Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (11)

Единадесета глава
Неизвестна драма

Необходим ми беше цял месец, за да свикна с хората и вещите, да проуча задълженията на новата си служба и да се приспособя към навиците на графа.

Един секретар, без да ще, наблюдава човека, у когото служи. Вкусовете, пристрастията, характерът, чудатостите на този човек стават за него обект на неволно проучване. Духовното общуване между двамата е едновременно нещо повече и нещо по-малко от брак.

Цели три месеца граф Октав и аз се дебнахме взаимно. С учудване узнах, че графът е само тридесет и седем годишен. Чисто външната му улегналост и благоразумието на неговото поведение не произтичаха само от дълбокото чувство за дълг и стоическите му разбирания; общувайки с този човек — а той беше необикновен за тези, които го познаваха отблизо, — почувствувах, че под неговото трудолюбие, под проявите на учтивост, маската на доброжелателство, примиреното изражение, което така наподобяваше спокойствие, че човек лесно можеше да се заблуди, се крият необятни дълбочини.

Както като вървите през гора, на някои места по кънтенето на стъпките си отгатвате големи скални маси или кухини, така при досега с интимния свят на човека чувате как глухо кънтят бездните на егоизма, прикрит под вежливостта, и подземията на сърцето, прокопани от нещастието.

Скръб, а не униние изпълваше тази наистина мъжествена душа. Графът беше разбрал, че върховен закон за човека в обществото са делата, трудът. И той твърдо крачеше в избрания от него път независимо от тайните си рани, гледаше в бъдещето бодро като мъченик, изпълнен с вяра.

Скритата тъга, горчивото разочарование, които го гнетяха, не бяха го довели до философската пустош на неверието; този доблестен държавник беше вярващ, но без всякаква показност: ходеше в църквата „Св. Павел“ на първата литургия и се молеше наравно със занаятчиите и набожните слуги. Никой от неговите приятели и никой в двора не подозираше, че той толкова ревностно спазва религиозните обреди. Той се отдаваше на Бога, както някои порядъчни хора се отдават на порока — в дълбока тайна.

И така, съдено ми бе да видя как един ден графът достигна върха на човешкото нещастие, като остави далеч зад себе си тези, които се смятат за най-изстрадали, присмиват се на хорските страсти и вярвания, защото са ги превъзмогнали в себе си и си служат с всички оттенъци на иронията и пренебрежението. Той не се подиграваше на тези, които все още следват сляпо надеждата в непроходимите тресавища, където тя ги извежда, нито на тези, които изкачват един планински зъбер, за да търсят усамотение, нито на тези, които упорствуват в борбата, обагряйки арената с кръвта си, осявайки я с илюзиите си; той виждаше света в неговата цялост, побеждаваше предразсъдъците, вслушваше се в жалбите, съмняваше се в привързаността и особено във верността; но този внушителен и строг съдия се отнасяше с разбиране към тези чувства, възхищаваше им се не в моментен порив, а мълчаливо, съсредоточено, с отзивчивост и умиление.

Той беше един католически Манфред^[1], непровинен в престъпление, който носи в себе си съмнението, топи снеговете с топлината на бушуващия в него вулкан, разговаря с една звезда, която само той вижда!

Забелязах много необясними неща в живота на графа. Той убягваше от погледа ми не като пътник, който върви по неравна местност и изчезва ту в някой ров по пътя, ту в някоя урва, а като бракониер, който иска да се укрие и търси убежище. Не можех да си обясня честите му отлъчвания в разгара на работата; впрочем той не се мъчеше да ме заблуждава, казваше ми: „Продължете вместо мен“ и ми оставяше книжата си.

Този човек, така дълбоко затънал в тройните си задължения на държавник, съдия и оратор, ме възхищаваше с любовта си към цветята, която говори за красива душа и е присъща на почти всички изтънчени хора. Градината и кабинетът му бяха пълни с най-редки растения, които той, кой знае защо, винаги купуваше увехнали. Може би виждаше в тях сходство със собствената си съдба… Самият беше повехнал като тези клюмнали цветя, чийто аромат, примесен с дъх на гнило, му причиняваше странно опиянение.

Графът обичаше своята страна и се посвещаваше на обществените интереси с настървеността на човек, желаещ да заглуши някаква друга страст; но научните занимания, работата, в която съзнателно потъваше, не му носеха удовлетворение: в душата му се водеше жестока борба и отзвукът от нея достигна и до мен.

Най-сетне, долавях у него отчаян стремеж към щастие и ми се струваше, че той все още би могъл да бъде щастлив; но какво му пречеше?

Дали не беше нещастно влюбен? В края на краищата си зададох този въпрос. Помислете какъв широк кръг от страдания трябваше мислено да прехвърля, преди да стигна до този толкова прост и толкова страшен извод!

Каквито и усилия да полагаше, моят покровител не съумяваше да заглуши трепетите на сърцето си. Под строгата външност и сдържаността на съдията бушуваше страст, сподавяна от него така властно, че никой друг освен мен, неговият приближен, не бе отгатнал тази тайна. Девизът му като че беше: „Страдам и мълча“.

Почтителното възхищение, което го съпровождаше, дружбата на двама също такива неуморни труженици като него, съдебните председатели Гранвил и Серизи, нямаха никакво въздействие върху графа: или той нищо не желаеше да им довери, или те всичко знаеха.

Невъзмутим и горд в присъствието на други хора, графът отстъпваше пред чувствата на човека само в редките мигове, когато оставаше сам в градината или в кабинета си и мислеше, че никой не го вижда; тогава ставаше като дете и даваше воля на сълзите, преглъщани под тогата и на трескави чувства, които, ако бъдеха изтълкувани зле, биха навредили на репутацията му на далновиден държавник.

Когато наблюденията ми се потвърдиха, граф Октав придоби в очите ми притегателната сила на загадка и аз се привързах към него като към роден баща. Можете ли да разберете любопитството, възпирано от чувства на уважение?

Какво нещастие беше сполетяло този учен, посветил се като Пит на изучаването на законите от осемнадесетгодишна възраст, но лишен от амбиция; този съдия, овладял международното, държавното, гражданското и криминалното право, който можеше да намери в тях оръжия срещу всички тревоги и всички заблуди; този проникновен законодател, задълбочен писател, набожен ерген, чийто живот красноречиво доказваше неговата безупречност?

Бог не би наказал по-жестоко моя покровител, ако беше престъпник: скръбта му беше отнела съня и той спеше вече само по четири часа на нощ!

Каква борба се водеше у него в усамотението на тези часове, отдадени на науката, които преминаваха наглед така спокойно, без шум и без стон, когато често го сварвах да седи, изпуснал перото, обронил глава, загледан неподвижно пред себе си, с искрящи очи, плувнали в сълзи? Как можеше водата от този жив извор да блика по блестящата повърхност, без подземният огън да я пресуши?… Дали между него и бушуващия в гърдите му пожар като на морското дъно нямаше гранитен пласт? Щеше ли най-после вулканът да изригне?…

От време на време графът ми хвърляше любопитни, проницателни погледи — така един човек се вглежда в друг, когато търси в негово лице съучастник; след това извръщаше взор, виждайки, че очите ми се разтварят в очакване, като уста, която търси отговор и сякаш казва: „Говорете пръв!“

Понякога граф Октав изпадаше в необуздана и мрачна печал. Ако в пристъп на такова настроение ми причинеше болка, той съумяваше да се овладее, без да ми поиска извинение; но тогава държанието му ставаше до такава степен благо, че напомняше християнско смирение.