Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (27)

Двадесет и седма глава
Признанието на Онорин

Преди да й разреша да ми изтръгне признания за моите злочестини, дълго се предвземах, както се предвземат младите момичета, преди да се съгласят да седнат пред пианото — ясно им е каква скука ще последва.

Както се досещате, необходимостта да победи упоритото ми мълчание принуди графинята да установи с мен по-близки приятелски връзки. Но тя си въобразяваше, че и аз храня същото отвращение от любовта като нея, и се радваше на случайността, която й беше изпратила в нейния пустинен остров някой от рода на Петкан. Навярно самотата започваше да й тежи.

Въпреки това тя не проявяваше ни най-малко кокетство, никакво женско желание да се хареса. Чувствувала, че има сърце, казваше ми тя, единствено в идеалния свят, в който намирала убежище.

Неволно сравнявах техните два свята: на графа — само действие, вълнение, чувство, и на графинята — само пасивност, бездействие, безучастност. Жената и мъжът следваха безпогрешно своята природа.

Мнимата ми мизантропия ми даваше право на цинични нападки срещу мъжете и жените и аз не се спирах пред нищо, надявайки се да подтикна Онорин към признания. Но тя не се хващаше на никакви уловки и вече започвах да разбирам в какво се изразява този магарешки инат, много по-разпространен сред жените, отколкото допускаме.

— Прави са ориенталците — казах й една вечер аз — да ви държат затворени и да гледат на вас само като на оръдие за наслаждение. Европа е справедливо наказана, задето ви е допуснала в обществото и ви е приела на равна нога. Според мен жената е най-подлото и най-коварно същество на този свят. Оттук между впрочем идва цялото й очарование: хубаво удоволствие да тичаш подир питомно животно! Ако една жена е вдъхнала страст на мъжа, тази страст за него е навеки свята, в неговите очи жената е надарена с нетленни предимства. Признателността на мъжа за миналото щастие е до живот. Ако срещне някогашната си любовница стара или недостойна за него, тя все още е запазила права върху сърцето му. А за вас, жените, мъж, когото някога сте обичали, не означава нищо. Нещо повече, той има непростимия грях, че още живее!… Нямате смелост да си го признаете, но всички вие таите в сърцето си мисълта, която хорската клевета или традиция приписва на дамата от Нелската кула^[1]: „Колко жалко, че човек не може да се храни с любов, както се храни с плодове! Добре би било след ядене да ви остане само чувството на задоволство!…“

— Бог вероятно е запазил това върховно щастие за рая — забеляза тя. — Но макар вашите доводи да ви се струват остроумни, бедата е там, че са погрешни. Къде са тия жени, които са обичали повече от веднъж? — попита тя, гледайки ме, както пресветата Дева в картината на Енгр гледа Луи XIII, когато му поднася короната.

— Вие сте чистосърдечна комедиантка — отвърнах аз. — Току-що ми хвърлихте поглед, който би направил чест на всяка актриса. Но сте толкова красива, че положително сте обичали; следователно сте забравили.

— Аз ли? — каза тя, отклонявайки ловко въпроса ми. — Аз не съм жена, а монахиня, седемдесет и две годишна старица.

— Тогава как можете така уверено да твърдите, че страдате повече от мене? Нещастията на жените се свеждат до едно — те смятат за беда само разочарованията на сърцето.

Тя ме погледна смирено и постъпи като всички жени, които, притиснати в спор до стената или изобличени от истината, продължават да упорствуват и да държат на своето; каза:

— Аз съм монахиня, а вие ми говорите за един свят, в който не мога вече да стъпя.

— Дори мислено? — попитах аз.

— Толкова ли е достоен за облажаване светът? — отвърна тя. — О, когато давам простор на мисълта си, тя се възнася по-високо… Ангелът на съвършенството, дивният Гавраил, пее често в сърцето ми. Дори да бях богата, пак бих работила, за да не отлитам прекалено често на пъстроцветните крила на ангела и да не блуждая в царството на фантазията. Има мечти, които са гибелни за нас, жените! Спокойствието си дължа на моите цветя, макар те да не успяват винаги да погълнат мислите ми. Понякога душата ми се изпълва от необяснимо очакване, не мога да прогоня една мисъл, която не ми дава покой и прави пръстите ми несръчни. Струва ми се, че предстои да се случи важно събитие, че животът ми ще се промени. Вслушвам се в тишината, вглеждам се в мрака, губя вкус към работата и с цената на неимоверни усилия се връщам към действителността… към делничния живот. Не е ли това предчувствие, пратено ми от небето? Ето какво се питам!…