Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (18)

Осемнадесета глава
Една унизителна законна страст

„Година и половина след смъртта на баща ми, който изпревари с няколко месеца майка ми в гроба — подхвана той след малка пауза, — настъпи ужасната нощ, в която ме изненада прощалното писмо на Онорин.

Какво вълшебство беше запленило жена ми? Дали това беше страстта? Дали беше магическото привличане на нещастието или на гения? Коя от тези сили я беше поразила или увлякла?

Не желаех нищо да зная. Ударът беше толкова жесток, че в продължение на цял месец аз бях като зашеметен.

По-късно разумът ми подсказа, че е по-добре да остана в неведение, но нещастията на Онорин ми отвориха очите за много неща.

Дотук, Морис, всичко е много банално, но то ще се промени с една дума: аз обичам Онорин! Не съм преставал да я обожавам. От деня, в който ме изостави, живея с мисълта за нея, припомням си едно по едно удоволствията, към които самата Онорин несъмнено е била равнодушна.

О, не правете от мене герой — каза той, доловил учудения ми поглед, — не мислете, че съм бил толкова глупав, както би казал един имперски полковник, и не съм правил опити да се «разтуша». Уви, драги мой, бях или твърде млад, или твърде влюбен: в целия свят не можах да срещна друга жена. След ужасна борба със себе си, стискайки парите си в ръка, тръгвах да търся забрава, стигах до прага на изневярата. Но тук като бяла статуя пред мен се възправяше образът на Онорин. Спомнях си безкрайната нежност на прелестната й кожа, през която прозират всички жилчици и венички; отново виждах детското й изражение, също толкова невинно в навечерието на моето нещастие, както и в деня, когато й казах «Искаш ли да се оженим?»; вдъхвах божествения аромат, който излъчваше добродетелта; представях си лъчезарния й поглед, изяществото на движенията й и побягвах като човек, който се готви да оскверни гроб и в миг вижда как душата на мъртвия се възнася преобразена.

На заседанията в Съвета, в палатата, по цели нощи непрестанно мисля за Онорин и трябва да полагам неимоверни усилия, за да се съсредоточа в това, което правя и което говоря. Тук се крие тайната на моите непосилни занимания.

И така, аз не чувствувах към нея повече гняв, отколкото един баща, виждайки любимото си дете в опасност, в която го е тласнало неблагоразумието. Осъзнах, че бях направил от жена си поема, на която се наслаждавах с такова упоение, че смятах чувството си за споделено.

Ах, Морис, безразсъдната любов у мъжа е непростима грешка, която може да доведе жената до всякакви престъпления! Навярно съм оставил неоползотворени силите на това дете, обичано от мен като дете. Може би съм й дотегнал с любовта си, преди да е ударил за нея часът на любовта! Тя беше твърде млада, за да види във верността на жената себеотрицанието на майката, отъждествила е това първо изпитание на съпружеския живот със самия живот и непокорното дете неусетно е проклело живота, не се е решило да се оплаче дори на мен, може би от чувство на свян. В такъв тежък за нея момент навярно се е оказала беззащитна срещу мъжа, който я е развълнувал силно. А аз, твърдят, прозорлив съдия, добър по душа, но зает с други мисли, много късно отгатнах недооценените от мен закони на кодекса на женската душа, прочетох ги в светлината на пожара, опустошаващ моя покрив.

Тогава, по силата на закона, който въздига съпруга в съдия, аз превърнах сърцето си в съд: оправдах жена си и осъдих себе си. Но любовта ми прерасна в страст, онази срамна и непреодолима страст, която обзема понякога старците. И ето, днес обичам Онорин, както се обича на шестдесет години жена, която искаме да притежаваме на всяка цена, и при това чувствувам младежка сила. Аз съм дързък като старец и плах като юноша.

Приятелю, това унизително съпружеско положение предизвиква у хората единствено подигравки: те съчувствуват на любовника, но у мъжа виждат само жалка безпомощност; обществото се надсмива на тези, които са неспособни да запазят жената, с която са се свързали чрез венчило и с благословията на кмета. И така, трябваше да мълча!

Серизи е щастлив. На своята снизходителност той дължи утехата да вижда жена си, да я покровителствува, да я защищава. И понеже я обожава, изпитва неизказаните радости на благодетеля, който не се бои от нищо, дори от присмеха, защото го отдава на тези бащински радости.

— Запазвам брака си привидно заради жена си — каза ми един ден Серизи на излизане от Съвета.

А аз?… Аз нямам нищо, дори и повод да пренебрегвам насмешките, крепи ме само моята любов, а тя чезне без храна! Аз не намирам какво да кажа на една светска жена, проституцията ме отблъсква, верен съм на жена си, сякаш ме е омагьосала! Ако не бях толкова религиозен, отдавна да съм се убил! И така, хвърлих се в бездната на труда, потънах в нея и излязох оттам жив, трескав, пламенен, загубил съня си…“

Не мога да си спомня точно думите на този толкова красноречив човек, но под влияние на страстта красноречието му от трибуната избледня. Той говори така, че докато го слушах, и аз плаках заедно с него! Съдете за моята покруса, когато след една пауза, през която бършехме сълзите си, той завърши своя разказ със следното признание:

„Това е драмата на душата ми, но какво е тя в сравнение с голямата драма, която се разиграва в момента в Париж! Вътрешната драма не интересува никого. Аз го зная и вие ще се убедите в това един ден, макар че сега плачете заедно с мен: никой не си слага на сърцето и в душата чуждата болка. Мярката на страданията ни е в нас самите.

Дори вие разбирате мъката ми само по една много смътна догадка. Нима можете да си представите как уталожвам най-жестоките пристъпи на отчаяние, съзерцавайки миниатюрния портрет, в който погледът ми разпознава нейния овал, как целувам мислено челото й, усмихнатите й устни, вдъхвам белотата на кожата й, вглеждам се в косите й и ми се струва, че мога да погаля тежките й черни къдри? Нима сте ме виждали, когато скачам обнадежден или се гърча под хилядите стрели на отчаянието или когато бродя из калните парижки улици, за да укротя с преумора възбудата си? Понякога ме обзема отпадналост като у охтичавите, безпричинната веселост на лудия, страха на убиеца при среща с полицай. С една дума, животът ми е непрекъснат низ от ужас, радост и отчаяние, доведени до краен предел. Що се отнася до драмата на моя живот, тя е следната.“