Даниъл Силва
Черната вдовица (75)

73.
Хюм, Вирджиния

Тя щеше да бъде изправена на съд, но това не се налагаше, защото с натискането на бутона на детонатора бе признала вината си. Оставаше само да направи самопризнания, които щяха да бъдат записани и разпространени на многобройните пропагандни платформи на ИДИЛ, както и екзекуцията, която щеше да бъде обезглавяване. Всичко можеше да свърши много бързо, ако не беше Саладин. Краткото забавяне обаче по никакъв начин не бе акт на милост. Саладин още си беше шпионин по душа. А шпионинът най-много копнее не за кръв, а за информация.

Успехът на атентатите във Вашингтон и предстоящата неизбежна гибел на Натали развързаха езика му. Той призна, че наистина е служил в иракското разузнаване по времето на Садам Хюсеин. Твърдеше, че основното му задължение е било да осигурява материална и логистична подкрепа на палестинските терористични групи, особено на онези, които напълно отричаха правото на съществуване на еврейска държава в Близкия изток. По време на Втората интифада той се грижел за плащането на солидни обезщетения на семействата на палестинските атентатори самоубийци. Абу Нидал, хвалеше се той, бил най-добрият му приятел. И всъщност точно Абу Нидал, най-злият от всички така наречени терористи отрицатели, бил дал кодовото име на Саладин.

Работата му изисквала да стане познавач на израелското тайно разузнаване. У него се появило завистливо възхищение към Службата и Ари Шамрон, големия шпионин, който я ръководел почти трийсет години с известни прекъсвания. Започнал да се възхищава и на постиженията на прочутото протеже на Шамрон, легендарния убиец и агент на име Габриел Алон.

— И представи си моята изненада — призна той на Натали — да го видя да се разхожда из фоайето на хотел „Четири сезона“ във Вашингтон. А после да чуя и ти да произнасяш името му.

След като завърши с въвеждащите забележки, започна да разпитва Натали за всички детайли на операцията: за живота й преди присъединяването към израелското разузнаване, за вербуването й, за въвеждането й на терен. Знаейки, че скоро я грози обезглавяване, Натали нямаше причина да му помага, освен ако не искаше да забави неизбежната си смърт. Това бе достатъчен мотив, защото тя беше наясно, че изчезването й нямаше да остане незабелязано. Саладин, със своето любопитство на шпионин, й бе дал възможност да спре часовника. Той първо я попита за истинското й име. Тя се съпротивлява няколко безценни минути, докато мъжът гневно се закани да я накълца със същия нож, с който щеше да отреже главата й.

— Амит — каза тя накрая. — Казвам се Амит.

— Амит коя?

— Меридор.

— Откъде си?

— От Яфа.

— Как се научи да говориш арабски толкова добре?

— В Яфа има много араби.

— А френският?

— Живях в Париж няколко години като дете.

— Защо?

— Родителите ми работеха за Външното министерство.

— Лекар ли си?

— И то много добър.

— Кой те вербува?

— Никой. Аз сама кандидатствах за работа в Службата.

— Защо?

— Исках да служа на страната си.

— Това ли е първото ти участие в акция?

— Не, разбира се.

— Французите участват ли?

— Никога не работим с други служби. Предпочитаме да се справяме сами.

— Синьо и бяло? — попита Саладин, използвайки девиза на израелската военна и разузнавателна машина.

— Да — кимна бавно Натали. — Синьо и бяло.

Въпреки пропитата с напрежение ситуация, Саладин настояваше тя да бъде надлежно забулена по време на разпита. В къщата нямаше абая, затова я покриха с чаршаф, взет от едно от леглата. Само можеше да си представи как изглежда — комична фигура, покрита с бял плат, но пък той й даваше преимуществото на личното пространство. Тя лъжеше с пълната увереност, че Саладин не можеше да види издайнически сигнали за измама в очите й. Успя да се представи пред него и като вътрешно спокойна, дори в мир със себе си, когато всъщност мислеше само за болката, която щеше да изпита, когато изсвисти острието…

След като зрението й бе отнето, слухът й се изостри. Тя успяваше да проследи затруднените движения на Саладин из стаята и да локализира четиримата въоръжени терористи на ИДИЛ. А високо над къщата чуваше бавните, лениви обиколки на едномоторен самолет. Усещаше, че и Саладин го чува. Той млъкна за миг, докато самолетът се отдалечи, и след това продължи разпита:

— Как успя да се преобразиш така убедително в палестинка?

— Минах специално обучение.

— Къде?

— В Негев.

— Има ли и други агенти на Службата, които са проникнали в ИДИЛ?

— Да, много.

— Как се казват?

Тя му назова шест имена — четири мъжки и две женски. Обаче побърза да допълни, че не знае какво е естеството на поставените им задачи. Знаеше само, че самолетът се бе върнал над малката къщичка с форма на буквата А. Помисли си, че и Саладин го бе разбрал. Той имаше само един последен въпрос: Защо бе спасила живота му в онази къща с много стаи и вътрешни дворове край Мосул?

— Исках да спечеля доверието ти — искрено отговори тя.

— Успя — призна той. — А след това го предаде. И заради това, Маймонид, тази вечер ще умреш.

В стаята настъпи тишина, но не и в небето над тях. Заслушана в шума от самолета, Натали следеше потропването и бавния провлачен ход на Саладин през стаята към входната врата. Това бе последното нещо, което чу от него.

* * *

Той остана няколко секунди навън, вдигнал лице нагоре. Нямаше луна, но нощта бе светла заради звездите и много тиха, с изключение на глухото бръмчене на самолета. Отне му известно време, докато установи къде е, защото светлините на крилата му бяха изключени. Само шумът на единственото витло издаваше местонахождението му. Той обикаляше спокойно над малката долина на височина около три хиляди метра. Когато стигна до най-северната точка, зави на изток към Вашингтон и изчезна. Инстинктите подсказаха на Саладин, че го грози беда. А те досега го бяха предавали само веднъж. Бяха му подсказали, че на жената на име Лейла, талантлива лекарка, която твърдеше, че е палестинка, може да се има доверие, дори може да бъде обичана. И затова сега тази жена щеше да получи възмездието, което заслужаваше.

Лицето му все още бе обърнато към небесата. Тази нощ звездите наистина бяха ярки, ала не колкото онези в пустинята. Ако искаше да продължи и да се надява някога да ги види пак, трябваше веднага да тръгва. Скоро щеше да има нова война, която щеше да приключи с разгрома на армиите на Рим край град, наречен Дабик. Нямаше начин американският президент да я пропусне, помисли си той. Не и след тази вечер.

Мъжът се качи в беемвето, запали двигателя и въведе крайната цел в навигационната система. Тя го посъветва да продължи към шосе, което познаваше. Саладин направи точно така и също като самолета, с изключени фарове, мина по онзи черен път по края на малката долина и през пасбището пое към шосето за Хюм. Навигационната система го инструктира да завие наляво и да се върне на I-66. Доверявайки се на инстинктите си, Саладин вместо това зави надясно. След миг пусна радиото. Усмихна се. Нищо не е свършило, помисли си той. Сега започваше.