Даниъл Силва
Черната вдовица (39)

37.
Източна Сирия

Те караха на изток към изгряващото слънце по прав като конец път, почернял от петрол. Трафикът беше слаб — камион, прекарващ товари от провинция Анбар в Ирак, селянин, каращ продукцията си на пазара в Рака, открита платформа с пияни от кръв нинджи след нощна битка на север. Сутрешният час пик в халифата, помисли си Натали. От време на време отминаваха изгорен танк или военен джип. На фона на пустия пейзаж те приличаха на трупове на насекоми, изпържени с лупа от някое дете. Един пикап японско производство все още гореше, когато профучаха покрай него, а задницата на изпепелена бронирана кола все още бе прикрепена към картечницата 50-и калибър, насочена към небето.

— Аллаху акбар — промърмори шофьорът на джипа.

И изпод черната си абая Натали отговори:

— Аллаху акбар.

Нямаше друг ориентир освен слънцето, скоростомера на джипа и часовника на таблото. Слънцето й казваше, че след като бяха излезли от Рака, се движеха само на изток. Скоростомерът и часовникът й подсказваха, че се бяха носили с почти 140 км в час седемдесет и пет минути. Рака бе приблизително на 150 километра от иракската граница — само че старата, поправи се тя бързо. Вече нямаше граница; линиите, начертани по картата от дипломати неверници в Лондон и Париж, бяха изтрити. Дори старите сирийски пътни знаци бяха премахнати.

— Аллаху акбар — каза шофьорът на Натали, когато минаха покрай друга горяща развалина.

И Натали, която се задушаваше под абаята си, произнесе:

— Аллаху акбар.

Те пътуваха на изток още около двайсет минути, с всеки изминат километър теренът ставаше все по-сух и пуст. Все още беше рано — седем и двайсет според часовника, — но в прозореца на Натали вече пареше. Най-накрая стигнаха до малко село с избелели каменни къщи. Главната улица беше достатъчно широка, за да поеме движението, но отвъд нея имаше лабиринт от проходи, през които селяните — забулени жени, мъже в роби и с куфии на главата и боси деца — се движеха замаяно в жегата. На главната улица имаше пазар и малко кафене, където кльощавите възрастни мъже седяха и слушаха записана проповед на Абу Бакр ал Багдади, самия халиф. Натали огледа улицата за някакви знаци, подсказващи името на селото, ала не намери никакви. Тя се страхуваше, че бе пресякла невидимата граница с Ирак.

Изведнъж джипът зави през една арка и спря в двора на голяма къща. Там имаше финикови палми; в тяхната сянка бяха полегнали пет-шестима бойци на ИДИЛ. Един от тях — млад мъж на около двайсет и пет години, чиято червеникава брада все още растеше, отвори вратата на Натали и я поведе навътре. В къщата беше прохладно и отнякъде долиташе окуражително бъбрене на жени. Влязоха в стая, обзаведена само с килими и възглавници, и младият мъж с рядката червеникава брада покани Натали да седне. После бързо се оттегли и тогава се появи забулена жена с чаша чай. След като и тя си тръгна, Натали остана сама в стаята.

Тя отметна булото си и вдигна предпазливо чашата към устните си. Сладкият чай влезе в кръвоносната й система като лекарство от спринцовка. Тя го пиеше бавно, внимавайки да не си изгори устата, и гледаше сянката, която се приближаваше към нея по килима. Когато сянката стигна до глезена й, отново се появи жената, за да си вземе чашата. Миг по-късно стаята завибрира от появата на друго превозно средство в двора. Четири врати се отвориха и затвориха едновременно. Четирима мъже влязоха в къщата.

* * *

Веднага стана ясно кой от тях е лидерът. Той бе няколко години по-възрастен от останалите, по-премерен в движенията си, с по-спокойно поведение. Тримата по-млади носеха големи бойни автомати от модел, който Натали не можеше да разпознае, а лидерът имаше само пистолет в кобур на кръста. Бе облечен като Абу Мусаб ал Заркауи — черен гащеризон, бели маратонки, черна куфия, увита плътно около голямата му глава. Брадата му бе разрошена, със сиви нишки и мокра от пот. Очите му бяха кафяви и странно мили като очите на Бин Ладен. Дясната му ръка бе здрава, но на лявата бяха останали само палецът и показалецът — свидетелство, че е правил бомби. Той се взира няколко минути в черната купчина, седнала неподвижно на килима. Най-накрая й заговори на арабски с иракски акцент:

— Свали си булото.

