Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (39)

Тридесет и девета глава
Един въпрос

Госпожица Детуш стана, хвана консула под ръка и като го отведе встрани, каза:

— Не са ли виновни също и мъжете, когато ни искат ръката и правят от младото момиче своя жена, като все още пазят дълбоко в сърцата си ангелски образи, сравняват ни с непознати съперници, надарени с въображаеми съвършенства, и винаги ги предпочитат пред нас?

— Бихте имали право, ако бракът беше основан на страстта. Това бе и грешката на двете злочести същества, станали нейна жертва. Брак, съгрят от взаимна любов, това би било рай!

Госпожица Детуш се отдалечи от консула и Клод Виньон, като се доближи до нея, й пошепна на ухото:

— Господин Дьо л’Остал е малко самонадеян, не намирате ли?

— Не — отговори тя, също шепнешком. — Още не е отгатнал, че Онорин го е обичала. Бедният! — извика тя, виждайки консулшата да влиза. — Жена му е чула всичко…

Часовникът на кулата удари единадесет, всички гости си тръгнаха пеша покрай морето.