Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (35)

Тридесет и пета глава
Бедният Морис

— Благодаря ви, господине — обърна се Онорин към вуйчо ми, като прекъсна четенето и прибра писмото в пазвата си. — Ще се възползувам от позволението на графа да остана тук…

— Как! — възкликнах аз.

При този възглас вуйчо ми хвърли тревожен поглед, а графинята се усмихна лукаво и тази усмивка ми разкри истинските й подбуди.

Онорин искаше да разбере дали не съм просто актьор, птицеловец и аз за жалост успях да я заблудя с възклицанието си, с неволния вик на сърцето, за който жените имат такъв непогрешим усет.

— Ах, Морис — каза тя, — вие поне умеете да обичате!

Пламъчето, което блесна в очите ми, окончателно щеше да разсее безпокойството на графинята, ако тя все още изпитваше безпокойство.

И така, графът си служеше с мен до последната минута.

Онорин извади писмото, за да го дочете. Вуйчо ми направи знак и аз станах.

— Отивате ли си вече, Морис? — каза тя, без да ме погледне.

— Да оставим графинята — пошепна ми той.

Тя стана и тръгна да ни изпрати, като продължаваше да чете; на прага ми хвана ръката, стисна я сърдечно и каза:

— Пак ще се видим…

— Не — отвърнах аз, като й стиснах ръката до болка. — Вие обичате мъжа си! Утре заминавам.

И си тръгнах бързо, като оставих вуйчо, на когото тя каза:

— Какво става с племенника ви?

Бедният абат довърши моето дело, като посочи главата и сърцето си, сякаш казваше: „Той е луд, извинете го госпожо!“, и това прозвуча съвсем убедително, тъй като той действително си го мислеше.

Седмица по-късно заминах за Испания, с назначение за вицеконсул в един оживен търговски град, където за кратко време щях да стана консул, с което се ограничаваха амбициите ми.

Скоро след като се установих, получих следното писмо.