Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (13)

Тринадесета глава
Звънецът преди вдигането на завесата

Все пак нямахме още безгранично доверие един на друг, той не ми откриваше необятните подземия, които съзирах в личния му живот, а аз не се решавах да го питам: „Какво ви е? Каква болка ви мъчи?“

Какво ли правеше, къде ли се губеше по цели вечери? Често се връщаше пеша или в нает кабриолет, докато аз, неговият секретар, се прибирах с карета! Нима един толкова благочестив човек беше жертва на лицемерно прикривани пороци?

Може би влагаше цялата си умствена енергия в удовлетворяването на ревност, по-ненаситна и от тази на Отело? Или живееше с недостойна за него жена?

Една сутрин, след като бях ходил да уредя сметките с един доставчик, на път за вкъщи, между църквата „Свети Павел“ и кметството, се натъкнах на граф Октав, който разговаряше с една стара жена така оживено, че дори не ме забеляза. Лицето на старицата ми навя странни подозрения, толкова по-основателни поради това, че не разбирах какво прави графът с парите си.

Не е ли ужасно да се помисли? Аз ставах съдник на моя покровител!

В момента по мои изчисления той имаше повече от шестстотин хиляди франка и ако беше ги обърнал в рента, аз непременно щях да го зная. Толкова безгранично беше доверието му в мен за всичко, което се отнасяше до неговите парични интереси.

Понякога графът се разхождаше сутрин в градината, обикаляйки из алеите, сякаш носен на крилете на своята мечтателна меланхолия.

Той вървеше, вървеше, потриваше ръце едва ли не до нараняване! И когато го изненадвах на завоя на някоя алея, виждах грейналото му лице. Очите му не бяха студени като тюркоаз, а сияйни като синчец, което ме бе поразило още при първата ни среща поради удивителния контраст между два толкова различни погледа: погледът на щастливия човек и погледът на нещастника.

Два-три пъти в такива моменти се беше случвало да ме хване за ръка, да ме повлече със себе си, а после да ме запита: „Какво искахте да ми кажете?“, вместо да сподели с мен радостта си.

По-често обаче, особено откакто можех да го замествам в работата и да пиша вместо него докладите му, нещастният прекарваше по цели часове в градината и наблюдаваше златните рибки, които плуваха във великолепния мраморен басейн, заобиколен от прелестни амфитеатрално насадени цветя.

Той, държавникът, като че ли се увличаше от безсмисленото удоволствие да рони хляб на рибките.

Ето как ми се откри драмата на неговия толкова бурен и дълбоко опустошен вътрешен живот, където в един забравен от Данте кръг на ада се раждаха чудовищни радости.

Генералният консул направи малка пауза.