Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (7)

Седма глава
Картина от една младост

В колежа „Свети Луи“ мой настойник беше директорът, на когото вуйчо ми беше прехвърлил правата си, и аз завърших средното си образование на осемнадесетгодишна възраст. Излязох от колежа непорочен като семинарист, току-що напуснал „Сен-Сюлпис“ и пълен с благочестие. На смъртния си одър моята майка беше настояла вуйчо ми да й обещае, че няма да стана свещеник; но аз бях толкова набожен, като че ли ми предстоеше да приема духовен сан.

Когато се „излюпих“ от колежа — ще си послужа с тази живописна дума, — абат Лоро ме взе при себе си и ме накара да следвам право.

През четирите години, необходими, за да добия всички юридически степени, работих много, и най-вече извън сухата област на правото. В колежа, където живеех у директора, бях лишен от възможността да чета книги и сега изпитвах нужда да утоля тази своя жажда. Прочетох няколко от най-известните съвременни творби, а след тях произведенията на всички минали векове. Обикнах безумно театъра и дълго време ходех всеки ден на представление, макар вуйчо ми да ми даваше само по сто франка на месец.

Тази пестеливост, която обичта към бедните налагаше на добрия старец, успяваше да сдържи юношеските ми желания в разумни граници. Не бях чак толкова невинен, преди да постъпя у граф Октав, но гледах на редките си похождения като на престъпление. Вуйчо ми беше така ангелски чист, толкова се боях да не го огорча, че нито веднъж през тези четири години не прекарах нощта вън от къщи. Добрият човек не си лягаше да спи, докато не се върна. Тази майчинска загриженост ме възпираше много повече, отколкото всички проповеди и упреци, с които досаждат на младите хора в пуританските семейства.

Еднакво чужд на различните слоеве, от които се състои парижкото общество, съдех за светските жени от средата на буржоазията по това, което виждах по време на разходка или в театралните ложи, и то отдалеч, тъй като самият аз седях на партера. Ако по това време ми бяха казали: „Ще видите Каналис или Камий Молен“, щяха да ме облеят горещи вълни. Прочутите хора ми изглеждаха като някакви божества, които не говорят, не ходят, не ядат като другите.

Колко ли приказки от „Хиляда и една нощ“ се въдят в главата на един юноша!… Колко ли вълшебни лампи трябва да си изпробвал, преди да разбереш, че истинската вълшебна лампа е или случайността, или трудът, или геният.

За някои хора тези блянове отминават като сън, за мен те продължават и досега! По онова време винаги заспивах велик херцог на Тоскана, милионер, обичан от принцеса или знаменитост!

И така, да постъпя на служба у граф Октав, да разполагам със сто луидора годишно, означаваше за мен начало на независим живот. Имах известна надежда да проникна във висшето общество, да открия там това, което най-горещо желаех — прекрасна покровителка да ме отклони от опасния път, по който неизбежно тръгват в Париж двадесет и две годишните младежи, колкото и благоразумни и скромни да са. Започвах да се страхувам от самия себе си. Упоритото изучаване на правото, в което бях потънал, невинаги успяваше да усмири отчайващите пориви на фантазията ми.

Понякога мислено се отдавах на театъра, въобразявах си, че мога да стана голям актьор; мечтаех за блестящи победи и безброй любовни приключения, без да подозирам скритите разочарования, които дебнат зад завесата както и навсякъде другаде, защото всяка сцена има своите кулиси. Понякога излизах с разтуптяно сърце, воден от желание да бродя из Париж, да тръгна след някоя хубава жена и да я проследя до жилището й, да не я изпускам от погледа си, да й пиша, да излея пред нея сърцето си и да я победя с любовта си.

Бедният ми вуйчо, тази добра душа, това седемдесетгодишно дете, умен като бог, наивен като гений, без съмнение отгатваше душевния ми смут, защото не пропускаше случай да ми каже, щом усетеше, че въжето, с което ме държи, е прекалено опънато и има опасност да се скъса:

— Хайде, Морис, ти също си беден! Ето ти двадесет франка, иди се позабавлявай, не си монах!

Ако можехте да видите лукавото пламъче, което озаряваше сивите му зеници, ласкавата усмивка в ъгълчетата на устните му, най-сетне възхитителното изражение на това благородно лице, чиято природна грозота беше смекчена от апостолски дух, бихте разбрали чувството, което ме караше вместо отговор да прегърна абата, сякаш ми беше родна майка.