Натали не помръдна. В „Ислямска държава“ бе харам жена да открие лицето си пред мъж, който не й е роднина, дори и той да беше важен иракчанин от мрежата на Саладин.

— Всичко е наред — каза той накрая. — Необходимо е.

Бавно и внимателно Натали повдигна булото си. Гледаше настойчиво надолу към килима.

— Погледни ме — нареди й той.

Натали се подчини и вдигна очи. Той я гледа дълго, преди да хване брадичката й с палеца и показалеца на обезобразената си ръка и да завърти главата й наляво и надясно, за да види профила й. Погледът му беше критичен, сякаш разглеждаше кон.

— Казаха ми, че си палестинка.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Приличаш на еврейка, но трябва да призная, че на мен всички палестинци ми приличат на евреи. — Изрече тези думи с презрението на арабите от пустинята към онези, които живееха в градове, блатисти местности и край морския бряг. Все още държеше брадичката й. — Била ли си в Палестина?

— Не, никога.

— Нали имаш френски паспорт. Можеш лесно да отидеш там.

— Прекалено болезнено ще е да видя земята на моите предци, завладяна от ционистите.

Отговорът й, изглежда, му хареса. С едно кимване й нареди да се забули. Тя бе благодарна за убежището, което й даваше дрехата, защото под нея имаше време да се овладее. Скрита зад черната палатка, с невидимо лице, тя се приготвяше за разпита, който знаеше, че я чака. Лекотата, с която историята на Лейла се изля от подсъзнанието в съзнанието й, я изненада. Усиленото обучение беше успяло. Сякаш си спомняше събития, които наистина се бяха случили. Натали Мизрахи вече не съществуваше за нея; тя бе мъртва и погребана. В това село насред пустинята бяха довели Лейла Хадауи, която уверено очакваше най-суровия изпит в живота си.

Скоро отново се появи жената, носеше чай за всички. Иракчанинът седна срещу Натали, останалите трима се настаниха зад него и сложиха оръжията в скута си. В паметта на Натали проблесна спомен: осъден мъж в оранжев гащеризон, западняк, блед като смъртник, беше седнал с вързани ръце пред цял хор безлики, облечени в черно екзекутори… В убежището на абаята си тя изтри ужасяващата картина от мислите си. Тогава осъзна, че се поти. Потта се стичаше по целия й гръбнак, капеше и между гърдите й. Беше й позволено да се поти, каза си тя. Беше разглезена парижанка, несвикнала с жегата в пустинята, а стаята вече не беше хладна. Къщата се затопляше под атаките на слънцето в приближаващия обед.

— Ти си лекарка — каза накрая иракчанинът и вдигна чашата чай с палеца и показалеца, с които преди малко бе държал лицето на Натали.

Да, отвърна тя, докато се мъчеше със собствената си чаша чай под булото, лекарка е, учила е в Университета Париж-юг, работи в клиника „Жак Ширак“ в парижкото предградие Обервийе… След това разказа, че Обервийе е предимно мюсюлмански квартал и повечето от нейните пациенти са араби от Северна Африка.

— Да, знам — прекъсна я припряно иракчанинът, с което даде ясно да се разбере, че е запознат с биографията й. — Казаха ми, че вчера няколко часа си се грижила за пациенти в Рака.

— Беше онзиден — поправи го тя. „И очевидно — помисли си, докато разглеждаше иракчанина зад черния си воал — ти и приятелите ти сте ме наблюдавали.“

— Отдавна трябваше да дойдеш тук — продължи той. — Имаме огромна нужда от лекари в халифата.

— Работата ми е в Париж.

— Но сега си при нас — отбеляза мъжът.

— Тук съм — каза тя внимателно, — защото бях помолена да дойда.

— От Джалал ли?

Тя не отговори. Иракчанинът отпи замислено от чая.

— Джалал много го бива да ми изпраща ентусиазирани европейци, но аз решавам дали си струва те да влязат в лагерите ни. — Произнесе го като заплаха и Натали предположи, че точно това е било намерението му. — Искаш ли да се бориш за „Ислямска държава“?

— Да.

— Защо не за Палестина?

— Аз го правя.

— Как?

