Даниъл Силва
Черната вдовица (43)

41.
Провинция Анбар, Ирак

Като лекар в спешното отделение на Медицински център „Хадаса“ в Йерусалим, д-р Натали Мизрахи редовно се бе сблъсквала с морални проблеми. Там имаше тежко ранени и умиращи, за които се грижеха всеотдайно, въпреки че нямаха никакъв шанс да оцелеят. Ала имаше и убийци, неуспели да се взривят атентатори, размахващи ножове касапи, чиито рани Натали лекуваше упорито и милостиво.

Ситуацията, пред която се бе изправила сега обаче, не приличаше на нищо, с което се бе сблъсквала преди. Мъжът на носилката някъде край Мосул беше лидерът на терористична мрежа, извършила опустошителните атентати в Париж и Амстердам. Натали успешно бе проникнала в тази мрежа, за да се добере до водача й. А сега, благодарение на американските бомбардировки, изплъзващият се на службите организатор на атентатите беше в ръцете й. Можеше да го остави да умре от раните и така да изпълни мисията, която й възложиха.

Ала какво щяха да сторят бойците на ИДИЛ на лекарката, която не беше успяла да спаси великия Саладин, преди той да обедини мюсюлманския свят под черното знаме на халифата? Със сигурност нямаше да й благодарят за усилията и да я изпратят по живо по здраво. Вероятно щяха да я претрепят с камъни или да я обезглавят. А тя не беше дошла в Сирия на самоубийствена мисия. И нямаше намерение да загине в това злощастно място от ръката на някого от тези облечени в черно пророци на апокалипсиса. А и бедата, сполетяла Саладин, й даваше безпрецедентна възможност — да му върне здравето, да се сприятели с него, да спечели доверието му и да се добере до смъртоносните му тайни. Иракчанинът й беше заявил, че не бива да го оставя да умре. Защото той не знаеше това, което знае Саладин. Ако водачът загинеше, цялата мрежа щеше да загине с него…

Оказа се, че отне само деветдесет минути, за да пристигнат консумативите. Жената, която изпратиха, беше успяла да осигури повечето неща, от които Натали имаше нужда. След като си сложи ръкавици и хирургическа маска, тя бързо пъхна иглата на системата в лявата ръка на Саладин и подаде плика с разтвора на иракчанина, който я гледаше тревожно. След това с хирургическа ножица сряза изцапаните, подгизнали от кръв дрехи на Саладин. Стетоскопът си беше направо за музея, но работеше добре. Левият дроб звучеше нормално, ала отдясно беше тихо.

— Има пневмоторакс.

— Какво означава това?

— Десният му бял дроб е спрял да функционира, защото е пълен с въздух и кръв. Трябва да преместим мъжа.

Иракчанинът кимна към един от бойците, който с помощта на Натали обърна Саладин на лявата му страна. После тя направи малък срез между шестото и седмото ребро, пъхна хемостатична клампа и провря тръбичка в гръдната кухина. Чу се как въздухът излиза. След това кръвта на Саладин потече през тръбичката към голия под.

— Ще изкърви до смърт! — извика иракчанинът.

— Тихо — сопна му се Натали, — иначе ще трябва да те помоля да излезеш.

Поне половин литър кръв изтече, преди от тръбичката да започне само да капе. Натали я приклещи, за да не позволи на външния въздух да влезе. След това отпусна внимателно Саладин по гръб и започна да се занимава с раната на гърдите.

Шрапнелът бе счупил две ребра и бе причинил значителни щети на пекторалиса. Натали проми раната със спирт, след това с помощта на хирургически пинсети извади парчето метал. Имаше допълнително кървене, но не бе значително. Извади няколко костици и парченца плат от черната дреха на Саладин. След това не можеше да направи нищо повече. Ако той оцелееше, ребрата щяха да зараснат, но увреденият гръден мускул най-вероятно никога нямаше да придобие предишната си форма и сила. Натали заши подкожната тъкан, но остави кожата отворена. Дванайсет часа бяха изминали от нанасянето на раната. Ако сега затвореше кожата, щеше да запечата инфекцията в тялото и да последва сепсис и агонизираща бавна смърт. Беше изкусително, помисли си тя, но и медицинско безумие. Покри раната с марля и пренасочи вниманието си към крака.

