Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (14)

Четиринадесета глава
Разискване в Държавния съвет

Един понеделник — продължи той — случайността пожела на съвещание у граф Октав да дойдат председателят Дьо Гранвил и граф Дьо Серизи, тогава подпредседател на Държавния съвет. Тримата образуваха комисия, на която аз бях секретар. Графът вече ме беше назначил аудитор при Държавния съвет.

Всички необходими книжа за обсъждането на един поверителен политически въпрос, предоставен за разглеждане на тези господа, се намираха на продълговатата маса в нашата библиотека. Дьо Гранвил и Дьо Серизи бяха натоварили граф Октав с предварителното проучване на документите, отнасящи се до тази работа.

Беше уговорено да се съберат най-напред на улица Пайен, с цел да се избегне пренасянето на материалите у господин Дьо Серизи, председател на комисията.

Кралският кабинет отдаваше голямо значение на тази задача, която падаше главно върху мене и на която дължах назначението си през тази година за докладчик по делата.

Макар граф Дьо Гранвил и граф Дьо Серизи, които имаха сходни навици с моя покровител, никога да не вечеряха извън къщи, обсъждането толкова се проточи, че лакеят ме повика и ми каза:

— Техни преподобия свещеникът на „Белите мантии“ и свещеникът на църквата „Свети Павел“ от два часа чакат в салона.

Беше девет часът!

— Ето че ще бъдете принудени, господа, да вечеряте в компанията на свещеници — със смях се обърна граф Октав към колегите си. — Не знам само дали Гранвил ще успее да преодолее отвращението си от раса̀та.

— Зависи кои са свещениците.

— Единият е моят вуйчо, а другият абат Годрон — отвърнах аз. — Не се безпокойте, абат Фонтанон не е вече викарий на „Свети Павел“…

— Е, какво пък, да вечеряме — каза председателят Дьо Гранвил. — Благочестивецът ме ужасява, но истински набожният човек понякога е много забавен.

Отидохме в салона.

Вечерята мина чудесно. Истински образованите хора, политиците, на които практиката дава и голям опит, и навик да говорят, са превъзходни разказвачи, стига да умеят да разказват. При тях няма среда, те са или скучни, или ненадминати събеседници. В тази прелестна игра принц Метерних не отстъпва на Шарл Нодие.^[1] Като добре шлифован диамант шегата на държавника е ясна, блестяща и пълна с дълбок смисъл.

Вуйчо ми, уверен, че в обществото на трима издигнати мъже приличието ще бъде спазено, даде воля на своя ум — изтънчен, трогателно благ и ловък като у всички хора, свикнали да крият мислите си под расото. Забележете, че в този непринуден разговор, който на драго сърце бих сравнил по очарование с музиката на Росини, не се промъкна нито една пошла или празна мисъл.

Абат Годрон, който по думите на господин Дьо Гранвил по-скоро напомняше свети Петър, отколкото свети Павел, селянин с твърда вяра, широкоплещест и здравомислещ, бик в свещенически одежди, беше в пълно неведение по въпросите на обществото и литературата и оживяваше разговора с наивни възклицания и неочаквани въпроси.

Накрая се заговори за една от язвите, присъщи на общественото устройство, която преди малко привлече и нашето внимание — прелюбодеянието! Вуйчо ми отбеляза противоречието между гражданския закон и религиозния закон, което бяха допуснали по този въпрос създателите на кодекса под влияние на революционните бури и от което според него произтичаше цялото зло.

— В очите на църквата — каза той — прелюбодеянието е тежък грях; за вашите съдилища то е обикновено провинение. Прелюбодейката се отправя с карета в мировото съдилище, вместо да седи на подсъдимата скамейка в углавния съд. Наполеоновият Държавен съвет, проникнат от умиление към прегрешилата жена, е бил съвършено неспособен да се справи с положението. Не беше ли необходимо да се съгласуват в случая гражданското право и църковното право и както някога да се изпраща в манастир невярната жена до края на живота й?

— В манастир! — възкликна господин Дьо Серизи. — Та нали най-напред трябва да се построят манастири, а по онова време превръщаха манастирите в казарми. Освен това, представяте ли си, господин абат, да се дава на Бога нежеланото от обществото!…

— Вие не познавате Франция — възрази граф Дьо Гранвил. — Бяхме принудени да предоставим на съпруга правото да се жали; и какво мислите, няма и десет тъжби за изневяра годишно.

— Господин абатът проповядва своята кауза, тъй като изневярата е измислена от Исус Христос — забеляза граф Октав. — В Древния Изток, люлката на човечеството, жената е била вещ и е служела само за наслада; от нея не се искали други добродетели освен послушание и красота. Поставяйки душата над плътта, съвременното европейско семейство, рожба на Исус, измисли неразтрогаемия брак, при това го превърна в тайнство.

— Но църквата отлично си е давала сметка за всички трудности! — възкликна Дьо Гранвил.

— Тази институция роди нов свят — подзе графът с усмивка, — но нравите на нашия свят никога няма да бъдат въведени в страните, където седемгодишното момиче е зряла жена, а двадесет и пет годишната жена е старица. Католическата църква не е взела предвид потребностите на половината земно кълбо. Така че нека говорим само за Европа. По-низше същество ли е от нас жената, или по-висше? Това е основният въпрос за нас. Ако жената е по-висше същество, издигайки я на такава висота, както направи църквата, за прелюбодеяние трябваше да се налагат жестоки наказания. Затова и някога са наказвали така строго прелюбодейките. Манастир или смъртна присъда — ето цялото някогашно законодателство. Но впоследствие законите както винаги се измениха под влияние на нравите. Тронът послужи за ложе на прелюбодеянието и широкото разпространение на този красив грях идва да покаже, че догмите на католическата църква са отслабнали. Днес църквата изисква от прегрешилата жена само искрено покаяние, а обществото се задоволява с порицание, вместо да налага наказание. Наистина, законът все още осъжда виновните, но вече не ги плаши. С една дума, има два морала: моралът на обществото и моралът на закона. Там, където законът е слаб, съгласен съм с нашия мил абат, обществото е дръзко и присмехулно. Кой съдия не би искал да е извършил деянието, срещу което запраща твърде безобидните мълнии на своите „мотивировки“. Обществото, което фактически се противопоставя на морала със своите празненства, обичаи и развлечения, е по-строго, отколкото кодекса и църквата: обществото наказва несръчността, след като е поощрило лицемерието. Икономическата страна на закона за брака според мен следва да бъде преработена от край до край. Френското законодателство може би ще стане съвършено, ако лиши дъщерите от правото на наследство.