Даниъл Силва
Черната вдовица (74)

72.
Арлингтън, Вирджиния

Амина ел Бана беше законна жителка на Съединените щати повече от пет години, но английският й бе ограничен. Заради това Габриел я разпита на арабски, който тя също владееше ограничено. Разговаря с нея на малката кухненска маса, докато Михаил стоеше на вратата, и то без да повишава глас, за да не събуди спящото дете горе. Той не се представи за американец, защото подобни преструвки бяха невъзможни. Амина ел Бана беше египтянка от делтата на Нил и много добре знаеше, че е израелец, и съответно се боеше от него. Габриел не направи нищо, за да я успокои. Страхът бе козът му и единственото предимство в този момент, когато техен агент бе в ръцете на най-бруталната терористична групировка, която светът някога бе виждал.

Той обясни на Амина ел Бана фактите така, както ги познаваше. Съпругът й бе член на терористична клетка на ИДИЛ, която току-що бе съсипала Вашингтон. Той не беше обикновен помагач, а сред главните изпълнители. Беше планирал всичко, като търпеливо е местил парчетата от пъзела, за да укрие клетката. Най-вероятно Амина ще бъде обвинена в съучастничество и ще прекара остатъка от живота си в затвора. Освен ако, разбира се, не съдейства.

— Как мога да ви помогна? Не знам нищо.

— Знаеше ли, че Касам е собственик на транспортна фирма?

— Касам да има транспортна фирма? — Тя поклати глава невярващо. — Касам работи с компютри.

— Кога го видя за последен път?

— Вчера сутринта.

— Къде е той?

— И представа нямам.

— Опита ли да му се обадиш?

— Разбира се.

— И какво стана?

— Телефонът му ме препраща директно на гласова поща.

— Защо не се обади в полицията?

Тя не даде отговор. Габриел обаче не се нуждаеше от него. Тя не се бе обадила в полицията, помисли си той, защото съпругът й бе терорист от ИДИЛ.

— Той организира ли заминаването на теб и на детето за Сирия?

Амина се поколеба, след това отговори:

— Казах му, че няма да отида.

— Мъдро решение. Компютрите още ли са тук?

Тя кимна.

— Къде?

Жената погледна към тавана.

— Колко са?

— Два. Но са заключени и нямам паролата.

— Разбира се, че я имаш. Всяка съпруга знае паролата на мъжа си — дори той да не е терорист от ИДИЛ.

Тя не каза нищо.

— Каква е паролата?

— Шахадата^[1].

— С английски или с арабски букви?

— Английски.

— С разстояния между думите или без?

— Без.

— Да вървим.

Жената ги поведе по тясното стълбище, вървеше тихо, за да не събуди детето. Отвори вратата на кабинета на Касам ел Бана. Гледката вътре беше кошмарът на антитерориста. Габриел седна пред един от компютрите, събуди го с леко движение на мишката и постави внимателно пръсти върху клавиатурата. Написа НЯМАДРУГБОГОСВЕНАЛЛАХ и натисна „ентър“.

— Мамка му — каза той тихо.

Харддискът бе почистен напълно.

* * *

Касам беше много добър, но десетимата хакери от „Минян“ бяха по-добри. Само минути след като Габриел им прати съдържанието, те откриха дигиталните следи от папката с документи на Касам. В папката имаше друга, заключена и криптирана, пълна с документи, свързани с транспортна фирма „Доминиън“ в Александрия. А сред тях — едногодишен договор за наем на малък имот до град Хюм.

— Не е далеч от онази стара тайна квартира на ЦРУ в Плейнс — обясни Узи Навот по телефона. — На час път от сегашното ви местонахождение, а може би и повече. Ако отидеш чак дотам и нея я няма…

Габриел затвори и набра Ейдриън Картър в Лангли.

— Трябва ми самолет със способност да чете топлинни следи, който да мине над къщичка до Хюм в окръг Фокиър. И не се опитвай да ми обясняваш, че нямаш.

— Аз нямам, но ФБР имат.

— Могат ли да ни го дадат?

— Ще попитам.

Можеха. Всъщност ФБР вече бяха пратили един самолет над „Либърти Кросинг“ — „Чесна 182Т Скайлайн“, собственост на подставената компания на Бюрото „ЛСТ Рисърч“ от Рестън, Вирджиния. На едномоторната машина й трябваха десет минути, за да стигне до окръг Фокиър и да открие малката къщичка с форма на буквата А в долината на север от шосето за Хюм. Вътре имаше топлинни отпечатъци от седем души. Единият от тях, най-малкият, изглеждаше неподвижен. Пред къщата бяха паркирани три коли. Всичките бяха карани наскоро.

— Има ли други топлинни отпечатъци в долината? — попита Габриел.

— Само диви животни — обясни Картър.

— Какви?

— Няколко елена и две мечки.

— Идеално — каза Габриел.

— Къде си сега?

Габриел му обясни. Караха на запад по I-66. Току-що бяха подминали I-495.

— Къде са най-близките спецчасти на ФБР или екипите за спасяване на заложници? — попита той.

— Всички налични екипи са пратени във Вашингтон, за да се занимават с атентатите.

— Колко дълго можем да държим чесната във въздуха?

— Немного. Бюрото си я иска обратно.

— Кажи им да минат още веднъж. Но не прекалено ниско. Мъжете в къщата познават звука от самолет за наблюдение.

Габриел прекъсна връзката и се загледа в картините от американските предградия, които минаваха покрай прозореца му. В главата му обаче имаше само цифри, а те не изглеждаха добре: седем топлинни отпечатъка; две бойни пушки AR-15; един ветеран от най-елитните спецчасти на израелската отбрана; един бивш екзекутор, който скоро щеше да стане шеф на израелското разузнаване; един специалист по наблюдение, който никога не си бе падал по грубостите; две мечки… Той сведе поглед към мобилния си телефон. Разстояние до целта: седемдесет и пет километра. Време до целта: час и седем минути.

— По-бързо, Михаил. Трябва да караш по-бързо.