— Като се боря за „Ислямска държава“.

Очите му станаха топли.

— Заркауи винаги казваше — продължи иракчанинът, — че пътят към Палестина минава през Аман. Първо ще превземем останалата част от Ирак и Сирия. След това Йордания. И тогава, с божия помощ, Йерусалим.

— Като Саладин — прошепна тя. И отново се зачуди дали това не беше мъжът, който сега стоеше пред нея.

— Чувала ли си това име? — попита той.

Тя кимна. Иракчанинът погледна през рамо и промърмори нещо на един от тримата, седнали зад него. Мъжът му подаде листове хартия, прикрепени с кламер. Натали предположи, че това е личното й досие в ИДИЛ — мисъл, която почти я накара да се усмихне под абаята. Иракчанинът прелисти страниците с бюрократична отнесеност. Натали се почуди какво ли бе работил, преди американската инвазия да преобърне буквално целия живот в Ирак. Дали не е бил чиновник в министерство, учител или пък банкер? Дали не бе продавал зеленчуци на пазара? Не, помисли си, не беше беден търговец. Той бе бивш офицер от иракската армия. Или може би, каза си, докато потта се стичаше по гърба й, бе работил за всяващата страх тайна полиция на Садам.

— Ти си неомъжена — заяви изведнъж той.

— Да — отвърна Натали и този път не излъга.

— Някога си била сгодена?

— Почти.

— За Зиад ал Масри? Брат, загинал в йордански арест?

Тя бавно кимна.

— Къде се запознахте?

— В Париж-юг.

— Какво учеше той?

— Електроника.

— Да, знам. — Мъжът остави досието й на килима. — Имаме много поддръжници в Йордания. Много от нашите братя са били йордански граждани. И никой от тях — каза той — не е чувал за човек на име Зиад ал Масри.

— Зиад никога не е бил политически активен в Йордания — отвърна тя много по-спокойно, отколкото й се бе струвало възможно. — Той се радикализира чак след като се премести в Европа.

— Бил е член на „Хизб ут Тахрир“?

— Не и официално.

— Това би обяснило защо никой от братята ни от „Хизб ут Тахрир“ не е чувал за него. — Той разглеждаше спокойно Натали, докато нов водопад от пот течеше по гърба й. — Не си пиеш чая — отбеляза иракчанинът.

— Защото ме карате да се чувствам напрегната.

— Такова е намерението ми.

Думите му предизвикаха сподавен смях сред тримата мъже, седнали зад него. Той ги изчака да притихнат и продължи:

— Дълго време американците и техните приятели в Европа не ни приемаха на сериозно. Подценяваха ни, наричаха ни с глупави имена. И едва сега осъзнаха, че сме заплаха за тях. Затова се опитват с всички сили да проникнат сред нас. Британците са най-зле. Всеки път, когато хванат британски мюсюлманин, неуспял да дойде в халифата, мъчат да го превърнат в шпионин. А ние винаги много бързо ги намираме. Понякога ги използваме срещу британците. А понякога — каза и сви рамене — просто ги убиваме.

Той остави тишината да увисне тежко в жежката стая. Натали я наруши първа.

— Не съм ви молила да идвам тук — каза тя. — Вие ме повикахте.

— Джалал те помоли да дойдеш в Сирия, не аз. Но аз съм този, който ще реши дали ще останеш. — Той събра страниците на досието. — Искам да чуя цялата ти история от самото начало, Лейла. Намирам това за много полезно.

— Родена съм…

— Не — прекъсна я той. — Казах — от началото.

Тя бе объркана и мълчеше. Иракчанинът отново сведе очи към досието.

— Тук се казва, че семейството ти е от място, наречено Сумайрия.

— Семейството на баща ми — обясни тя.

— Къде е това?

— Беше в Западна Галилея. Вече не съществува.

— Разкажи ми за него — каза той. — Разкажи ми всичко.

Натали затвори очи зад булото. Видя се как се разхожда сред поле с трънаци и камъни до мъж със среден ръст, чието лице и име вече не си спомняше. Сега той й говореше, като от дъното на кладенец, и думите му ставаха нейни. Хората в Сумайрия отглеждали банани и пъпеши, най-сладките в Палестина. Напоявали полетата си с вода от древен акведукт и погребвали мъртвите си в гробище недалеч от джамията. Сумайрия била раят на земята, била Едемската градина. Но една нощ през май 1948 г. по крайбрежието се придвижил еврейски конвой със светнали фарове и Сумайрия престанала да съществува.

