Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (4)

Четвърта глава
Консулшата

Онорина Педроти беше от онези хубави генуезки момичета, които са най-ослепителните създания в Италия, когато са наистина красиви. За гробницата на папа Юлий Микеланджело е взел модели от Генуа. На това се дължи раздалечеността и необичайното разположение на гърдите в статуите на „Деня“, и на „Нощта“, които много критици намират за преувеличени, но те са присъщи на жените на Лигурия.

Красотата в наши дни съществува в Генуа само под mezzaro^[1], както във Венеция се среща единствено под fazzioli^[2]. Това явление се наблюдава при всички изродени и западнали нации. Благородният тип хубост там може да се види само сред простолюдието, както след опожаряване на град златото се крие в пепелта. Но Онорина, която беше изключение като богата наследница, правеше изключение и с патрицианската си хубост.

Припомнете си статуята на „Нощта“, поставена от Микеланджело непосредствено под статуята на „Мислителя“, облечете я по съвременната мода, увийте дългите й хубави коси около прекрасното леко мургаво чело, запалете искрица жар в замечтания й поглед, загърнете шал пищната гръд, вгледайте се в дългата бяла рокля с избродирани цветя, представете си, че статуята е седнала и е скръстила ръце, напомнящи ръцете на госпожица Жорж^[3], и пред погледа ви ще застане консулшата с едно шестгодишно момченце, красиво като майчините желания и с едно четиригодишно момиченце в скута, трогателно като образа на детето, сътворен с толкова труд от скулптора Давид за украсата на един гроб.

Това мило семейство събуди тайното любопитство на Камий. Госпожица Детуш намираше, че консулът изглежда прекалено замислен за един напълно щастлив човек.

Макар че този ден съпругата и съпругът представляваха възхитителна картина на семейно щастие, Камий се питаше защо един от най-забележителните мъже, които бе срещала в салоните на Париж, стои и досега генерален консул в Генуа, когато притежава състояние, осигуряващо му рента сто и няколко хиляди франка годишно! Но същевременно, съдейки по множество дреболии, които жените забелязват с прозорливостта на мъдрия арабин от „Задиг“^[4], тя откри у съпруга признаци на най-предана обич. Нямаше съмнение, тези две прекрасни същества щяха да се обичат до края на живота си.

И тъй, Камий ту си казваше „Има нещо“, ту „Няма нищо“, подведена от държането на генералния консул, който, трябва да признаем, се отличаваше с невъзмутимото спокойствие, присъщо на англичаните, на диваните, на ориенталците и на истинските дипломати.