Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (15)

Петнадесета глава
Тайната се разбулва

— Ние и тримата познаваме въпроса основно — каза през смях граф Дьо Гранвил. — Аз имам жена, с която не мога да живея, Серизи има жена, която не желае да живее с него, а твоята, Октав, те напусна. Следователно ние тримата обобщаваме всички случаи на съпружеска неудача; няма съмнение, че ние ще бъдем комисията, ако някога се върнем към въпроса за развода.

Граф Октав изпусна вилицата си върху чашата, тя се счупи, счупи се и чинията. Графът, блед като мъртвец, хвърли на председателя Дьо Гранвил унищожителен поглед, като ме сочеше с очи.

— Извинявай, приятелю, не видях Морис — каза Дьо Гранвил. — Но нали Серизи и аз бяхме твои съучастници, а преди това и свидетели, не мислех, че проявявам нетактичност в присъствието на двама многоуважаеми свещеници.

Господин Дьо Серизи промени разговора, като разказа за всичките си безуспешни опити да се хареса на жена си.

Старецът стигна до извода, че е невъзможно да се направляват човешките симпатии и антипатии, като твърдеше, че обществените закони са толкова по-съвършени, колкото са по-близки до природните. Природата не държала сметка за единението на душите, с продължението на рода нейната цел била постигната. Следователно днешното законодателство било постъпило твърде мъдро, като предоставило огромна свобода на случайността. Лишаването на дъщерите от право на наследство при наличието на наследници от мъжки пол щяло да бъде отлично изменение на закона, както за да се избегнело израждането на расите, така и за да се допринесяло за семейното щастие, като се премахнели срамните бракове по сметка и се поощрели хората да търсят само нравствените качества и красотата.

— Само че — прибави той, като махна пренебрежително с ръка — не е възможно да се усъвършенствува законодателството в страна, която има претенцията да обединява седемстотин или осемстотин законодатели!… В края на краищата — завърши той — ако аз съм нещастен, имам син, който ще бъде по-щастлив от мен…

— Като оставим настрана религиозния въпрос — намеси се вуйчо ми, — позволявам си да ви обърна внимание, че на природата дължим само живота, а на обществото дължим щастието си. Баща ли сте? — попита той господин Дьо Гранвил.

— А нима аз имам деца? — задавено каза граф Октав, чиято интонация направи такова впечатление, че престанаха да говорят за жени и за брак.

След кафето двамата графове и двамата свещеници, като видяха бедния Октав така унил, се измъкнаха на пръсти, но той дори не забеляза последователното им оттегляне.

Моят покровител седеше в едно дълбоко кресло край огъня с вид на сломен човек.

— Сега вече знаете тайната на моя живот — каза той, когато видя, че сме сами. — След три години брак една вечер, като се връщах, ми връчиха писмо, в което графинята ми съобщаваше, че ме напуска. Писмото й не беше лишено от благородство, тъй като жените имат способността да съхраняват някои добродетели, дори да са се провинили в такова ужасно деяние… Хората мислят, че жена ми е загинала при корабокрушение и сега тя минава за мъртва. Вече седем години живея сам!… Достатъчно за днес, Морис! Ще поприказваме за моето положение, когато свикна с мисълта да разговарям за това с вас. Когато човек страда от хроническо заболяване, не трябва ли да е благодарен и на временните подобрения? Често подобрението е само друго лице на болестта.