Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (30)

Тридесета глава
Разкритието

Докато се отдалечавах по алеята, аз си повтарях:

— Сражението остава за утре!

Графът, с когото, както обикновено, се срещнах вечерта на булеварда, също възкликна:

— Сражението остава за утре!

Безпокойството на Октав не отстъпваше на безпокойството на Онорин.

До два часа през нощта графът и аз се разхождахме покрай рововете на Бастилията като двама генерали в навечерието на бой, които преценяват всички възможности, оглеждат местността и стигат до извода, че в разгара на битката победата зависи от една случайност.

Тия две същества, разделени не по своя воля, щяха да прекарат безсънна нощ — единият в надежда, другият в страх от среща.

Житейските драми не се крият в обстоятелствата, а в чувствата, те се разиграват в сърцата или ако щете, в този необятен свят, който можем да наречем духовен свят. Октав и Онорин живееха и се подвизаваха изключително в този свят на извисени духове.

Бях точен. В десет часа вечерта за пръв път бях допуснат в кокетната спалня в бяло и синьо, в гнездото на тази ранена гълъбица.

Онорин ме погледна, понечи да ме заговори, но бе поразена от почтителния ми вид.

— Графиньо — казах аз, като се усмихвах сдържано. Бедната жена, която се беше надигнала, отново се отпусна в креслото и застина в скръбна поза, достойна за четката на някой голям художник.

— Вие сте женена — продължих аз — за най-благородния и най-достойния от мъжете, за човека, когото всички смятат за великодушен, но те не знаят докъде стига неговото себеотрицание по отношение на вас. Вие двамата сте необикновени личности. Къде според вас се намирате?

— У дома си — отвърна тя и ме погледна с широко отворени очи, втренчени от учудване.

— У граф Октав! — възразих аз. — Ние с вас сме изиграни. Льонорман, деловодителят в съда, не е истинският собственик, а подставено лице в услуга на вашия мъж. Чудесното спокойствие, на което се радвате тук, е дело на графа, спечелените от вас пари идват от графа, покровителството му се разпростира до най-малките дреболии в живота ви. Вашият мъж ви спаси в очите на света, като измисли приемливо оправдание за отсъствието ви. Пред всички графът изказа надеждата, че не сте загинали при корабокрушението на „Сесилия“, с който сте отпътували за Хавана, за да получите наследство от една стара леля; тръгнали сте уж придружена от две негови сродници и от стария домоуправител. Графът разправя, че е изпратил хора да ви търсят и е получил от тях благоприятни вести… Той взема толкова предпазни мерки, за да ви скрие от хорските погледи, колкото и вие самата… С една дума, той ви се подчинява…

— Стига! — прекъсна го тя. — Искам да знам само едно: от кого имате тези сведения?

— За бога, госпожо, вуйчо ми е назначил за секретар на полицейския началник на квартала един беден младеж. Този млад човек ми разказа всичко. Ако тайно напуснете къщата тази нощ, мъжът ви ще узнае къде отивате и неговото покровителство ще ви следва навсякъде. Как една умна жена като вас е могла да повярва, че търговците купуват цветята и шапките на същата цена, на която после ги продават? Поискайте хиляда екю за един букет и те ще ви ги дадат! Никога майчина нежност не е била по-изобретателна от нежността на мъжа ви към вас. От портиерката узнах, че графът често идва до оградата нощем, когато всички спят, да погледа отдалеч светлината на нощната ви лампа! Големият ви кашмирен шал струва шест хиляди франка… Вашата доставчица ви продава не стари, а чисто нови изделия от най-добрите фабрики… С една дума, тук сте като Венера в мрежите на Вулкан… само че сте затворена в мрежата сама, в плен сте на едно несравнимо благородство, което се проявява към вас вече седем години.

Графинята трепереше като уловена, стисната в длан лястовица, която протяга шия и гледа уплашено около себе си. Тя се разтърсваше от нервни спазми и недоверчиво ме гледаше. Сухите й очи светеха с трескав блясък. Но тя беше жена!… В един момент сълзите й бликнаха и тя заплака не защото беше разчувствувана, не, плачеше от безпомощност, от отчаяние. Смяташе се независима и свободна, а оковите на брака я държаха като в затвор.

— Ще отида — шепнеше тя през сълзи, — той сам ме принуждава… Ще отида там, където съм сигурна, че никой няма да ме последва!

— Ах, така значи! — възкликнах аз. — Искате да се самоубиете!… В такъв случай, госпожо, навярно имате извънредно важни причини да не се връщате при граф Октав.

— О, и още какви!

— Добре, но кажете ги на мен, кажете ги на моя вуйчо. В наше лице ще намерите двама предани съветници. Ако в изповедалнята вуйчо ми е свещеник, в обществото той далеч не е така строг. Ние ще ви изслушаме, ще се опитаме да разрешим проблемите ви и ако сте заблудена или жертва на недоразумение, може би ще съумеем да го разсеем. Душата ви ми изглежда чиста, но ако сте извършили прегрешение, отдавна вече сте го изкупили… Помнете най-после, че в мое лице имате най-искрен приятел. Ако пожелаете да се освободите от тиранията на графа, аз ще ви помогна, той никога няма да ви намери.

