Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (25)

Двадесет и пета глава
Клетката на Онорин

Една хубава вечер към края на май се случи така, че разхождайки се с бавни крачки покрай стоборчето, се озовахме един до друг. Когато стигнахме до дъното на градината, наложи се все пак от учтивост да разменим някое и друго изречение. Като ме видя така потиснат, опечален, умислен, тя ми заговори майчински, с думи на утеха и надежда и те ми напомниха песничките, с които дойките приспиват децата. В края на краищата прескочих оградата и се намерих повторно при нея.

Графинята ме въведе в дома си с надежда да уталожи мъката ми. Така най-сетне проникнах в това светилище, където всичко беше в хармония с жената, която се постарах да ви обрисувам. Там цареше изящна простота.

Отвътре къщата беше истинска бонбониера, създадена от изкуството на осемнадесети век за пищните оргии на някой знатен благородник.

Столовата, разположена на долния етаж, беше украсена с великолепно изработени фрески във форма на цветни плетеници. Покрай стълбището се редяха очарователни едноцветни мотиви.

Малкият салон, който се намираше срещу столовата, беше невероятно излинял, но графинята го бе покрила с плат от стари паравани с причудливи шарки. В съседство беше банята.

На горния етаж имаше само една спалня с тоалетна и библиотека, превърната в работилница.

Кухнята се помещаваше в мазето; до къщата водеше външна стълба с няколко стъпала.

Балюстрада и гипсови гирлянди от цветя в стил помпадур изцяло скриваха покрива, виждаха се само улуците.

Тук човек се чувствуваше на сто километра от Париж.

Ако не беше горчивата усмивка, която понякога пробягваше по прекрасните алени устни на бледото й лице, би могло да се повярва в щастието на Онорин, тази теменуга, погребана сред гора от цветя.