И тук Саладин бе извадил късмет. Шрапнелът беше увредил кости и тъкани, но бе пожалил важните кръвоносни съдове. Процедурата на Натали бе същата като при първата рана — промивка със спирт, изваждането на костни частици и конци, затваряне на подкожната тъкан и превръзка с марля върху отворената кожа. Цялата груба хирургическа работа отне по-малко от час. Тя добави силна доза антибиотици към системата и покри ранения с чист бял чаршаф. Тръбичката остави на мястото й.

— Прилича на погребален покров — каза мрачно иракчанинът.

— Все още не — отвърна Натали.

— А нещо за болката ще му дадеш ли?

— В момента болката е наш съюзник — каза тя. — Действа като стимул. Ще му помогне да се върне в съзнание.

— Ще стане ли?

— Кой отговор искаш да чуеш?

— Истината.

— Истината — отвърна Натали — е, че той най-вероятно ще умре.

— Ако умре — изрече хладно иракчанинът, — и ти скоро след това ще го последваш.

Натали мълчеше. Иракчанинът погледна някога силния мъж, завит с бял чаршаф.

— Направѝ всичко по силите си, за да го съживиш — каза той. — Дори и за малко. Много е важно да говорим с него.

Но защо? — мислеше си Натали, докато иракчанинът излизаше от стаята. Защото той не знаеше това, което Саладин знае. Защото, ако Саладин умре, мрежата умираше с него.

* * *

След като приключи с хирургическите манипулации, Натали прилежно се покри с абаята, да не би великият Саладин да дойде в съзнание и да открие край себе си незабулена жена. Поиска часовник, за да следи възстановяването на пациента, и получи личния дигитален „Сейко“ на иракчанина. Мереше пулса и кръвното налягане на Саладин на всеки трийсет минути и записваше колко от разтвора в системата е постъпил в тялото му. Пулсът му все още бе ускорен и слаб, но кръвното му налягане се покачваше стабилно, което бе положително развитие на нещата. Това предполагаше, че няма други източници на вътрешен кръвоизлив и че системата помагаше за увеличаване обема на кръвта. Въпреки това той оставаше в безсъзнание и не реагираше на дразнители. Причината вероятно беше огромната кръвозагуба и шокът, който бе преживял, след като е бил ранен. Ала Натали не можеше да изключи и мозъчна травма. Компютърна томография би показала дали има кървене и оток на мозъка, но иракчанинът бе дал ясно да се разбере, че Саладин няма да бъде местен. Не че имаше значение, помисли си Натали. В страна, в която хлябът не достигаше и жените носеха вода от Ефрат, вероятността да се намери работещ скенер бе почти нулева.

В стаята винаги имаше по двама бойци, а иракчанинът се появяваше на всеки час и се взираше в проснатия на пода мъж, сякаш го насърчаваше да се върне в съзнание. При третото му влизане Натали подръпна меката част на ухото на Саладин, а след това и гъстата му брада, но нямаше реакция.

— Налага ли се да го правиш? — попита иракчанинът.

— Да — каза Натали. — Налага се.

Тя го ощипа по ръката. Нищо не последва.

— Опитай се да поговориш с него — предложи тя. — Познат глас може да помогне.

Иракчанинът клекна до носилката и тихичко промърмори нещо в ухото на Саладин.

— По-добре му кажи нещо, което той може да чуе — посъветва го Натали. — А най-добре е да му крещиш.

— Да крещя на Саладин ли? — изумено я погледна мъжът. — Никой не е повишавал глас пред Саладин.

Вече бе късен следобед. Снопът светлина от прозореца на тавана беше обиколил бавно стаята и сега нагряваше мястото на голия под, на което седеше Натали. Тя си представяше, че Бог я гледа оттам и я съди. Представяше си, че и Габриел я гледа. Дори той, опитният шпионин, никога не би могъл да предвиди подобен сценарий, който граничеше с абсурда. Опита да помисли за завръщането си във Франция: среща в тайна квартира, напрегнати разпити, при които тя трябваше да обясни защо е помъчила да спаси живота на най-опасния терорист в света… Бързо прогони тези пагубни мисли. Напомни си, че не познава мъж на име Габриел Алон и не се интересува от нейния предишен Бог. Само присъдата на Аллах имаше значение за Лейла Хадауи. А със сигурност Аллах би одобрил.

