Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (21)

Двадесет и първа глава
Едно странно предложение

„О, ако не чувствувах у себе си удовлетворени, разцъфтели всички благородни склонности на човека, ако в основата си ролята ми не беше сродна с тази на божието провидение, ако не се наслаждавах с цялото си същество, има моменти, когато бих повярвал, че съм обладан от някаква мания.

Понякога нощем ми се струва, че полудявам, боя се от тези внезапни преходи от слабата надежда, която проблясва и се разраства, към пълното отчаяние, когато духът пада тъй ниско, че повече не може и да бъде.

Преди няколко дни разсъждавах сериозно над жестоката развръзка на историята на Лъвлейс и Клариса, като си казвах: «Ако Онорин имаше дете от мен, щеше да е принудена да се завърне в съпружеския дом.»

И въпреки всичко толкова вярвам в щастливото бъдеще, че преди десет месеца купих, като заплатих в брой, една от най-хубавите къщи в предградието Сен-т-Оноре. Ако успея да си възвърна Онорин, не искам тя да види този дом, нито спалнята, откъдето избяга. Искам да поставя моя идол в нов храм, за да повярва в новия живот. Сега там работят усилено, за да превърнат къщата в истинско чудо на изяществото и добрия вкус.

Разказвали са ми как някакъв поет, почти обезумял от любов по една певица, купил още в самото начало на своето увлечение най-хубавото легло в Париж, без да знае как ще отговори на чувствата му актрисата. И ето че този анекдот разтърси до дъното на душата най-суровия съдия, човека, който минава за най-авторитетния съветник на короната. Ораторът от камарата е в състояние да разбере поета, подхранвал своята мечта с една реална възможност. Три дни преди пристигането на Мария-Луиза Наполеон се заровил в сватбеното си ложе в Компиен… Всички велики страсти протичат по един и същи начин. В любовта аз съм поет и император!…“

Чувайки последните думи, разбрах, че граф Октав с право се опасява за разсъдъка си — той беше станал, ходеше, ръкомахаше, после изведнъж замълча, сякаш сепнат от разпалеността на думите си.

— Сигурно съм много смешен, като моля за един състрадателен поглед — продължи той след доста дълго мълчание.

— Не, вие сте много нещастен…

— О, да — въздъхна той, като подзе изповедта си, — повече, отколкото си представяте! Пламенността на думите ми би трябвало да ви говори колко силна е моята страст, тъй като от девет години насам тя притъпява всичките ми способности. Но това не е нищо в сравнение с обожанието, което ми вдъхва душата’, умът, характерът, сърцето й, всичко онова, което у жената не е чисто женско. С една дума, всички тези очарователни кумири от свитата на любовта, сред които минава животът и които са всекидневната поезия на едно мимолетно удоволствие. Хвърляйки поглед назад, виждам съкровищата на сърцето и ума на Онорин, на които, като всички щастливи хора, не обръщах достатъчно внимание в дните на щастие.

От ден на ден все по-ясно си давах сметка за размера на претърпяната загуба, защото осъзнавах божествените качества, с които е надарено това своенравно и непокорно дете, станало тъй силно и гордо под гнета на мизерията, под ударите на най-позорната измяна. И това небесно цвете вехне скрито в самота.

Преди малко говорихме за закона — продължи той с горчива ирония, — но законът е жандармерийски отряд. Ще арестуват и ще доведат жена ми тук насила!… Не е ли това равносилно да превземеш труп?

Религията няма власт над Онорин, в религията я привлича само поезията, моли се, без да се вслушва в повелите на църквата. Аз пък изчерпих цялата си снизходителност, доброта, любов. Вече съм без сили. Виждам само едно средство за успех: хитростта и търпението, а което птицеловците успяват в крайна сметка да уловят най-плашливите, най-пъргавите, причудливи и редки птици. Ето защо, Морис, когато Гранвил допуска напълно простимата нетактичност и ви разкри тайната на моя живот, видях в тази случайност повеля на съдбата, едно от онези знамения, на които се подчиняват и които измолват играчите в разгара на играта… Достатъчно ли сте привързан към мен, за да ми бъдете романтично предан?…

— Виждам какво искате да кажете, господин графе — отговорих, като го прекъснах, — отгатвам вашите намерения. Първият ви секретар е искал да разбие касата ви. Познавам сърцето на втория, би могъл да се влюби в жена ви. Нима искате да го обречете на нещастие, като го изпратите в огъня! Възможно ли е човек да сложи ръка в жаравата, без да се опари?

— Вие сте още дете — възрази графът, — ще ви пратя с ръкавици! На улица Сен-Мор, в къщичката на градинаря, която опразних за вас, ще отиде да живее не моят секретар, а племенникът ми, барон Дьо л’Остал, докладчик в Държавния съвет…

Още не бях се съвзел от изненадата, когато чух да се звъни и някаква кола спря до стълбището на главния вход.

Малко след това лакеят доложи за идването на госпожа Дьо Куртвил и дъщеря й.

Граф Октав имаше многобройна рода по майчина линия. Госпожа Дьо Куртвил, негова братовчедка, беше вдовица на един съдия от съда на Сена, който я беше оставил с една дъщеря и без всякакво състояние.

Нима можеше да става сравнение между една зряла двадесет и девет годишна жена и една девойка на двадесет, толкова красива, че и най-пламенното въображение не би могло да желае по-идеална възлюбена?

— Титла барон, длъжност докладчик по решенията и съветник на министъра на правосъдието в очакване на нещо по-добро и тази стара къща за зестра — нима няма да имате достатъчно причини да не се влюбите в графинята? — пошепна ми той на ухото и като ме хвана за ръка, представи ме на госпожа Дьо Куртвил и на дъщеря й.

Бях заслепен не толкова от блестящите предложения на графа, за които не бих се осмелил и да мечтая, колкото от Амели дьо Куртвил, чиито прелести бяха подчертани от изкусно подбран тоалет, каквито майките заръчват за дъщерите си, когато дойде време да ги омъжват.

— Но да не говорим за мене — каза консулът и замълча.