, защото смятат, че си една от тях. Същото мислят и арабските търговци в Стария град.

— Онези търговци не са членове на ИДИЛ.

— Някои са. Но това е друг въпрос. Ти просто притежаваш определени естествени качества. Както обичаме да казваме, ти си дар от боговете на разузнаването. С твоето обучение ще завършим шедьовъра. Правим това от доста време, Натали, и сме много добри. Можем да вземем еврейско момче от кибуц и да го направим арабин от Дженин. И със сигурност можем да превърнем някого като теб в палестинска лекарка от Париж, която иска да накаже Запада.

— И защо ще иска да го стори?

— Защото също като Дина тя скърби. Копнее за отмъщение. Тя е черна вдовица.

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Натали проговори с безпристрастността на лекар:

— Това ваше момиче е французойка, нали?

— Има френски паспорт, получила е образованието си във Франция, ала е палестинка по етнически произход.

— Значи, операцията ще е в Париж?

— Ще започне там — отговори той внимателно, — но ако първата фаза е успешна, по необходимост ще се премести.

— Къде?

Мъжът мълчеше.

— В Сирия ли?

— Боя се, че да — каза Габриел. — Там е ИДИЛ.

— А знаете ли какво ще се случи на вашата лекарка от Париж, ако ИДИЛ разберат, че тя всъщност е еврейка от Марсилия?

— Всички сме наясно с това…

— Ще й отрежат главата. И ще качат видеото в интернет, та да го види цял свят.

— Никога няма да разберат.

— Само че аз ще знам — тихо възрази тя. — А аз не съм като вас. Мен не ме бива да лъжа, нито мога да пазя тайни. Измъчвам се от чувство за вина. Няма начин да успея да ги заблудя.

— Подценяваш се.

— Съжалявам, господин Алон, но сте се насочили към грешното момиче. — След кратко мълчание допълни: — Намерете някоя друга.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Тя сгъна салфетката си, стана и протегна ръка. — Е, да се разделим без лоши чувства.

— Разбира се. — Габриел стана и неохотно пое ръката й. — Беше чест за мен да работя с теб, Натали, макар и за съвсем малко. Моля те, не споменавай този разговор пред никого, дори пред родителите си.

— Имате думата ми.

— Добре. — Той я пусна. — Дина ще те върне в Йерусалим.