В къщата нямаше електричество и с настъпването на вечерта стаите потънаха в непрогледен мрак. Бойците запалиха старомодни газени лампи и ги поставиха на пода. Иракчанинът седна да вечеря с Натали. Храната бе далеч по-добра от тази в лагера в Палмира, ала тя не го сподели с мъжа. Той бе в мрачно настроение и не бе особено добра компания.

— Предполагам, че не можеш да ми кажеш името си — тихо заговори Натали.

— Не — отвърна той с пълна уста. — Не мога.

— Нямаш ми доверие? Дори сега ли?

— Това няма нищо общо с доверието. Ако те арестуват, когато се върнеш в Париж следващата седмица, френското разузнаване ще те пита с кого си се срещала по време на твоя престой в халифата. И ти ще издадеш името ми.

— Никога не бих проговорила пред онези…

— Всички говорят — прекъсна я мъжът. Стори й се, че го казва от личен опит. — Освен това — добави след малко иракчанинът — имаме планове за теб.

— Какви планове?

— Твоя акция.

— Кога ще ми бъде казано?

Мъжът не отговори.

— А ако той умре? — попита тя, поглеждайки към Саладин. — Тогава акцията ще се проведе ли?

— Това не е твоя работа. — Той загреба от кускуса.

— А ти беше ли там, когато това се е случило?

— Защо питаш?

— Така, за да си говорим.

— В халифата разговорите могат да бъдат опасни.

— Е, тогава да забравим, че съм попитала.

Но той не забрави.

— Пристигнах малко след това — каза иракчанинът. — Аз го извлякох изпод руините. Помислих си, че е мъртъв.

— Имаше ли други жертви?

— Много.

— Мога ли да направя нещо…

— Запомни, че имаш един-единствен пациент. — Иракчанинът впи тъмните си очи в Саладин. — Колко ще изкара така?

— Той е едър мъж, силен, здрав. Може да продължи много дълго време.

— А няма ли друг начин, за да го върнеш в съзнание? Някаква инжекция например?

— Най-доброто е да му говориш. Произнеси високо името му. Не бойното, а истинското — каза тя. — Името, с което майка му го е наричала.

— Той няма майка.

След тези думи иракчанинът излезе от стаята. Някаква жена прибра остатъците от вечерята и донесе чай и баклава, нечуван деликатес в сирийската част на халифата. Натали продължи да проверява пулса и кръвното налягане на Саладин на всеки трийсет минути. Долови признаци на подобрение. Сърдечният му ритъм се забавяше и ставаше по-силен, кръвното му налягане се покачваше, десният му бял дроб се прочистваше. Погледна пак очите му под светлината на газова запалка — първо дясното, след това лявото. Зениците все още реагираха. Въпреки състоянието му, мозъкът му бе жив.

В полунощ, двайсет и четири часа след американския въздушен удар, Натали отчаяно се нуждаеше от няколко часа сън. Лунната светлина проникваше, хладна и бяла, през прозореца на тавана, луната беше същата като онази, която бе осветявала руините в Палмира. Тя отново провери пулса, кръвното, дробовете на ранения. Всичко се подобряваше. После провери още веднъж и очите под синята светлина на запалката.

И двете останаха отворени след прегледа.

— Коя си ти? — попита глас с шокираща сила и тембър.

Натали се стресна. С мъка овладя гласа си, преди да отговори:

— Казвам се доктор Лейла Хадауи. Грижа се за теб.

— Какво се е случило?

— Бил си ранен при въздушен удар.

— Къде съм сега?

— Ами не знам точно.

Мъжът за миг изглеждаше объркан. След това разбра.

Попита уморено:

— Къде е Абу Ахмед?

— Кой?

Той с мъка вдигна лявата си ръка, показвайки само палеца и показалеца си. Натали се усмихна, въпреки че бе напрегната.

— Отвън е. Няма търпение да говори с теб.

Саладин затвори очи.

— Мога да си представя.