Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (36)

Тридесет и шеста глава
Измамно помирение

„Скъпи Морис,

Ако бях щастлив, не бих ви писал, но за мен започна нов живот, изпълнен със страдания. Желанието отново ме направи млад, но с цялата припряност на четиридесетгодишния мъж, с благоразумието на дипломата, който умее да сдържа чувствата си.

Когато заминахте, все още не бях допуснат в къщата на улица Сен-Мор, но едно писмо ми обещаваше позволение да отида там, нежно и пропито с печал писмо на жена, която се бои от вълненията на срещата.

Чаках повече от месец, преди да се осмеля да отида. Пратих госпожа Гобен да попита графинята дали може да ме приеме, след това седнах на един стол до жилището на портиера, хванах главата си с ръце и останах така близо час. — Госпожата се преоблича — каза Гобен, за да прикрие с едно ласкателно за мене кокетство колебанията на Онорин.

Когато най-после се срещнахме, в течение на четвърт час не можахме да преодолеем неволното нервно треперене, подобно на това, което обхваща ораторите на трибуната: разменяхме си плахи фрази, загубили ума и дума от смущение, и напразно се мъчехме да поведем разговор.

— Виждате ли, Онорин — казах просълзен, — ледът е разчупен. Аз цял треперя от щастие и трябва да ми простите несвързаните думи. Дълго още ще е така.

— Не е престъпление човек да е влюбен в жена си — отвърна тя, като се усмихваше насила.

— Направете ми това благодеяние, престанете да работите, както работихте досега. От госпожа Гобен знам, че от три седмици живеете от вашите спестявания. За бога, Онорин, вие имате шестдесет хиляди франка рента и ако не ми върнете сърцето си, то поне не ми връщайте богатството си!

— Отдавна знам добрината ви… — прошепна тя.

— Ако предпочитате да останете тук и да запазите независимостта си — отвърнах аз, — ако най-пламенната любов не може да трогне сърцето ви, то поне не работете…

Подадох й три чека от по дванадесет хиляди франка; тя ги взе, разтвори ги с безразличие и като ги прочете, само ме погледна вместо отговор. Да, Морис, тя чудесно разбираше, че не й давах пари, а й връщах свободата.

— Аз съм победена — каза тя, протягайки ми ръка за целувка, — идвайте да ме виждате, когато искате.

И така, тя беше направила усилие над себе си, за да ме приеме.

На следния ден ме посрещна с престорена веселост и трябваше да минат два месеца, докато свикне с мен и прояви истинския си характер. Тогава настъпи един прелестен май, една любовна пролет, която ми донеси неизказани радости. Онорин не се страхуваше от мен, проучваше ме.

Уви, когато й предложих да отидем в Англия, за да се свърже явно с мен, отново да заеме мястото си в моя дом и в обществото, да се настани в новата си къща, тя изпадна в ужас.

— Защо да не живеем винаги така? — каза тя.

Подчиних се безропотно.

«Това изпитание ли е?» — питах се аз на раздяла.

Отивайки на улица Сен-Мор, в мен се възраждаше надежда, любовни блянове изпълваха сърцето ми и аз си мислех с младежка наивност: «Тя ще отстъпи тави вечер…»

Но цялата ми привидна или действителна смелост се разсейваше от една нейна усмивка, от един повелителен поглед на гордите й спокойни очи, в които не прозираше страст.

Застивах само като си спомнех тези ужасни думи, които вие ми предадохте: «Лукреция е написала с кинжала и с кръвта си първата дума от хартата на жените: Свобода!»

Чувствувах властно колко необходимо беше съгласието на Онорин и колко трудно беше да й го изтръгна. Досещаше ли се тя какви бури бушуваха у мен, когато отивах при нея и когато се връщах?

Най-сетне й описах състоянието си в едно писмо, тъй като нямах сили да разговарям. Онорин не ми отговори на писмото, но стана толкова тъжна, че аз се държах така, сякаш не бях й писал. Измъчвах се, задето съм я наскърбил, тя прочете това в сърцето ми и ми прости. Сега ще узнаете как.

Преди три дни тя ме прие в спалнята си в бяло и синьо. Стаята беше пълна с цветя, богато украсена и осветена; самата Онорин изглеждаше възхитителна. Косите й падаха на леки къдри около лицето, чиято миловидност познавате, свежи цветя украсяваха главата й; носеше бяла муселинена рокля, пристегната в кръста с дълъг бял колан с развяващи се краища. Можете да си представите как й отиваше това скромно облекло, но този ден тя приличаше на младоженка, това беше Онорин от първите дни.

Радостта ми бе веднага помрачена, тъй като лицето й изразяваше необичайна сериозност, под леда имаше стаен огън.

— Октав — каза ми тя, — ще стана ваша жена, когато пожелаете; но помнете, такова покорство крие опасност, мога да се примиря…

Понечих да възразя.

— Да — продължи тя, — аз ви разбирам, примирението ви обижда, вие искате това, което не мога да ви дам: любов! Религията и състраданието ме накараха да се откажа от обета си за самота, и ето, вие сте тук!

Тя замълча, после продължи:

— Отначало вие не молехте за повече; сега искате да върнете жена си. Добре, аз ви връщам Онорин такава, каквато е, и не искам да ви създавам илюзии. Какво ще стане от мен? Майка? Сама го желая. О, повярвайте ми, горещо го желая. Опитайте се да ме промените, нямам нищо против. Но ако умра, приятелю, не проклинайте паметта ми и не ме обвинявайте в упорство: аз бих го нарекла култ към идеала, а може би по-правилно ще е да назова необяснимото чувство, което ще ме погуби, преклонение пред Бога! Бъдещето не е вече в моите ръце, вие имайте грижата за него, решавайте сам…

След това седна в онази непринудена поза, която така ви възхищаваше, и ме загледа как пребледнявам от болката, която ми беше причинила, така че кръвта застиваше в жилите ми.

Отгатнала ужасното въздействие на думите си, тя ми хвана ръцете, стисна ги и каза:

— Октав, аз те обичам, но не както ти искаш да бъдеш обичан: обичам душата ти… Но знай, обичам те достатъчно, че да умра за тебе безропотно като източна робиня. Това ще бъде моето изкупление.

Нещо повече, тя коленичи на една възглавница при краката ми и каза в изблик на върховно милосърдие:

— А може би все пак няма да умра…

Ето вече два месеца как се боря. Какво да правя?… Сърцето ми прелива, потърсих сърцето на приятел и викам за помощ: Какво да правя?“