Даниъл Силва
Черната вдовица (58)

56.
„Кий Бридж Мариот“, Арлингтън

Стаята беше единична, леглото едва стигаше за двете. Сафия имаше здрав сън — доста учудващо за човек, който знае, че скоро ще загине. Само веднъж скочи посред нощ и започна да бълнува обяснения как е правилно да се използва жилетката с експлозиви. Натали слушаше внимателно бръщолевенето й и търсеше знаци, които да подскажат целта й, но скоро Сафия отново заспа дълбоко.

Натали също се унесе някъде след три през нощта. Събуди се и усети, че Сафия е прилепнала към гърба й като уплашено животно. Времето навън беше сиво и дъждовно, а от бързата смяна на налягането главата я болеше. Тя глътна две обезболяващи таблетки и пак се отпусна в приятен полусън, докато ревът на самолет не я събуди за втори път. Сякаш прелетя на метър от прозореца им. След това се спусна ниско над Потомак и изчезна в облаците към края на пистата на летище „Рейгън“.

Натали се обърна и видя Сафия да седи на леглото, взряна в мобилния си телефон.

— Как спа? — попита Сафия, без да сваля очи от екрана.

— Добре. А ти?

— Не беше зле. — Изключи телефона. — Стягай се. Чака ни работа.

* * *

След като си взеха душ и се облякоха, поеха надолу към фоайето, за да се възползват от безплатната закуска. Сафия нямаше апетит. Нито пък Натали. Тя изпи три чаши кафе, за да се поразсъни, и се насили да изяде кофичка кисело мляко. Ресторантът беше пълен с туристи, а двама добре облечени мъже приличаха на хора в командировка. Единият от тях не можеше да откъсне очи от Сафия. Другият гледаше новините по телевизията. Известен телевизионен водещ предаваше на живо от десния долен ъгъл на екрана. Американският и френският президент се бяха настанили пред камината в Овалния кабинет. Американският президент говореше. Френският не изглеждаше доволен.

— Какво казва? — попита Сафия.

— Трябвало да работят с техните приятели и съюзници в Близкия изток, за да победят ИДИЛ.

— Той сериозно ли говори?

— Нашият президент като че ли не мисли така.

Сафия срещна погледа на вече не толкова тайния си обожател в другия край на ресторанта. И веднага извърна очи.

— Този защо ме зяпа?

— Смята те за привлекателна.

— Сигурна ли си, че е само това?

Натали кимна.

— Досадно е.

— Знам.

— Иска ми се да мога да си сложа хиджаба.

— Няма да помогне.

— Защо?

— Защото пак ще си хубава. — Натали изгреба последното кисело мляко от дъното на пластмасовата кофичка. — Наистина трябва да хапнеш нещо.

— Защо?

Натали нямаше отговор.

— Къде ще ходим тази сутрин? — попита тя.

— На пазар.

— От какво имаме нужда?

— От дрехи.

— Аз имам.

— Трябват ни хубави дрехи.

Сафия погледна към телевизионния екран, където прессекретарят на Белия дом извеждаше репортерите от Овалния кабинет. След това стана и без да каже нищо, излезе от ресторанта. Натали я следваше на няколко крачки, а дамската й чанта бе на дясното рамо. Навън дъждът бе намалял до студено ромолене. Те минаха бързо през паркинга и се качиха в импалата. Натали пъхна ключа и запали двигателя, а Сафия извади мобилния си телефон от чантата и в търсачката на картите на Гугъл написа ТАЙСЪНС КОРНЪР. Когато синият маршрут се появи на екрана, тя посочи към шосето „Лий“.

— Завий надясно.

* * *

На оперативния етаж на Националния антитерористичен център Габриел и Ейдриън Картър гледаха как яркочервената импала поема по магистрала I-66 на запад, последвана от „Форд Експлорър“ с двама офицери от специалната група за наблюдение на ФБР. На съседния екран синята светлинка на проследяващото устройство проблясваше на огромна дигитална карта на Вашингтон.

— Какво ще правиш? — попита Габриел.

— Решението не е мое. По никакъв начин.

— Чие е?

— Негово. — Картър кимна към живото излъчване на Си Ен Ен от Овалния кабинет. — Той отива към Ситуационната зала. Всички шефове на националната сигурност са там.

Точно тогава телефонът пред Ейдриън звънна. Разговорът беше изцяло монологичен.

— Разбрано — беше всичко, което той каза. След това затвори и се взря в мигащата синя светлинка, движеща се на запад по I-66.

— Какво е решението? — попита Габриел.

— Ще ги оставим да правят каквото искат.

— Добър избор.

— Може би — каза Картър. — А може би не.

* * *

Натали караше по I-66 към магистрала I-495 и оттам към мола „Тайсънс Корнър Сентър“. На заветното първо ниво на паркинг Б имаше няколко свободни места, но Сафия я упъти към второто ниво. После посочи към празен далечен ъгъл и нареди:

— Паркирай там.

— Защо толкова далеч от мола?

— Просто прави каквото ти казвам — просъска Сафия.

