Даниъл Силва
Черната вдовица (20)

18.
Нахалал, Израел

Те я бяха измъкнали от видимия свят, без да направят нито една вълничка на повърхността, и я бяха завели незабелязано в своята пасторална тайна цитадела. Сега идваше трудното — проучването, изследванията, разпитите. Целта на това неприятно упражнение бе да се определи дали д-р Натали Мизрахи, някога от Марсилия, а напоследък от Рехавия в Западен Йерусалим, е подходяща като характер, интелектуално и политически за работата, която имаха предвид. За нещастие, тази работа бе такава, че никоя жена не би я пожелала доброволно, помисли си Габриел.

Вербовката, казваше великият Ари Шамрон, е като съблазняването. А повечето съблазнявания, дори и тези, извършвани от обучени разузнавачи, изискват двустранно изливане на душите. Обикновено вербовчикът се прикрива под фалшива самоличност и измисля легенда, която носи като костюм и вратовръзка, и я сменя, когато си поиска. Ала сега, в долината на неговото детство, Габриел изля пред Натали Мизрахи своята истинска душа.

— За протокола — започна той, след като настани Натали на масата за обяд, — името, което си прочела във вестниците след предполагаемата ми смърт, е истинското ми. Не е псевдоним, не е работно, а това, което ми е дадено при раждането. За съжаление, много други подробности за живота ми също бяха верни. Аз бях член на групата, която отмъсти за убийството на нашите сънародници в Мюнхен. Застрелях втория в йерархията на ООП^[1] в Тунис. Синът ми загина от бомба във Виена. Съпругата ми бе тежко ранена. — Той не спомена, че се е оженил повторно и че пак е станал баща. Дотук стигаше желанието му да бъде правдив.

Той посочи над долината, обагрена в зелено и кафяво към планината Табор и продължи да разказва: роден е в кибуца Рамат Давид няколко години след основаването на държавата Израел. Майка му пристигнала тук през 1948 г., след като се измъкнала полужива от Аушвиц. Срещнала мъж от Мюнхен, писател и интелектуалец, избягал в Палестина преди войната. В Германия се наричал Гринберг, но в Израел приел еврейското име Алон. След като се оженили, се заклели да имат шест деца, по едно за всеки милион избити, но утробата й могла да роди само едно. Нарекла детето Габриел — на божия вестител, защитник на Израел и тълкувател на виденията на Даниил. А след това буквално му обърнала гръб.

Именията и селищата в ранния Израел били места, пълни с мъка. Там мъртвите крачели сред живите, които правели всичко по силите си, за да оцелеят в чуждата земя. В малкия дом от бетонит, обитаван от семейство Алон, до снимки на любими хора, погълнати от огньовете на холокоста, горели свещи. Те нямали други надгробни плочи. Станали на дим във въздуха, на пепел в реката.

Семейство Алон не обичало особено иврит, затова вкъщи говорели на немски. Бащата на Габриел имал баварски акцент, майка му пък приказвала като типична берлинчанка. Била склонна да изпада в меланхолия и да сменя рязко настроенията си, а кошмари разстройвали съня й. Рядко се смеела, почти никога не се и усмихвала, не можела да изразява радост по празници, не обичала да яде и пие. Носела винаги дълги ръкави, дори и в горещото като пещ лято, и всяка сутрин слагала нова лепенка върху татуирания на ръката й номер. Наричала го белег на еврейската слабост, нейната емблема на еврейския срам. Като дете Габриел се научил да е тих около нея, за да не буди демоните й. Само веднъж се осмелил да я попита за войната. След като му разказала набързо и неясно за престоя си в Аушвиц, тя изпаднала в дълбока депресия и останала на легло много дни. Никога повече в дома на семейство Алон не споменали за холокоста. Габриел се затворил и усамотил. Когато не рисувал, правел дълги кросове покрай напоителните канали в долината. Станал естествен пазител на тайни, идеалният шпионин.

— Иска ми се моята история да е уникална, Натали, но не е. Семейството на Узи е от Виена. Всички те не са сред нас. Предците на Дина са от Украйна. Убити са в Бабий Яр. Баща й бил също като майка ми, единственият оцелял, последното дете. Когато пристигнал в Израел, приел името Сарид, което означава „останка“. И щом се родило последното му, шесто дете, го кръстил Дина.

— Отмъстена — прошепна Натали.

Габриел кимна.

— Досега — каза тя, поглеждайки към Дина през масата — не знаех, че има име.

— Понякога нашата Дина ми напомня за майка ми, затова я обичам. Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си. Всички сме такива. Смятаме за свой свещен дълг да направим така, че това никога да не се повтори. — Той се усмихна в опит да повдигне воала на смъртта, паднал над четиримата около масата за обяд. — Прости ми, Натали, но се боя, че тази долина съживява много стари спомени. Надявам се твоето детство да не е било толкова трудно.

Това бе покана и тя да сподели нещо, да разкрие интимния си свят, някоя потисната болка. Тя не я прие.

— Поздравления, Натали. Току-що премина важен тест. Никога не разкривай нищо за себе си пред трима разузнавачи, освен ако някой от тях не държи пистолет до главата ти.

