Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (17)

Седемнадесета глава
Брак по разум и по влечение

„Баща ми беше настойник на богата и красива девойка. Тя беше на шестнадесет години, когато се завърнах от колежа в стария ни дом.

Възпитана от майка ми, Онорин едва се пробуждаше за живота. Пълна с очарование и детинска прелест, тя мечтаеше за щастие, както би мечтала за красив накит. А може би наистина щастието й изглеждаше като украшение за душата! Благочестието й не изключваше детските радости и всичко, дори религията, беше поезия за това простодушно създание.

Представяше си бъдещето като вечен празник. Беше невинна и чиста и никакви лоши видения не смущаваха съня й. Срамът и мъката никога не бяха помрачавали чертите й, нито бяха навлажнявали погледа й. Тя дори не търсеше да узнае причината за неволните си вълнения през някой хубав пролетен ден. Чувствуваше се слаба, обречена на послушание и очакваше брака, без да го желае.

Палавото й въображение не познаваше необходимата може би поквара, която литературата насажда чрез изобразяване на страстите; тя не знаеше нищо за живота и за опасностите, които крие обществото. Милото дете така малко беше страдало, че дори не беше успяло да прояви твърдост. С една дума, тя беше толкова непорочна, че би преминала без страх сред змии като идеалния образ на невинността, сътворен от някой художник. Едва ли някога е имало по-открито и засмяно чело от нейното. Едва ли някога друга уста е отклонявала с такова прелестно неведение смисъла на най-точни запитвания. Живеехме невинно като брат и сестра.

Една година по-късно аз й казах тук, в градината, край басейна с рибки, докато им хвърлях трохи хляб:

— Искаш ли да се оженим? С мен ще правиш всичко, каквото поискаш, докато с всеки друг мъж ще бъдеш нещастна.

— Мамо — обърна се тя към майка ми, която дойде при нас, — ние с Октав решихме да се оженим…

— На седемнадесет години? — възпротиви се майка ми. — Не, почакайте година и половина. Ако след година и половина все още се харесвате, добре. По потекло и по състояние вие сте равни, ще сключите едновременно брак по разум и по влечение.

Когато навърших двадесет и шест години, а Онорин деветнадесет, ние се оженихме.

Уважението към възрастните ми родители, благородници от стария двор, ни възпря да обновим жилището според тогавашната мода и да сменим мебелировката, а останахме да живеем в него безгрижно, както някога като деца. При все това аз поддържах светски връзки, водех жена си в обществото и смятах за свой дълг да я образовам.

По-късно разбрах, че браковете като нашия крият подводна скала, в която навярно се разбива не едно чувство, не едно добро намерение, не един човешки живот. Съпругът се превръща в наставник, в учител, ако щете, и любовта загива под ударите на пръчката, които рано или късно я нараняват. Тъй като една млада и красива, умна и весела съпруга не търпи превъзходство извън това, което самата тя е получила в дар от природата.

Може би съм бъркал. Възможно е в трудното начало на всеки брак да съм си позволил наставнически тон. Или, напротив, съм допуснал грешка, като съм се доверил изцяло на тази чистосърдечна натура и не съм следил графинята, у която бунтът ми се струваше невъзможен.

Уви, все още не знаем нито в политиката, нито в семейния живот коя е причината за гибелта на империите и на щастливите бракове — прекаленото доверие или прекалената строгост. А може би Онорин не е видяла въплътени в мен мечтите си на младо момиче. Нима в дните на щастие човек си дава сметка кои правила престъпва?…“

Спомням си само най-общо упреците, които си отправяше графът с добросъвестността на анатом, търсещ причините на едно заболяване, които убягват на колегите му. Трогателното милосърдие на този изоставен съпруг наистина ми се стори тогава достойно за Исус Христос, когато спасява грешницата.