Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (9)

Девета глава
Портрет на графа

— Господин свещеникът на „Белите мантии“ с племенника си, господин Дьо л’Остал! — съобщи следващият Лабранш, на чиито грижи ни беше поверил лакеят с вид на театрален прислужник още в първото преддверие.

Граф Октав, облечен в сив редингот от мек вълнен плат и широк панталон, се надигна иззад едно огромно писалище, дойде до камината и като ми направи знак да седна, улови ръцете на вуйчо ми и ги стисна.

— Въпреки че се числя към енориашите на „Свети Павел“ — каза той, — доста съм чувал за свещеника на „Белите мантии“ и съм щастлив да се запозная с него.

— Ваша светлост е много добър — отвърна вуйчо ми. — Водя ви единствения жив роднина, който ми е останал. Позволявам си да мисля, че ви дарявам с добър помощник и същевременно се надявам племенникът ми да намери във ваше лице свой втори баща.

— На това ще мога да ви отговоря, господин абат, едва след като се опознаем с вашия племенник — отвърна графът. — Как се казвате? — попита ме той.

— Морис.

— Той е доктор по право — отбеляза вуйчо ми.

— Добре, добре — каза графът, като ме оглеждаше от главата до петите. — Надявам се, господин абат, че заради племенника ви, а и заради мене ще ми направите честта да идвате да обядвате у нас всеки понеделник. Това ще бъде нашият съвместен обяд, нашата семейна среща.

Вуйчо ми и графът заговориха за религия от политическа гледна точка, за благотворителност, за ограничаване на престъпността и аз имах време да огледам на спокойствие човека, от когото отсега нататък зависеше съдбата ми.

Графът беше среден на ръст, не ми беше възможно да съдя за телосложението му поради неговото облекло, но ми се стори слаб и сух. Лицето му беше сурово, с хлътнали страни. В чертите му имаше изящество. Сравнително голямата му уста изразяваше едновременно ирония и добродушие. Прекалено широкото му чело будеше безпокойство като челото на луд особено поради контраста с долната част на лицето, което завършваше с малка скосена брадичка, почти долепена до долната устна. Очите му с цвят на тюркоаз, живи и умни като очите на принц Дьо Талейран, от когото се възхищавах по-късно, и също като неговите надарени със способността да изглеждат непроницаеми до степен да помръкнат, засилваха причудливостта на това не просто бледо, а направо жълто лице. Такъв тен издаваше като че ли раздразнителност и буйни страсти. Посребрените му коси бяха сресани грижливо на равни черни и бели кичури. Тази контешка прическа нарушаваше приликата, която намирах между графа и необикновения монах, създаден от Луис^[1] по подражание на образа на Скедони от „Изповедалнята на черните покаяници“, произведение, което според мен превъзхожда „Монахът“. Като човек, свикнал да се явява в съда рано сутрин, графът беше вече гладко избръснат.

Поставени от двете страни на писалището, два четирисвещника още горяха и говореха красноречиво, че магистратът става много преди разсъмване. Видях ръцете му, когато посегна към шнура на звънеца, за да повика лакея — бяха много красиви и бели като ръцете на жена…

— Разказвайки ви тази история — прекъсна мисълта си генералният консул, — променям длъжността и титлите на човека, като ви го показвам в обстановка, близка до действителната. Положение в обществото, ранг, богатство, начин на живот — всички подробности са верни; но не бих искал да се покажа непочтителен към моя благодетел, нито да изневеря на навика си да пазя тайна.