Даниъл Силва
Черната вдовица (80)

78.
Йерусалим

Когато Габриел се върна на улица „Наркис“, намери Киара облечена в тъмен делови костюм с панталон, а децата бяха в столчетата за излизане. Заедно те пропътуваха краткото разстояние през Западен Йерусалим до психиатричната болница „Маунт Херцел“. Някога, преди да се ожени повторно, преди нежеланата известност, Габриел се беше промъквал в болницата и си бе тръгвал от нея незабелязано, обикновено късно вечер. Сега пристигна с цялата церемониалност, като че беше държавен глава, заобиколен от бодигардове, с въртящия се Рафаел на ръце. Киара вървеше тихо до него, понесла Ирене, а токчетата й тракаха по паветата на двора. Той не й завиждаше в този момент. Хвана ръката й и я стисна силно, докато Рафаел го дърпаше за ухото.

Във фоайето ги чакаше пълен, приличащ на равин лекар на близо шейсет години. Той бе одобрил посещението — всъщност, напомни си Габриел, точно той го бе предложил. Сега не изглеждаше толкова сигурен, че идеята е добра.

— Колко знае тя? — попита Габриел, когато синът му се пресегна към очилата на лекаря.

— Казах й, че ще има посетители. Иначе… — Той сви заоблените си рамене. — Мислех, че ще е най-добре вие да й обясните.

Габриел подаде Рафаел на Киара и последва лекаря по коридора от йерусалимски варовик към вратата на общата стая. В нея имаше само една пациентка. Тя седеше на инвалидна количка неподвижно — като нарисувана, а зад нея проблясваше телевизор със спрян звук. На екрана Габриел за кратко зърна собственото си лице. Беше снимка, правена преди хиляда години, след завръщането му от операция „Божи гняв“. Щеше да изглежда като хлапе, ако не бяха белите коси по слепоочията му. Петната от пепел по принца на огъня…

— Мазел тов — каза лекарят.

— По-скоро съболезнования — отговори Габриел.

— Времената са предизвикателни, но аз съм сигурен, че ще се справите. И помнете, ако имате нужда да поговорите с някого — потупа той Габриел по рамото, — винаги съм на разположение.

Лицето на Габриел изчезна от екрана. Той погледна към Леа. Тя не бе помръднала, дори не бе мигнала. Жена на инвалидна количка, масло върху платно, от Тарик ал Хурани.

— Някакъв съвет?

— Бъдете честен с нея. Тя не обича, когато някой се опитва да я лъже.

— Ами ако е болезнено?

— Ще бъде. Но тя няма да го помни дълго.

Докторът окуражително побутна Габриел и той тръгна.

Бавно прекоси общата стая и седна на стола, който бе поставен до Леа. Косата й, която някога беше буйна като на Киара, сега бе подстригана късо, както бе удобно на институцията. Ръцете й бяха скръстени и нашарени с белези. Бяха като петна по неизрисувано платно. Габриел копнееше да ги реставрира, но не можеше. Леа беше неспасяема. Той я целуна нежно по бузата и почака да забележи присъствието му.

— Погледни снега, Габриел — каза тя внезапно. — Не е ли красив?

Габриел погледна през прозореца, където ярко слънце осветяваше пиниите в болничната градина.

— Да, Леа — каза той отнесено, докато очите му се замъглиха от сълзи. — Красив е.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети.

Габриел стисна ръката на Леа. Това бяха едни от последните й думи в нощта на атентата във Виена. Тя страдаше от особено остра комбинация от психотична депресия и посттравматичен стрес. Понякога имаше ясни моменти, но през повечето време бе затворник на миналото. Виена непрекъснато се появяваше в ума й като на лента, която тя не можеше да спре: последната им вечеря заедно, последната им целувка, огънят, който уби единственото им дете и изгори тялото на Леа. Животът й се бе свил до пет минути и тя ги преживяваше отново и отново повече от двайсет години.

— Видях те по телевизията — каза тя с внезапно прояснено съзнание. — Май наистина не си мъртъв.

— Не, Леа. Просто трябваше да съобщим така.

— Заради работата ти?

Той кимна.

— Сега казват, че ще ставаш шеф.

— Скоро.

— Мислех, че Ари е шефът.

— От много години не е.

— Колко?

Той не отговори. Беше прекалено потискащо да мисли за това.

— Той добре ли е? — попита Леа.

— Ари?

— Да.

— Има добри и лоши дни.

— Като мен — каза Леа.

Изражението й стана мрачно. Спомените се трупаха. Тя някак си успяваше да ги прогони.

— Не мога да повярвам, че ти ще бъдеш мемунех.

Това бе стара дума, която означаваше „единственият шеф“. Не бе имало истински мемунех след Шамрон.

— Нито пък аз — призна Габриел.

— Не си ли малко млад за мемунех? Все пак си само на…

— Сега съм по-стар, Леа. И двамата сме по-стари.

— Ти изглеждаш точно така, както те помня.

— Загледай се по-внимателно, Леа. Ще видиш бръчките и белите коси.

— Благодарение на Ари ти винаги си имал бели коси. Аз също. — Тя погледна през прозореца. — Прилича на зима.

— Така е.

— Коя година е?

Той й каза.

— На колко станаха децата ти?

— Утре е първият им рожден ден.

— Ще има ли празненство?

— Да, във вилата на Шамрон в Тиберия. Но те са тук сега, ако имаш желание да ги видиш.

Лицето й светна.

— Как се казват?

Той й бе споменавал няколко пъти. Каза й пак.

— Но Ирене е името на майка ти — протестира тя.

— Майка ми почина отдавна.

— Съжалявам, Габриел. Понякога аз…

— Не е важно.

— Доведи ми ги — усмихна се тя. — Искам да ги видя.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се.

Габриел отиде във фоайето.

— Какво стана? — попитаха едновременно Киара и лекарят.

— Иска да ги види.

— Как да го направим? — засуети се Киара.

— Едно по едно — предложи лекарят. — Иначе може да й дойде в повече.

— Съгласен съм — кимна Габриел.

Той взе Рафаел от ръцете на Киара и се върна в общата стая. Леа отново се взираше с невиждащи очи през прозореца, потънала в спомени. Габриел внимателно постави сина си в скута й. Очите й се съсредоточиха, съзнанието й бързо се върна в настоящето.

— Кой е това? — попита тя.

— Това е той, Леа. Синът ми.

Тя гледаше детето като омагьосана и го стискаше здраво в обезобразените си ръце.

— Прилича много на…

— Мен — намеси се бързо Габриел. — Всички казват, че прилича на баща си.

Леа прокара свит пръст до косата на детето и долепи устни до челото му.

— Погледни снега — прошепна тя. — Не е ли красив?