* * *

В оперативния център на булевард „Цар Саул“ имаше стол, запазен за шефа. На никого другиго не бе позволено да сяда в него. Никой не смееше дори да го докосне. През целия напрегнат дълъг ден той стенеше и се огъваше под тежестта на Узи Навот. Габриел бе непрекъснато до него, понякога в стола на заместника, понякога нервно се изправяше, притиснал ръка към брадичката си и леко килнал глава настрани.

И двамата мъже, както всички други в оперативния център, имаха очи само за главния екран. На него имаше изображение от въздуха на голяма къща в село край сирийската граница. В двора й няколко мъже се излежаваха под сенките на финиковите палми. До тях имаше още два джипа. Единият бе докарал жена от центъра на Рака; с другия бе дошъл мъж от Сунитския триъгълник на Ирак. Габриел бе предал координатите на къщата на Ейдриън Картър в централата на ЦРУ, а Картър бе пратил дрон от секретна база в Турция. От време на време машината минаваше през изображението, доставено от „Офек 10“, обикаляше лениво на четири хиляди метра над целта, управлявана от някое хлапе в каравана в друга пустиня на другия край на света.

Ейдриън Картър бе насочил и други ресурси към целта. По-точно, бе наредил на АНС да събере възможно най-много информация от мобилните телефони в къщата. АНС бе идентифицирала не по-малко от дванайсет телефона на мястото, един от които преди време бе свързан със заподозрян висш командир на ИДИЛ на име Абу Ахмед ал Тикрити, бивш полковник от иракското военно разузнаване. Габриел подозираше, че именно Ал Тикрити разпитваше неговия агент. От това му ставаше лошо, но донякъде се успокояваше от факта, че я бе подготвил добре. Въпреки това, с удоволствие би заел мястото й. Докато гледаше как Узи Навот седи спокойно в отредения му стол, Габриел си мислеше, че той може би не бе създаден да понесе бремето на командването.

Денят се точеше бавно и лениво. Двата джипа останаха в двора, а джихадистите продължаваха да седят под сянката на финиковите палми. Със залеза на слънцето сянката изчезна и в мрака пламнаха огньове. „Офек 10“ премина на инфрачервен режим. В девет вечерта сателитът забеляза няколко човешки топлинни отпечатъка да излизат от къщата. Четири от тях влязоха в единия джип. Петият, който беше на жена, влезе в другия. Дронът проследи едното превозно средство до Мосул; „Офек 10“ наблюдаваше второто, което се връщаше в Рака. Там то спря пред жилищен блок край парка „Ал Рашид“ и един-единствен човешки топлинен отпечатък на жена слезе от задната му седалка. Тя влезе в блока малко след полунощ и изчезна.

* * *

В стаята на втория етаж на блока слаб сбръчкан саудитски проповедник четеше лекция на няколко десетки омагьосани бойци за ролята, която те ще изиграят с помощта на Аллах в предизвикването на края на света. Времето наближавало заяви той, било по-близо, отколкото те можели да си представят. Изтощена от тежкия разпит, заслепена от умора и от абаята си, Натали не можеше да се сети за причина да се усъмни в пророчеството на стария проповедник.

Стълбището, както винаги, бе непрогледно тъмно. Тя броеше тихо на арабски, докато се качваше, четиринайсет стъпала до всяка площадка, две площадки на етаж. Стаята й бе на шестия, на дванайсет крачки от стълбището. Влезе и затвори безшумно вратата след себе си. Стълб лунна светлина проникваше през единствения прозорец и стигаше до женския силует, който лежеше свит на пода. Натали тихо свали абаята си и си приготви легло. Но когато положи глава, жената от другата страна се раздвижи и седна.

— Миранда, ти ли си? — попита Натали, но в отговор се чу само драсване на клечка. Пламъкът й докосна фитила на лампа със зехтин. Топла светлина изпълни стаята.

Натали също седна, като очакваше да види лицето с деликатни келтски черти. Вместо това се озова пред големи хипнотични очи в лешников и меден цвят.

— Коя си ти? — попита тя на арабски, но новата й съквартирантка отговори на френски:

— Казвам се Сафия Бурихан. — Протегна ръка. — Добре дошла в халифата.