— О, все още има манастири! — възкликна тя.

— Да, но ако графът, който междувременно е станал министър, поиска, ще ви затвори вратите на всички манастири в света. Колкото и да е влиятелен, аз все пак ще ви спася от него… но преди това ми докажете, че не можете, че не трябва да се върнете при него. О, не се страхувайте, че едва избягала от графа, ще попаднете под моя власт — прибавих аз, като срещнах погледа й, ужасяващо недоверчив и пълен с високомерие. — Ще се радвате на спокойствие, самота и независимост. С една дума, ще бъдете така свободна и така уважавана, сякаш сте противна и зла стара мома. Самият аз не бих си позволил да ви виждам без ваше съгласие.

— Но кажете как? По какъв начин?

— Това, госпожо, е моя тайна. Не ви лъжа, бъдете уверена. Докажете ми, че животът, който водите, е единственият възможен, че го предпочитате пред живота като съпруга на граф Октав, богата и почитана, господарка в един от най-разкошните домове на Париж, обожавана от мъжа си, щастлива майка… и ви обещавам, че ще удържа за вас победа…

— Ще се намери ли човек, който да ме разбере? — прошепна тя.

— Не — отвърнах аз. — Ето защо се обърнах към религията, тя да отсъди. Моят вуйчо е седемдесет и пет годишен светец. Той не е велик инквизитор, а по-скоро свети Йоан. Но за вас той ще стане Фенлон, същият този, който казал на Бургундския херцог: „Яжте телешко в петък, но бъдете християнин, монсеньор!“

— Какво говорите, манастирът е последната ми надежда, моето единствено убежище. Само Бог може да ме разбере. Никой човек, бил той свети Августин, най-милостивият от църковните отци, не би могъл да вникне в угризенията на съвестта ми, които за мен са непреодолими като кръговете на Дантевия ад. Отдадох любовта си не на моя мъж, а на друг, колкото и недостоен да бе за тази жертва! Но той не прие любовта ми, не пожела да я вземе; подарих му сърцето си, както майка подарява на детето си чудесна играчка, и като на шега той го разби.

Живеех само за тази любов. За някои хора любовта не подлежи на изпитание: тя съществува или не. Зароди ли се, разпали ли се, тя изпълва цялата душа. И така, тези осемнадесет месеца от живота ми за мен се равняват на осемнадесет години, вложих в тях цялото си същество, всичките си сили; те не обедняха от безмилостното им пилеене, изтощиха се в измамна близост, при която само аз бях откровена. За мен чашата на щастието не е нито изчерпана, нито празна, тя вече не може да се напълни, защото е счупена. Аз не съм в състояние да се боря, нямам вече оръжие… След като се отдадох тъй беззаветно, какво представлявам? Огризки от пира. Дадено ми е било само едно име, Онорин, както и едно сърце. Моят мъж облада младото момиче, един недостоен любовник облада жената, от мен не остана нищо! Да разреша да ме обичат… Ето какво ще ми кажете вие. О, все още имам гордост и не мога да се помиря с мисълта, че ще стана проститутка! Да, прозрях ясно в светлината на пожара; и дори знаете ли, по-скоро бих отстъпила пред любовта на друг, но на Октав… О, никога!

— Значи, го обичате — казах аз.

— Аз го ценя, уважавам го, прекланям се пред него, той не ми е сторил ни най-малко зло; той е добър, трогателен, по аз вече не мога да обичам… Впрочем — каза тя — да не говорим повече за това. Разговорът омаловажава всичко. Ще ви изложа писмено мислите си, тъй като в момента не съм в състояние да ги изразя, те ме душат, цялата горя, стоя върху пепелището на моя храм. Всичко, което виждам наоколо, всички тези неща, които смятах придобити с моя собствен труд, ми припомнят сега това, което исках да забравя. Ах, трябва да бягам оттук, както избягах от дома на Октав.

— Но къде? — попитах. — Може ли една жена да оцелее без покровител? Нима на тридесет години, в разцвета на красотата, преливаща от сили, които не подозирате, и нежност за отдаване, ще се оттеглите в пустинята, където бих могъл да ви укрия?… Не се безпокойте.

За пет години графът нито веднъж не се е мярнал тук и никога няма да проникне при вас без ваше съгласие. Неговата всеотдайност през тези девет години е залог за вашето спокойствие. Можете в пълна безопасност да обсъдите бъдещето си с вуйчо ми и с мене. Вуйчо ми е не по-малко влиятелен от който и да е министър. И тъй, успокойте се, не преувеличавайте сама нещастието си. Един свещеник, чиято глава е побеляла в служба на църквата, не е дете; той ще ви разбере, ето вече половин век как хората му изповядват болките си и той претегля натежалите от прегрешения сърца на крале и принцове. Ако е строг под епитрахила, сред вашите цветя вуйчо ми ще бъде кротък като тях и снизходителен като своя божествен учител.

Разделих се с графинята в полунощ и я оставих спокойна на вид, но мрачна и изпълнена с тайни намерения, които никаква проницателност не би могла да разгадае.