Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (19)

Деветнадесета глава
Един романтичен мъж

„Мислите си, че съм зает с Държавния съвет, с камарата, с палатата, с политика!… Боже мой, седем часа на нощ стигат за всичко, дотолкова животът, който водя, е изострил способностите ми.

Онорин е най-голямата ми грижа. Да спечеля отново жена си — ето единственото ми занимание. Да я следя в клетката, където живее, без тя да подозира, че е в моя власт; да я снабдявам с всичко необходимо, да бдя за малкото удоволствия, които си позволява, да бъда постоянно край нея невидим като безплътен дух, за да не се усъмни, иначе цялото ми бъдеще би било загубено — ето моя живот, моя истински живот!

Нито веднъж от седем години не съм си лягал, без да отида да видя светлинката на нощната й лампа или сянката й върху завесите на прозореца. Тя напусна дома ми, като не пожела да вземе друго освен роклята, с която беше облечена този ден. Това дете доведе благородството на чувствата до глупост! Година и половина след бягството й любовникът й я изостави. Изплаши се подлецът от суровото и студено, зловещо и зловонно лице на мизерията!

Вероятно е разчитал на безгрижния и охолен живот в Швейцария или Италия, който водят светските дами, напускайки мъжете си. Онорин разполагаше с лична рента от шестнадесет хиляди франка. Негодникът е оставил горкото момиче бременно и без стотинка!

През месец ноември 1820 година успях да убедя най-добрия акушер в Париж да изиграе ролята на безизвестен хирург от предградието. Склоних свещеника на енорията, където живееше графинята, да посреща част от разходите й под формата на благотворителност.

Да скрия името на жена си, да й осигуря инкогнито, да й намеря прислужница, която да ми бъде предана и умна довереница — та това беше начинание, достойно за Фигаро. Сам разбирате, че беше достатъчно да поискам, за да открия убежището на жена си.

След три месеца отчаяние, или по-точно безнадеждност, мисълта да се посветя на щастието на Онорин, вземайки Бог за свидетел на безкористната ми роля, бе поетично хрумване, което може да се зароди само в сърцето на един влюбен! Всеотдайната любов се нуждае от храна. Нима не бях длъжен да предпазя от нови беди това дете, съгрешило само поради моето неблагоразумие? С една дума, да изпълня ролята си на ангел-пазител?

След като Онорин кърми сина си в продължение на седем месеца, детето умря за нейно и за мое щастие. Цели девет месеца жена ми се намираше между живота и смъртта, изоставена в момент, когато най-много се нуждаеше от подкрепата на мъжка десница. Но тази ръка — каза той, протягайки ръката си с трогателна решителност — беше протегната над главата й. За Онорин се грижеха, сякаш се намираше в предишния си разкошен дом.

Когато оздравя и попита кой и как й е помогнал, отговориха й: «Калугерките от квартала, дружеството за помощ на родилките, енорийският свещеник, който се интересува от вас»

Тази жена, у която гордостта граничи с порок, прояви в нещастието изумителна твърдост, която някои вечери наричам магарешки инат. Онорин пожела да изкарва хляба си! Моята жена работи!…

Вече пет години я държа в една кокетна малка къща на улица Сен-Мор, където прави изкуствени цветя и шапки.

Тя смята, че продава изделията на своя изящен занаят на един търговец, който й ги заплаща доста скъпо, така че на ден изкарва двадесет франка, и нито веднъж от шест години не се е усъмнила.

Всичко необходимо за живот тя плаща приблизително тройно по-малко от това, което струва, и с шест хиляди франка годишно живее така, като че ли доходът й е петнадесет хиляди.

Има слабост към цветята и дава по сто екю на градинаря, който от мен получава хиляда и двеста франка заплата, а освен това той всеки три месеца ми представя сметка за две хиляди франка.

Обещах на този човек зеленчукова градина и къщичка в съседство с жилището на портиера на улица Сен-Мор.

Придобих собствеността на името на един съдебен деловодител. При най-малката недискретност градинарят губи всичко.

Онорин притежава собствена къща, градина и великолепна оранжерия само срещу петстотин франка годишен наем. Живее там под името на своята икономка, госпожа Гобен, извънредно дискретна старица, която аз сам намерих и която вече я обикна. Но нейното усърдие, както и усърдието на градинаря, се поддържа от обещанието за възнаграждение в случай на успех. Портиерът и жена му ми струват неимоверно скъпо по същите причини.

Във всеки случай от три години насам Онорин е щастлива, вярва, че дължи на труда си лукса да отглежда цветя, облеклото и въобще благополучието си.“