Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (24)

Двадесет и четвърта глава
Как завърши първата среща

Докато я гледах, едва не забравих ролята си на налудничав, груб и не дотам великодушен човек.

— Казаха ми, госпожо, че обичате цветята.

— Аз съм цветарка по професия, господине — отвърна тя. — Отглеждам цветя, а после ги възпроизвеждам като печална майка, чиято единствена радост е да рисува собствените си деца… Необходимо ли е да ви казвам, че съм бедна и не съм в състояние да заплатя за услугата, която искам от вас?

— Как е възможно — подхванах аз с важността на магистрат — една толкова изискана личност като вас да упражнява подобен занаят? Или и вие като мен имате причина да занимавате ръцете си, за да не давате простор на мислите си?

— Да не се отклоняваме от стената — отвърна тя с усмивка.

— Но ние сме едва до основите — възразих аз. — Не трябва ли да узная чия мъка е по-голяма или ако щете, коя от нашите две мании следва да отстъпи пред другата?… Господи, какви хубави нарциси! Свежи са като тази утрин!

Мога смело да ви кажа, че градината й представляваше истинска колекция от декоративни храсти и цветя, където само слънцето проникваше. Всичко беше подредено с такъв художествен усет, че и най-бездушният човек би се трогнал. Купищата цветя, пръснати с изкуството на професионален цветар или събрани в лехи, предизвикваха сладостен отклик в душата. Тази тиха, уединена цветна градина изпускаше сладостни аромати и будеше приятни мисли и прелестни, изпълнени с нега видения. Във всичко се долавяше незаличимия отпечатък, който слага върху нещата истинският ни характер, когато нищо не ни принуждава да лицемерим в отговор на изискванията на обществото. Гледах последователно ту купчината нарциси, ту графинята и като се вживявах в ролята си, се правех на по-очарован от цветята, отколкото от самата нея.

— Много ли обичате цветята? — попита тя.

— Това са — отвърнах аз — единствените същества, които не изневеряват на грижите и обичта ни.

Произнесох такава вдъхновена тирада, като съпоставих ботаниката с обществото, че се озовахме на хиляди километри от преградната стена, а графинята навярно ме е взела за болен, изстрадал, достоен за съжаление човек. След половин час обаче моята съседка неусетно ме върна на въпроса за стената, защото жените, когато не обичат, се отличават с хладнокръвието на стар адвокат.

— Ако запазим стобора — заявих аз, — ще узнаете всичките ми цветарски тайни, които аз крия, защото се опитвам да създам синя гергина, синя роза, луд съм по сините цветя. Не е ли синьото любим цвят на възвишените души? Но нито вие, нито аз сме у дома си: по-добре да направим една решетеста вратичка, която да свърже градините ни… Обичате цветята, ще гледате моите, аз ще гледам вашите. Вие не приемате никого, а мен ме навестява само вуйчо ми, свещеникът на „Белите мантии“.

— Не — отвърна тя, — не искам да давам на никого право да влиза в градината или в дома ми по всяко време. Идвайте, винаги ще бъдете добре дошъл като съсед, с когото искам да живея в добри отношения, но знайте, твърде много обичам самотата си, за да понеса каквато и да е зависимост.

— Както искате! — казах аз.

И с един скок се прехвърлих през оградата.

— За какво ми е врата? — извиках на графинята от моята градина, като се кривях и гримасничех като луд.

Цели две седмици с нищо не издадох, че мисля за съседката си.