Метаданни
Данни
- Серия
- Човешка комедия
- Включено в книгата
-
Избрани творби в 10 тома. Том 2
Онорин. Жената на тридесет години. Дядо Горио - Оригинално заглавие
- Honorine, 1843 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Силвия Вагенщайн, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Иван Пешев
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NomaD (2021 г.)
Издание:
Автор: Оноре дьо Балзак
Заглавие: Избрани творби в десет тома
Преводач: Ана Сталева; Ерма Гечева; Силвия Вагенщайн
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо; четвърто
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: романи
Националност: френска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: юни 1983
Главен редактор: Силвия Вагенщайн
Редактор: Е. Гечева; С. Вагенщайн
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Ясен Васев
Коректор: Евгения Кръстанова; Сивляна Йорданова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7490
История
- — Добавяне
Тридесет и седма глава
Последното дихание на Онорин
Не му отговорих. Два месеца по-късно вестниците известиха за пристигането с един английски кораб на графиня Октав, върната на семейството си след някои произшествия по време на пътуване, съчинени тъй правдоподобно, че никой да не се усъмни. Пристигайки в Генуа, получих писмо, в което ми съобщаваха, че графинята благополучно се е освободила от бременност, като е дарила мъжа си със син. Цели два часа седях с писмото в ръце тук на терасата на тази пейка. Два месеца по-късно, изтормозен от увещанията на Октав, Дьо Гранвил и Дьо Серизи, угнетен от загубата на вуйчо си, аз се съгласих да се оженя.
Половин година след Юлската революция получих следното писмо, с което свършва историята на това семейство.
„Господин Морис,
Умирам, макар че съм майка, а може би тъкмо затова.
Добре изиграх ролята си на жена: измених на мъжа си, изпитах радости, истински колкото и сълзите, които актрисите проливат на сцената.
Умирам за благото на обществото, на семейството, на брака, както първите християни са умирали в името на Бога. Не зная от какво умирам, макар че най-добросъвестно търся причината, тъй като въобще не съм упорита. Но на вас държа да обясня какво е моето страдание, на вас, който доведохте небесния лечител, ваш вуйчо, чийто съвет послушах; той бе мой изповедник, грижех се за него при последното му боледуване и като ми сочеше небето, той ми завеща да изпълня дълга си.
И аз изпълних своя дълг.
Не осъждам жените, които имат способността да забравят, възхищавам им се като на силни, неподражаеми натури, моят недостатък са спомените!… Не можах два пъти да изпитам онази всеотдайна любов, която ни отъждествява с любимия човек. До последния момент, вие сте свидетел, отправях зов към вашето сърце, към изповедника си, към мъжа си: «Съжалете се над мен!…» Никой не се съжали.
И ето, аз умирам. Умирам, като проявявам нечувана смелост. Никоя куртизанка не е била по-весела от мен. Моят беден Октав е щастлив, аз упорито подхранвам у него илюзиите на сърцето.
В тази ужасна игра аз не скъпя силите си, актрисата е аплодирана, чествувана, отрупвана с цветя; но невидимият съперник всеки ден идва за плячката, за жалките останки от моя живот. Сърцето ми се къса, но аз се усмихвам! Усмихвам се на двете си деца, но по-голямото, мъртвото, тържествува! Казах ви вече: мъртвото дете ще ме повика — и аз отивам при него.
Близостта без любов е позорна и аз непрестанно се чувствувам унизена. Мога да плача, да се отдам на моите бленувания само когато съм сама.
Изискванията на обществото и на дома, грижите за детето, за щастието на Октав не ми оставят нито миг, за да се съвзема и да почерпя сили, каквито намирах преди в моето усамотение.
Постоянно трябва да бъда нащрек, а това не е по силите ми, сърцето ми се бунтува. Не съумях да възпитам у себе си самообладание и бдителност с остър слух, с лъжлив език, с око на рис.
Не устата на любимия пие моите сълзи и целува моите очи, аз ги попивам тайно с кърпичка; водата освежава пламналите ми клепачи, а не любимите устни.
Аз се преструвам с душата си, затова може би и умирам!
Заключвам тъгата си грижливо, така че нищо не личи; но тя трябва да разяжда нещо и ето, нахвърля се върху живота ми. На лекарите, които откриха тайната ми, казах:
— Кажете, че умирам от някоя смъртоносна болест, иначе ще повлека след мен и моя мъж.
И тъй, уговорено е между Деплен, Бианшон и мен, че умирам от размекване на не знам коя си кост, описана от науката със съвършена точност. Октав смята, че го обожавам!… Добре ме разберете, боя се, че ще ме последва.
Пиша ви, за да ви помоля да станете в такъв случай настойник на малкия граф. Ще намерите приложено в писмото допълнение към завещанието ми, в което изразявам последната си воля; ще си послужите с него само ако бъде необходимо.
Може би се лъжа, моето себеотрицание може би ще остави Октав неутешим, но жив! Бедният Октав! Пожелавам му по-добра жена от мен, той заслужава да бъде обичан!
Тъй като научих, че моят мъдър шпионин се е оженил, помнете поуката на цветарката от улица Сен-Мор; направете жена си час по-скоро майка! Потопете я в най-грубото домакинско всекидневие, попречете й да отглежда в сърцето си загадъчното цвете на идеала, образа на небесното съвършенство, бленуван от мен, онова вълшебно цвете с пламтящи багри, чието ухание вдъхва отвращение от действителността.
Аз съм като света Тереза, но не успях да постигна нейните екстази в манастирската самота с божествения Исус, с един безупречен крилат ангел, имащ способността да долита и отлита навреме.
Вие знаете колко щастлива бях сред моите любими цветя.
Не съм ви казала още всичко: виждах как любовта разцъфтява под престорената ви лудост, криех от вас мислите, мечтите си, не ви допуснах в моето красиво царство.
Морис, надявам се да обикнете моето дете от любов към мен, ако един ден то бъде лишено от своя клет баща. Съхранете моята тайна, както гробът ще съхрани мен. Не ме оплаквайте: аз отдавна съм мъртва, ако свети Бернар е бил прав, като е казал, че няма живот там, където няма любов.“