Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (16)

Шестнадесета глава
Изповедта на един министър

Отидох да си легна дълбоко развълнуван: загадката не само не се изясни, но ми се струваше още по-неясна. Предчувствувах някаква необичайна драма, давах си сметка, че не може да има нищо пошло между човек с такъв възвишен характер като графа и неговата избраница. Във всеки случай обстоятелствата, които бяха подтикнали графинята да напусне този толкова благороден, мил, безупречен мъж, тъй любещ и достоен за обич, навярно бяха най-малкото странни.

Думите на господин Дьо Гранвил бяха като факла, запокитена в подземията, из които крачех от толкова време; и макар че пламъкът едва ги освети, погледът ми успя да различи тяхната необятна дълбочина. Обяснявах си страданията на графа, без да знам нито силата, нито горчивината им. Жълтеникавият цвят на лицето, хлътналите слепоочия, непосилните занимания, миговете на унес, най-малките подробности от живота на този женен ерген изникваха с ясна релефност в съзнанието ми през този час на усилен размисъл, напомнящ здрача на съня, на който би се отдал на мое място всеки човек със сърце.

О, как обичах моя беден покровител! Той ми се струваше неповторим. Прочетох цяла горестна поема, съзрях непрекъсната дейност в това сърце, обвинявано от мен в леност. Върховната болка не води ли най-често до бездействие?

Беше ли си отмъстил този строг съдия, който разполагаше с такава власт? Или намираше утеха в една безкрайна агония?

Гняв, който не стихва в продължение на цели десет години, е необикновено нещо в Париж.

Как беше понесъл Октав сполетялото го голямо нещастие, защото раздялата на двама съпрузи е голямо нещастие в нашата епоха, когато личният живот, както никога в миналото, е станал обществен въпрос?

Прекарахме няколко дни в изчакване, тъй като голямата мъка се отличава със сдържаност; накрая една вечер графът ми каза с прочувствен глас:

— Останете!

Ето приблизително неговия разказ.