Натали отиде на мястото и угаси двигателя. Сафия разглеждаше таблото, докато покрай тях минаваше форд. Той паркира в края на същата редица, а от него слязоха двама типични американци малко над трийсетте и тръгнаха към мола. Сафия сякаш не ги забеляза. Все още се взираше в таблото.

— Багажникът на тази кола може ли да се отваря отвътре?

— Ето — каза Натали и посочи бутона почти в средата на таблото.

— Остави вратите отключени.

— Защо?

— Защото аз ти казвам.

Сафия слезе, без да продума повече. Двете поеха към стълбището и се спуснаха към входа на „Блумингдейл“. Типичните американци се правеха, че пазаруват зимни палта. Сафия последва указанията към отдела за дамски дрехи и прекара следващите трийсет минути в разходка от бутик на бутик, от рафт на рафт. Натали обясни на продавачката, че приятелката й търси нещо, подходящо за делова вечеря — пола и сако, но сакото да не е много прилепнало. Сафия премери няколко от предложените, ала отхвърли всичките.

— Прекалено прилепнало — каза тя на развален английски, докато прокарваше ръце по заоблените си бедра и плоския си корем. — По-свободно.

— Ако имах тяло като вашето — подхвърли продавачката, — щях да ходя с възможно най-прилепнали дрехи.

— Тя иска да направи добро впечатление — обясни Натали.

— Кажете й да пробва в „Мейсис“. Там може да извади повече късмет.

Така и направиха. След няколко минути тя намери сако на Тахари, дълго до средата на бедрата и с пет копчета, което обяви за подходящо. Избра две — червено и сиво, и двете в размер 42.

— Прекалено големи са за нея — каза й продавачката. — Тя е максимум 40-и размер.

Натали безмълвно прокара кредитната си карта през слота и се подписа на тъчскрийна. Продавачката опакова двете сака в бяла найлонова торба с логото на „Мейсис“ и ги подаде. Натали взе дрехите и последва Сафия навън.

— Защо си купи две сака?

— Едното е за теб.

На Натали изведнъж й призля.

— Кое?

— Червеното, разбира се.

— Никога не съм изглеждала добре в червено.

— Не ставай глупава.

Навън пред мола Сафия погледна телефона си.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя.

— Като какво например?

— Грим? Бижута?

— Ти ми кажи.

— Какво ще кажеш за кафе?

На Натали не й се пиеше кафе, но не искаше да си изпроси още един упрек от Сафия. Отидоха в „Старбъкс“ в съседство, поръчаха и седнаха на маса пред мола. Няколко мюсюлманки, всичките забулени, говореха тихо на арабски, а много други жени с хиджаби — и на средна възраст, и още момичета, минаваха през аркадата. На Натали й се стори, че се е върнала в предградието си. Погледна към Сафия, която се взираше с празен поглед в далечината. Тя здраво стискаше мобилния си телефон. Кафето й стоеше недокоснато на масата до нея.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Натали.

— Не може.

— Защо?

— Не е позволено.

Телефонът на Сафия извибрира. Тя прочете съобщението и рязко стана.

— Вече можем да вървим.

Върнаха се на паркинг Б и се качиха на второто ниво. Далечният ъгъл вече бе запълнен с коли. Докато се приближаваха към импалата, Натали отвори багажника с дистанционното, но Сафия бързо го прихлопна.

— Окачи дрехите отзад.

Натали направи каквото й бе наредено. Седна зад волана и запали двигателя, докато Сафия въвеждаше „Кий Бридж Мариот“ в навигацията на телефона си.

— Следвай знаците до изхода — каза тя. — И след това завий наляво.

* * *

Кратките доклади от екипите за наблюдение на ФБР се появяваха на екрана в Националния антитерористичен център като информация на таблото за заминаващи самолети на летище: ОБЕКТИТЕ КУПУВАТ ДРЕХИ В „МЕЙСИС“… ОБЕКТИТЕ ПИЯТ КАФЕ В „СТАРБЪКС“… ОБЕКТИТЕ СИ ТРЪГВАТ ОТ МОЛА… Скрити в Ситуационната зала на Белия дом, президентът и неговият екип по национална сигурност бяха издали своята присъда: Слушаме, гледаме, чакаме. Оставете ги да правят каквото искат.

— Добър избор — повтори Габриел.

— Може би — отново кимна Ейдриън. — Или може би не.

В дванайсет и петнайсет червената импала зави към паркинга на „Кий Бридж Мариот“ и отиде на същото място, откъдето бе тръгнала два часа по-рано. Охранителните камери на хотела разказаха част от историята. Кратките информации от наблюдателите на ФБР казваха останалото. Обектите излязоха от колата. Обект едно — израелският агент, взе торбата от „Мейсис“ от задната седалка. Обект две — французойката, взе две големи книжни торби от багажника.

— Какви са тези торби в багажника? — попита Габриел.

Картър мълчеше.

— Откъде са торбите? — повтори той.

Картър изкрещя въпроса към оперативния етаж. Отговорът се появи на екрана няколко секунди по-късно.

Торбите бяха от „Л. Л. Бийн“.

— Мамка му! — изругаха в един глас Алон и Картър.

Натали и Сафия не бяха ходили до „Л. Л. Бийн“.