— А вие държите ли?

— Господи, не! Освен това вече знаем доста за теб. Например че семейството ти е от Алжир. Избягали са през 1962 година, след края на войната. Не че са имали избор, след като новият режим обявил, че само мюсюлмани могат да бъдат граждани на страната. — Той замълча, след това я попита: — Можеш ли да си представиш, ако бяхме направили същото? Какво щяха да кажат за нас?

Натали отново запази мнението си за себе си.

— Така повече от сто хиляди евреи от Алжир били на практика пратени в изгнание. Някои дошли в Израел. Останалите, както твоето семейство, избрали Франция. Установили се в Марсилия, където ти си се родила през 1984 година. Твоите прародители и родители са говорили алжирски диалект на арабски и френски и като дете ти също си научила арабски. — Той погледна през долината към селото, кацнало на върха на хълма. — Ето още нещо общо между нас. Аз също научих малко арабски като дете. Това бе единственият начин да общувам със съседите ни потомци на Исмаил.

Той продължи да разказва как много години животът бил хубав за клана Мизрахи и останалите евреи във Франция. Засрамени от холокоста, французите били сложили юзди на антисемитизма си. Но след това демографията на страната започнала да се променя. Мюсюлманското население на Франция се увеличило рязко и засенчило малката, уязвима еврейска общност. Така старата омраза се върнала със страшна сила.

— Майка ти и баща ти са го гледали този филм и преди — като деца в Алжир. Затова не са поискали да дочакат края. И за втори път в живота си е трябвало да си съберат багажа и да бягат, сега към Израел. А ти, след период на дълго колебание, решаваш да ги последваш.

— Има ли още нещо, което искате да ми кажете за мен?

— Прости ми, Натали, но те държим под око от известно време. Това ни е навик. Службата ни непрекъснато се оглежда за талантливи млади имигранти и еврейски туристи в страната. Диаспората — добави той с усмивка — си има своите предимства.

— Как така?

— Езици, на първо място. Аз бях вербуван, защото знам немски. И не съм го учил в училище или от запис, а говоря немски с берлинския акцент на майка ми.

— Предполагам, че сте знаели и да стреляте с пистолет.

— Не много добре всъщност. Моята военна кариера бе, меко казано, незабележителна. Бях много по-добър с четката, отколкото с оръжието. Ала тези неща не са важни — добави той. — Това, което всъщност искам да знам, е защо си се колебаела да дойдеш в Израел.

— Смятах Франция за своя родина. Там бе кариерата ми, животът ми — обясни тя.

— Но въпреки това дойде тук.

— Да.

— Защо?

— Не исках да се деля от родителите си.

— Значи, си добро дете?

— Аз съм единствено дете.

— Като мен.

Тя мълчеше.

— Ние харесваме добрите хора, Натали. Не се интересуваме от тези, които изоставят съпругите и децата си и не се грижат за родителите си. Наемаме ги като платени източници на информация, ако се наложи, но не обичаме да са близо до нас.

— А откъде знаете, че аз съм…

— Добър човек ли? Наблюдавали сме те — тихо и от разстояние. Не се тревожи, не сме воайори, освен ако не се наложи. Оставихме ти лично пространство и извръщахме очи, щом беше възможно.

— Нямали сте право.

— Всъщност — каза той — имаме пълно право. Правилата, които ръководят поведението ни, дават известно пространство за маневриране.

— Те позволяват ли ви да четете пощата на хората?

— Това си е наша работа.

— Искам си обратно онези писма.

— Какви писма?

— Които взехте от спалнята ми.

Габриел погледна укорително към Узи Навот. Той сви едрите си рамене, сякаш за да каже, че е възможно — всъщност беше вярно без никакво съмнение — някои лични писма да са били отмъкнати от апартамента на Натали.

— Собствеността ти — обеща с извинителен тон Габриел — ще ти бъде върната възможно най-скоро.

— Колко мило от ваша страна. — Гласът й потрепна от неприкрито презрение, режеше като нож.

— Не се ядосвай, Натали. Всичко е част от процес.

— Но аз никога не съм кандидатствала за работа в…

— Службата — поясни Габриел. — Наричаме я просто Службата. И никой не е молил да работи за нея. Нас ни канят. Така стават нещата.

— Защо точно аз? Не знам нищо за вашия свят и за това което вършите.

— Ще ти издам още една малка тайна, Натали. Никой от нас не знае. Никой не получава магистърска степен за разузнавач. Ако човек е умен, иновативен, притежава определени способности и личностни характеристики, останалото го научава. Обучението ни е много интензивно. Никой, дори британците, не подготвя шпионите си толкова добре. Когато приключим с теб, ти повече няма да си една от нас. Ти ще си една от тях.

— От кои?

Габриел отново се загледа към арабското село.

— Кажи ми нещо, Натали. На какъв език сънуваш?

— На френски.

— Ами на иврит?

— Още не.

— Никога?

— Не, никога.

— Това е добре — кимна Габриел, взирайки се все още в селото. — Може би трябва да продължим този разговор на френски.